й капачка и заби иглата във врата на Батат. След като избърса малката капчица кръв, той извади фенерче и го включи. Размаха го напред-назад няколко пъти. От „Рахел“ светнаха с фенер в отговор.
После и двете светлини угаснаха. След няколко секунди една малка моторна лодка бе спусната от яхтата и се насочи към брега.
2.
Кемп Спрингс, Мериленд
Неделя, 16,12 часа
Пол Худ седеше в креслото в ъгъла на малка, осветена от телевизионния екран хотелска стая. Тежките завеси бяха спуснати. Предаваха футболен мач, но Худ не го гледаше. Пред очите му минаваха спомени от неговия брачен живот, продължил повече от шестнадесет години.
Домът беше един анонимен апартамент на петия етаж на хотел „Дейс Ин“, който се намираше на булевард „Мерцедес“, недалеч от военновъздушната база „Андрюс“. Худ се беше нанесъл късно в събота вечерта. Въпреки че можеше да отседне в един мотел в съседство с базата, където се намираше Оперативният център, той предпочете да бъде по-далеч от работата си, а в това негово желание имаше нещо смешно. Худ беше заплатил с брака си своята преданост си към Оперативния център.
Поне така твърдеше жена му.
През последните няколко години Шарън Худ беше започнала да се дразни все повече и повече от дългите часове, които съпругът й прекарваше в Центъра. Ставаше нервна и сприхава всеки път, когато заради някоя международна криза той пропускаше рецитал на дъщеря им Харлей, която свиреше на цигулка, или футболен мач, в който играеше синът им Александър. Негодуваше, защото буквално всяка тяхна почивка, която бяха планирали, се проваляше заради опит за преврат или убийство, което налагаше присъствието му в Центъра. Мразеше да го наблюдава как дори когато си беше у дома, при семейството, се осведомяваше по телефона от заместник-директора Майк Роджърс как подвижният Регионален оперативен център е издържал практическите изпитания или обсъждаше с шефа на разузнаването Боб Хърбърт какво биха могли да направят, за да укрепят новите отношения на Центъра с неговия руски еквивалент в Санкт Петербург.
Худ не беше убеден, че проблемът е в работата му. Имаше по-дълбоки и по-стари причини.
Дори когато напусна поста директор на Оперативния център и отиде в Ню Йорк, за да гледа изпълнението на Харлей на един прием в ООН, Шарън пак не беше доволна. Ревнуваше от вниманието, с което го удостоиха другите майки, които присъстваха на празненството. Тя си даде сметка, че жените са привлечени от Худ заради известността му като кмет на Лос Анджелис. След това беше заемал важен пост във Вашингтон, където на тези неща се придаваше най-голямо значение. За Шарън нямаше значение, че Худ не се възползваше от известността и високото си положение. Тя не придаваше значение и на факта, че той отговаряше на жените любезно, но беше сдържан и кратък. За нея важното беше, че отново трябва да дели съпруга си с някого.
След това настъпи кошмарът. Харлей и другите млади музиканти бяха взети за заложници в помещенията на Съвета за сигурност от някакви миротворци, изменили на каузата на Обединените нации. Худ беше оставил Шарън в кризисния център на Държавния департамент, за да може да следи скритите действия, които Оперативният център успешно предприемаше с цел да освободи младежите и похитените чужди делегати. В очите на Шарън той отново не беше с нея. Когато се върнаха във Вашингтон, тя веднага заведе децата в къщата на родителите си в Олд Сейбрук, щата Кънектикът. Каза, че иска да държи Харлей далеч от настървените журналисти, които преследваха децата още от Ню Йорк.
Худ не можеше да не уважи доводите й. Харлей беше станала свидетел как една от приятелките й беше сериозно ранена, а няколко души бяха екзекутирани. Самата тя за малко щеше да бъде убита. Страдаше от клиничните последици, характерни за периода след изживян класически стрес: безпокойство за собственото й физическо състояние и за това на другите, страх, безпомощност и вина, че е оцеляла. Ако след всичко това бъдеше заобиколена от представители на средствата за информация, то щеше да бъде най-лошото за Харлей.
Но Худ знаеше, че това не е единствената причина жена му да отиде в Олд Сейбрук. Самата Шарън имаше нужда да се махне. Нуждаеше се от спокойствието и сигурността на родната къща, за да помисли за бъдещето си.
За тяхното бъдеще.
