Скоро стана тихо и тъмно. Батат започна да чувства, че му става малко по-топло и по-добре. Вече не чуваше туптенето на сърцето в ушите си. Беше буден, но мислите му бяха като насън. Носеха се назад към отминалите дни. Видя за малко неясните очертания на посолството в Москва, после как пътува за Баку, морския бряг, внезапната божа, когато беше нападнат. Когато ръката на нападателя го стисна за врата. Не усещаше как минава времето и че се намира в болнична стая. Само имаше странното чувство, че се носи нанякъде, което не беше съвсем неприятно. Сигурно в разтвора, който вкарваха във вените му, имаше нещо, което го караше да се отпусне.
След това чу някакво щракване. Прозвуча му като дръпване ударника на пистолет. Отвори очи. От лявата страна на леглото имаше прозорец, но беше затворен. Погледна към края на леглото. Последния път, когато беше погледнал нататък, вратата беше леко отворена. Сега беше затворена. Някой доктор или сестра ще трябва да са я затворили. В стаята беше по-тихо от преди. Отново затвори очи. Вече не виждаше нищо друго освен тъмнина. Батат бързо се унесе в сън, без да сънува.
Отново нещо щракна. Звукът го събуди и той отвори очи. Вратата продължаваше да е затворена. Обаче сега в стаята имаше някой. Видя една тъмна фигура, застанала до вратата. На фона на тъмнината зад нея изглеждаше направо черна.
Батат не беше сигурен дали беше буден.
— Здравейте — каза той. Чу собствения си глас. Определено беше буден.
Сянката бавно се приближи към него. Някой трябва да е влязъл, за да провери как е.
— Добре съм — каза тихо и със запъване Батат. — Можете да запалите лампата. Буден съм.
Фигурата не каза нищо. Батат не можеше да разбере дали е мъж или жена. Изглежда, носеше някаква медицинска престилка. И държеше нещо продълговато. Виждаше се, че го държи надолу до бедрото си. Приличаше на нож.
— Говорите ли английски? — попита Батат.
На стената зад него имаше монитор. Зелената светлина от екрана освети слабо фигурата, когато тя спря до леглото. Беше мъж. И определено държеше нож. Дългото острие проблясваше на слабата светлина.
— Какво е това? — попита Батат. В замаяния му мозък започна да прониква мисълта, че новодошлият не е лекар. Опита се да се помръдне, но ръцете му тежаха така, сякаш бяха от олово.
Мъжът дръпна ръката си назад.
— Има ли някой! — опита се да извика Батат. — Помогнете ми…
В този миг мъжът изчезна.
След това откъм пода се чуха някакви шумове. Пъшкане, несвързани думи и накрая продължителен стон. Последва мълчание.
Батат се опита да се повдигне на лакът. Ръката му се разтрепери и той падна по гръб.
Изведнъж до леглото някой се изправи.
— Може да има и други — каза фигурата. — Трябва да се махнем оттук.
Резкият, дрезгав глас със силен акцент принадлежеше на жена. Тук имаше ужасно много хора.
— Мислех, че съм сам в стаята — каза Батат.
С бързи, уверени движения жената свали металните прегради до леглото, откачи системите и помогна на Батат да седне. Продължи да подпира гърба му.
— Можете ли да вървите? — попита тя.
— Ако ме пуснете… Не съм сигурен дали мога да се задържа и в седнало положение — отвърна той.
Жената постави Батат отново да легне по гръб и се отдръпна от леглото. Беше висока, стройна, с широки рамене. Сега той видя, че е облечена в полицейска униформа. Тя отиде до прозореца, дръпна завесата и го отвори. Отвън нахлу прохладен бриз с вкус на море. Накара го да потрепери. Жената погледна навън. След това грабна един халат от закачалката зад вратата и се върна при леглото. Помогна на Батат пак да седне и наметна халата върху раменете му.
— Какво правите? — попита той. Без системата в ръката се чувстваше по-съсредоточен. При сядането главата го заболя.
— Не говорете — каза тя.
— Почакайте — рече той.
— Те убиха партньорите ви и се опитват да убият и вас — прошепна жената. — Изпратиха ме да ви измъкна.
— Убиха ги?
— Тихо! — изсъска тя.
Батат млъкна.
Главата го болеше, когато жената му помогна да се изправи. Тя сграбчи дрехите му, след това го прихвана през рамо с лявата си ръка и му помогна да отиде до прозореца. Докато бавно напредваха, Батат се опита да се съсредоточи върху това, което току-що му беше казала. Мъртви ли бяха Моор и Томас? Ако беше така, това е дело на Харпунджията. Може би си е помислил, че знаят повече, отколкото наистина им беше известно. Но ако бяха мъртви, кой беше изпратил тази жена да му помогне? И откъде можеше да бъде сигурен, че тя не работи за Харпунджията? Може би го водеше нанякъде, за да може убиецът да си довърши работата.
Обаче Батат разбираше, че може да й се довери. Със сигурност не беше в състояние да се съпротивлява. Освен това жената беше внимателна с него. Ако беше искала да го убие, можеше да го направи още докато той беше в леглото. Или пък да го остави на другия натрапник да го стори.
Когато стигнаха прозореца, тя каза на Батат да се подпре на перваза. Той с мъка изпълни нареждането. Продължавайки да го държи с едната ръка, за да не падне, тя се промъкна леко покрай него. Скочи безшумно в храстите от другата страна на прозореца, а след това му помогна и той да слезе. Прегърна го през рамо и двамата се снишиха. Ослушваха се в продължение на няколко секунди.
Батат отново трепереше, зъбите му тракаха. Поне не беше толкова замаян, колкото преди. След малко продължиха да се придвижват. Имаше чувството, че го носят в нощта. Излязоха на гърба на болницата и заобиколиха откъм северния й край. Спряха пред една кола. За изненада на Батат тя не беше полицейска, а малък черен хюндай.
Сигурно жената изобщо не беше полицайка. Батат не знаеше дали това е добре или зле за него. Но докато тя го настаняваше на задната седалка, а след това застана зад волана, беше сигурен в едно.
Ако успее да остане в съзнание, скоро щеше да разбере.
28.
Вашингтон
Понеделник, 22,03 часа
Червенокосият мъж седеше зад голямото бюро. В кабинета беше тъмно, като се изключат светлината на настолната лампа със зелен абажур и червената лампичка на телефона. Това показваше, че кодиращото устройство е включено.
— Някои хора разпитват за пътуването на Фенуик — каза червенокосият.
— Какви хора? — попита човекът в другия край на линията.
— От разузнаването на Оперативния център.
— Оперативният център е доста встрани от президента — каза другият. — Те нямат същото влияние като ЦРУ…
— Не съм много сигурен в това — прекъсна го червенокосият.
— Какво искаш да кажеш?
— Съобщиха ми, че преди няколко часа директорът Худ е поискал и е получил лична среща с президента — каза той.
— Знам.
— Знаеш ли за какво са говорили? — попита червенокосият.
— Не.
— Предполагам, че се отнася за последиците от онази работа с ООН. Имаш ли някакви причини да мислиш, че е било за друго?
— Снощи Пол Худ разговаря за малко с първата лейди — каза червенокосият. — Проверих досието му. Те се познават от по-рано.
— Познават се по начин, който бихме могли да използваме ли?
