изплашиха чайките наоколо.
Цялото съоръжение потрепери. То напомни на Харпунджията нещо, което беше видял в детството си. Една топола се беше разцепила от бурята и беше паднала напряко върху кабелите на далекопровод. Беше се ударила в тях, отскочи и пак се стовари върху им. Кабелите провиснаха за момент, а после се разкъсаха под тежестта на тополата. Сега стана нещо подобно. Платформата се задържа за миг, след като сондажната кула се стовари върху нея, а след това бетонът и стоманата бавно хлътнаха там, където стана втората експлозия. Платформата се наклони навътре. Пристройки, кранове, резервоари и дори един хеликоптер започнаха да се плъзгат към мястото на пробива, а тяхната тежест увеличи допълнително натиска. Харпунджията ясно видя в далечината ужасния сблъсък, дима и хвърчащите на всички страни парчета дърво и метал.
И в този момент това, което беше очаквал, стана. Допълнителната тежест беше прекалено голяма за платформата, за да я издържи. Тя се разцепи и всичко потъна в морето. Сега яхтата беше твърде далеч, за да може Харпунджията ясно да види всичко. Отдалеч сгромолясването приличаше на водопад, особено когато каскадата от бели и сребристи отломки се стовари върху морската повърхност, предизвиквайки вълни и пръски.
Когато платформата изчезна зад хоризонта, Харпунджията видя в далечината само грамадно кълбо мъгла.
Обърна се и прие поздравленията на своя екип. Те гледаха на него като на футболен герой, но той се чувстваше по-скоро като художник. Използвайки средно голямо количество експлозив и платно от стомана и бетон, Харпунджията беше сътворил картината на идеалното разрушение.
Слезе в каютата, за да се измие. Винаги се миеше след подобна творческа работа. Това беше символичен жест, че тя е свършена и че е готов за следващата поръчка, която скоро щеше да последва. Много скоро.
Когато яхтата влезе в пристанището, Харпунджията каза на екипажа, че иска да слезе на брега. Обясни на иранците, че има намерение да се увери дали азербайджанската полиция вече е научила за експлозията. Можеха да търсят вероятни терористи, а също и свидетели на случилото се.
Мъжете одобриха идеята.
Харпунджията им каза, че ако не се върне до пет минути, трябва да напуснат пристанището и да се отправят в открито море. Обясни им, че ако полицията задържи някои хора и не им позволява да напуснат района, ще намери начин да я заблуди.
Мъжете се съгласиха и той слезе на брега.
След шест минути в пристанището стана мощна експлозия. Харпунджията беше прикрепил към една от пръчките с пластичния експлозив детонатор с часовников механизъм. Беше го включил и го беше поставил в спалното помещение под едно от леглата. На борда все още имаше доказателства за нападението. Щеше да мине известно време, но накрая властите щяха да открият следи от експлозива както на яхтата, така и при платформата и щяха да разберат, че иранци, подпомогнати от един руски терорист, бяха взривили собствената си платформа. Естествено, иранците щяха да отрекат това твърдение, но напрежението щеше да се покачи още повече. Съединените щати щяха да заподозрат, че руснаците и иранците работят заедно, за да заграбят петролните кладенци в Каспийско море. Това, което щеше да последва, нямаше да може да бъде избегнато.
Харпунджията се качи в пребоядисания микробус и напусна пристанището. Още не се виждаше полиция. Поне засега. По това време полицаите в Баку бяха заети с регулирането на движението и разследването на инцидента. Освен това все още по нищо не личеше, че нападението срещу платформата е извършено от яхта, която след това беше пристигнала в Баку. Това щеше да се разбере по-късно, когато откриеха трупа на руснака и американците изпратеха сателитни снимки от района.
Харпунджията се отправи към стария град. Там подкара колата по проспект „Иншаатчилар“ към хотела на „Бакиханов“. Два дни преди това под друго име беше ангажирал там стая. Беше регистриран като Иван Ганиев — консултант по телекомуникации. Внимателно беше подбрал името и професията. Ако бъдеше спрян от митничари или от полицията, щеше да обясни защо пътува с толкова сложна апаратура в багажа си. Освен това руското гражданство му даваше едно допълнително предимство, особено тук. То щеше да му позволи да се измъкне по-бързо от страната, когато времето за това настъпеше.