Худ изгаси телевизора. Остави дистанционното върху нощната масичка, излегна се върху скупчените възглавници и се загледа в белия таван. Само че не го виждаше. Видя бледото лице и черните очи на Шарън. Видя ги такива, каквито бяха в петък, когато тя се върна у дома и му каза, че иска развод.
Това не го изненада. Всъщност в известна степен за него беше облекчение. След като се беше върнал от Ню Йорк, Худ беше имал кратка среща с президента, на която бяха разговаряли как да преодолеят разрива в отношенията на Съединените щати с ООН. След завръщането му в Белия дом и възобновяването на връзката му със света му се беше приискало да оттегли оставката си от поста директор на Оперативния център. Той обичаше работата си: предизвикателствата, усложненията, рисковете. В петък вечерта, след като Шарън го уведоми за решението си, можеше с чиста съвест да оттегли оставката си.
Когато на другия ден двамата с Шарън разговаряха отново, емоционалното отчуждаване един от друг вече беше започнало. Споразумяха се Шарън да използва семейния им адвокат. Пол щеше да помоли юриста на Оперативния център Лоуъл Кофи Трети да му препоръча някой. И двамата се държаха много любезно, разумно и официално.
Големите въпроси, които все още им предстоеше да решат, бяха дали да кажат на децата и дали Худ да напусне незабавно къщата. Беше се обадил на психоложката на Оперативния център Лиз Гордън, с която Харлей се консултираше, преди тя да я препрати на психиатър — специалист в лекуването на следстресови състояния. Лиз каза на Худ, че трябва да бъде изключително внимателен, когато разговаря с Харлей. Той беше единственият член на семейството, останал заедно с нея по време на обсадата. За Харлей неговата сила и увереност означаваха сигурност. Това щеше да й помогне да се възстанови по-бързо. Лиз добави, че какъвто и да е отрицателният ефект от това, че щеше да се изнесе от къщи, той щеше да е по-малко опасен от сегашните напрегнати отношения между него и съпругата му. Това напрежение между тях нямаше да представя Худ в онази светлина, от която Харлей имаше нужда. Лиз му каза също, че интензивното лечение на Харлей трябва да започне колкото може по-скоро. Трябваше да се справят с проблема, защото тя рискуваше да си остане психически неустойчива за цял живот.
След като обсъдиха ситуацията с Лиз Гордън, Худ и Шарън решиха да разкажат спокойно и открито на децата какво става. За последен път те седяха като семейство в кабинета — същата стая, в която слагаха елхата всяка година на Коледа, учеха децата да играят „Монополи“ и шах и празнуваха рождените дни. Александър, изглежда, го прие сравнително спокойно, след като получи уверения, че животът му няма да се промени много. Отначало Харлей се натъжи, защото си помисли, че причината е случилото се с нея. Худ и Шарън я увериха, че не е така и че тя винаги може да разчита и на двамата.
Когато свършиха, Шарън остана да вечеря с Харлей у дома, а Худ заведе Александър в тяхната любима мазна дупка, „Бистрото на ъгъла“ или „Бистрото на съдебния лекар“, както му викаше Шарън, която много държеше на здравословния начин на хранене. После той се върна в къщата, взе набързо и без много шум някои неща и се отправи към новия си дом.
Худ огледа хотелската стая. В нея имаше покрито със стъкло бюро с попивателна, лампа и папка с пощенски картички върху него, двойно легло и фабрично изработен килим с цвят, който беше в тон с плътните, драпирани завеси. На стената имаше репродукция в рамка, на която се виждаше шут с облекло, което подхождаше на килима. Имаше също и гардероб с вграден шкаф, в който се намираше малък хладилник, и още един шкаф с телевизора. И, разбира се, нощно шкафче с Библията на него. Имаше и нощна масичка с лампа за четене като тази на бюрото, четири кошчета за боклук, часовник и кутия с тоалетна хартия, която беше извадил от банята.
„Моят нов дом“, помисли си отново той.
Като се изключи лаптопът върху бюрото и снимките на децата до него — те бяха правени миналата година в училище и още бяха в картонени пликове, — тук нямаше нищо от дома му. Петната по килима не бяха от ябълковия сок, който Александър беше разлял върху този у дома като малък. Картината с шута не беше рисувана от Харлей. В хладилника не беше пълно с пластмасови кутии, пълни с онзи гаден сок от киви,
