— Има проблем в Близкия изток — каза той. — Може да се окаже сериозен.
— Тогава няма да те задържам — отвърна Шарън. — Само гледай да не се преуморяваш. Вече не си момче. Имаш нужда от сън и си нужен на децата.
— Ще се грижа за себе си — обеща той.
Шарън затвори.
Когато той и жена му бяха заедно, Шарън се ядосваше и негодуваше винаги, когато оставаше да работи до късно. Сега, когато бяха разделени, тя беше спокойна и загрижена. А може би правеше всичко това заради Харлей. Каквато и да беше причината, това беше тъжно. Беше една тъжна шега за семейство Худ. Той обаче нямаше време да разсъждава върху тази несправедливост, нито дори за състоянието на дъщеря си. Телефонът иззвъня миг след като затвори. Обаждаше се друга разтревожена съпруга.
Тази на президента.
35.
Санкт Петербург, Русия
Вторник, 8,30 часа
Генерал Орлов беше горд, че агентката му беше успяла да спаси американеца. Беше горд, но не и изненадан.
Одет — Наталия Басова — работеше при него от три години. Тридесет и две годишната бивша експертка по дешифриране на кодове беше започнала кариерата си в съветското военно разузнаване ГРУ. Съпругът й Виктор беше офицер от Спецназ, руските специални части. Когато той беше убит по време на акция в Чечения, Басова го преживя много тежко. Поиска да се махне от работата зад бюро. Тъй като ГРУ беше разформировано и съставът му намален, Басова беше изпратена при Орлов. Той с радост я назначи на оперативна работа. Басова беше не само експерт в електронното разузнаване. Съпругът й я беше научил на техниката за самозащита, наречена „система“ — смъртоносните бойни умения на бойците от Спецназ. За да се поддържа във форма, Орлов също беше изучавал техните основни правила. „Система“ не разчита на заучени хватки или на физическа сила. Тя учи, че по време на нападение собствените ви защитни реакции диктуват каква трябва да бъде контраатаката. Ако ударът е насочен към дясната половина на гърдите, вие инстинктивно извръщате дясната си страна, за да го избегнете. В резултат лявата ви страна автоматично се изнася напред, така че трябва да нанесете удар с лявата ръка. Той не трябва да бъде единичен, а троен. Може би трябва да ударите с юмрук противника си в брадичката, после с лакът в челюстта и накрая и с опакото на ръката. Ударите трябва да следват бързо един след друг. Докато ги нанасяте, заемате такова положение, с което да сте готов за следващите три удара. Характерното е, че един противник няма повече възможности за удар освен отначало. Когато противниците са повече от един, в този момент те са прекалено заети да избягват падащите си другари, за да ви нападнат.
Басова беше овладяла добре този вид бойно изкуство. Изпращането й в Азербайджан се беше оказало много полезно. Хората на Орлов й бяха измислили нова самоличност и беше успяла да постъпи на работа в полицията. Това й даваше възможност да следи и да разпитва различни хора — други полицаи, охранители, нощни пазачи в заводи и военни бази, да научава какво става в коридорите на властта в Баку и във въоръжените сили. Тъй като беше красива жена, мъжете бяха по-склонни да разговарят с нея, особено в заведенията. И да я подценяват.
Басова беше казала, че тя и нейният гост са в безопасност, но не това безпокоеше Орлов в момента. Интересуваше го как да открие Харпунджията. Басова му беше казала, че по радиостанцията на полицията в Баку съобщили за експлозия в пристанището. Взривена била една яхта и всички от екипажа били убити. Орлов беше готов да се обзаложи, че яхтата е принадлежала на Харпунджията. Това беше неговият почерк — да унищожи всички доказателства заедно с някои или с всичките си помощници. Вероятно убитите щяха да бъдат обвинени за нападението срещу платформата. Орлов се запита какви ли бяха те. Азербайджанци? Иракчани? Руснаци? За подобна работа можеха да бъдат наети най-различни хора. Повечето от подчинените на Орлов започнаха да пристигат на работа в осем и половина. Генералът беше оставил имейли на двамата си основни помощници от разузнаването, Борис и Пьотър, с поканата да се явят при него колкото може по-скоро. Ако Харпунджията беше отговорен за нападението в Каспийско море, той вероятно нямаше да се опита да напусне веднага Баку. От предишни акции беше ясно, че имаше навика да изчаква един-два дни след нападението, а когато накрая решеше да си тръгне, често минаваше през Москва. Никой не знаеше защо. За съжаление, докато властите научеха, че е в града, той изчезваше. Генерал Орлов не искаше това отново да се случи. Въпросът сега беше как да го открият. Може би Пол Худ несъзнателно му беше дал ключа към загадката.