В стаята си беше оставил дрехи, апаратура и пари, а на вратата висеше табела с надпис да не го безпокоят. Щеше да се изкъпе, да си пребоядиса косата и да се наспи. Когато се събудеше, щеше да си сложи фалшиви мустаци и цветни лещи на очите. Щеше да извика такси, което да го закара на гарата. Шофьорът на такси винаги беше подходящ за заложник в случай, че бъдеше разкрит и обграден. Щеше да напусне града с фалшив паспорт.
Паркира микробуса в една уличка близо до болницата. После извади пакет прах за излъскване на зъби от джоба си и силно разтри с него венците си, докато устата му се напълни с кръв. Изплю се на пода, върху контролното табло и върху седалката. Това беше най-бързият начин да си пусне кръв. Така не оставаше и рана, в случай че някой го спреше и провереше дали е ранен. Не му трябваше много кръв. Само следи, които да бъдат намерени от следователите. Когато приключи с тези приготовления, пусна един пластичен микрочип в резервоара с бензина и затвори капачката.
След като свърши с подготовката на микробуса, Харпунджията взе раницата, в която се намираше телефонът „Зед-4“, и си тръгна. Когато властите намереха колата, вътре щяха да открият и доказателства, които щяха да свържат с иранците от яхтата. Те щяха да включват отпечатъци от пръсти по волана, в жабката и дръжките на вратите. Полицията щеше да изгуби време да търси из болниците евентуалния извършител.
През това време Харпунджията щеше да се върне в Москва, а после щеше да напусне Русия и да си позволи почивка. Възможно беше да я прекара в някоя страна, където никога не беше извършвал терористична операция. Някое място, където нямаше да го търсят.
Място, където ще може да си седи и да чете вестници.
Така още веднъж щеше да изпита задоволство от въздействието на своето изкуство върху света.
31.
Вашингтон
Понеделник, 23,11 часа
Пол Худ беше разтревожен, объркан и уморен.
Боб Хърбърт току-що беше говорил със Стефан Вийнс от Националното бюро за разузнаване. Вийнс беше останал да работи до късно, за да отхвърли натрупалата се по време на отсъствието му работа. Докато беше в кабинета си, един сателит на НРО беше регистрирал експлозия в Каспийско море. Беше се обадил на Хърбърт, който искаше да бъде уведомен, ако в района се случеше нещо необикновено. След това Хърбърт се беше обадил на Худ.
— Според нашите данни координатите на експлозията отговарят на мястото, където се намира иранската петролна платформа „Маджиди“ 2 — каза Хърбърт.
— Може ли да е някакъв инцидент? — попита Худ.
— Сега проверяваме — отвърна Хърбърт. — Засичаме от платформата някакви слаби радиосигнали, което означава, че може би има оцелели.
— Може би?
— Много от тези платформи имат автоматични маяци, за да сигнализират на спасителните кораби в района. Може би чуваме тъкмо това. Звукът постоянно прекъсва и не можем да кажем дали това е запис.
— Разбирам — рече Худ. — Боб, имам лошо предчувствие за всичко това. Фенуик посещава иранското представителство, а след това нападат иранска петролна платформа.
— Разбирам — рече Хърбърт. — Опитах се да му се обадя, но никой не отговаря. Питам се дали от АНС не са знаели нещо за нападението и дали Фенуик не е отишъл да предупреди за него представителството на Иран в Ню Йорк.
— Ако Фенуик е разполагал с такива сведения, тогава нямаше ли Иран да се опита да предотврати атаката? — попита Худ.
— Не непременно — каза Хърбърт. — Техеран си търсеше повод да установи по-силно военно присъствие в Каспийско море. Едно нападение от страна на Азербайджан може да му даде този повод. Няма