Борис Гроски беше навъсен, белокос ветеран от разузнаването, който тъгуваше по студената война. Пьотър Корсов беше енергичен нов служител, който беше учил в политехническия институт в Хайфа. Не скриваше въодушевлението си от работата и от това, че е под командването на един пионер в изучаването на космоса. Двамата влязоха един след друг в разстояние на две минути в кабинета без прозорци. Седнаха на канапето срещу бюрото на Орлов. Борис пиеше чай, а Корсов сложи на коленете си един лаптоп. Орлов им разказа за случилото се. Интересът на Гроски видимо нарасна, когато генералът спомена, че АНС и ЦРУ може би са замесени по някакъв начин в каспийската операция.
— Интересува ме следното — каза Орлов. — Ние и преди сме подслушвали разговорите по клетъчните телефони между американските разузнавачи. Успяхме да проникнем в много от техните засекретени линии.
— Проникнахме в повечето от тях — отбеляза Гроски.
— Те се опитват да се измъкнат, като непрекъснато променят сигнала — каза Корсов. — Всички промени са в рамките на няколко мегахерца в най-високата честота. Постепенно се научихме да улавяме повечето от тези смени.
— Трудната част е разшифроването на съобщенията, които биват разбърквани по електронен път — добави Гроски. — Американските агенции използват много сложни кодове. Нашите компютри не винаги могат да дешифрират разговорите.
— Случва ли се често обаждащите се да използват едни и същи сигнали и едни и същи схеми? — попита Орлов.
— Обикновено да — отвърна Корсов. — В противен случай би станало преплитане на линиите.
— Пазите ли записи на самите разговори? — попита Орлов.
— На разговорите? Да, работим върху тях и се опитваме да ги дешифрираме.
— Имам предвид самите сигнали — прекъсна го Орлов.
— Разбира се — каза Гроски. — Изпращаме ги на „Лайка“, за да ги следи.
„Лайка“ беше дежурният сателит на руския Оперативен център. Носеше името на първото съветско куче, изпратено в космоса, и се намираше на висока геостационарна орбита над Вашингтон. Можеше да засича сигнали от САЩ, от цяла Европа и части от Азия.
— Така че ако Харпунджията говори с някое разузнаване във Вашингтон, ние можем да засечем поне сигнала, ако не съдържанието — каза Орлов.
— Точно така — отговори Корсов.
— Много добре — каза Орлов. — Прегледайте компютърните записи за последните две седмици. Търсете разговори между Азербайджан и Агенцията за национална сигурност във Вашингтон. Докладвайте ми цялата информация, която успеете да съберете.
— Въпреки че не сме разкодирали разговорите? — попита Корсов.
— Да — отговори Орлов. — Искам да знам точно от къде Харпунджията или хората му са се обаждали.
— Когато го разберете, какво ще направите? — попита Гроски.
— Ще се обадя на американския Оперативен център и ще ги помоля да прегледат всички сателитни снимки на района, с които разполагат. Харпунджията би трябвало да придвижи към мястото на нападението експлозиви и хора. Ако можем да засечем местоположението му, може би ще открием снимки за това.
— По такъв начин може би ще успеем да открием местоположението му — каза Гроски.
Орлов кимна.
— Ще ви предадем тази информация колкото може по-скоро — каза Корсов. — Ще бъде голям удар, ако успеем да заловим това чудовище.
— Наистина голям — съгласи се Орлов.
