се беше оказал двоен агент. Беше безспорен факт, че в някои федерални ведомства расистките настроения бяха нещо нормално, и в щаба на ЦРУ се отнасяха с голямо подозрение към американците от китайски произход. В това отношение той не можеше да направи нищо, но не можеше да претендира, че самият е китаец. На някои полуслепи расисти от европейски тип всички с дръпнатите очи им изглеждат еднакви, но тук, в Пекин, Номури, чието потекло бе сто процента японско (макар и в южнокалифорнийски вариант), се открояваше така, както ако беше Майкъл Джордън. А за един разузнавач без дипломатическо прикритие този факт едва ли му помагаше да се чувства удобно, особено като се има предвид колко активно и добре организирано е Китайското министерство на държавна сигурност (МДСК). В този град то беше не по-малко могъщо от КГБ в Москва и вероятно беше също толкова безмилостно. Номури си припомни, че в Китай от хиляди години имат практика да подлагат на мъчения престъпници и всякакви други хора, които не обичат, така че неговият произход едва ли щеше да му бъде от полза. Китайците поддържаха делови връзки с японците, защото за тях това беше удобно или поточно необходимо, но двете страни никак не се обичаха. През Втората световна война Япония беше избила повече китайци, отколкото Хитлер евреи — факт, на който по света се отдава малко значение, с изключение, разбира се, в Китай, но той само се прибавяше към расовоетническата антипатия, която водеше началото си още от времето на Кубла хан3.
Но той беше свикнал да се приспособява. Навремето си мислеше, че постъпва в ЦРУ, за да служи на родината си и за да се позабавлява. Обаче след това разбра колко опасна и сериозна работа е оперативното разузнаване и какво изпитание е да се вмъкваш на места, в които не би трябвало да бъдеш, да се докопваш до информация, до която не би трябвало да имаш достъп, и след това да я предаваш на хора, които не би трябвало да разполагат с нея. Дългът към родината не беше единственото нещо, което го караше да се занимава с тази работа. Другото нещо беше тръпката, вълнението, че знаеш неща, които другите не знаят, че побеждаваш хора на техен терен и с тяхната игра.
В Япония той приличаше на всеки друг японец. Тук, в Пекин, обаче не беше така. Беше с няколко сантиметра по-висок от средния китаец, а това се дължеше на начина на хранене като малък и на американското отглеждане. Беше и по-добре облечен. Дрехите му бяха по западната мода. С тях щеше да се оправи някак, но с лицето си нямаше да може. Помисли, че за начало трябва да смени прическата си. Така поне нямаше да се набива в очи, гледан отзад, а и би могъл да се отърве от някой преследващ го агент на държавна сигурност. Имаше на разположение кола, за която плащаше японската фирма, но беше решил да си вземе и велосипед, и то китайско производство, а не някое скъпо европейско колело. Ако го попитат защо го прави, щеше да обясни, че е добър начин за раздвижване и в края на краищата това е един чудесен социалистически велосипед. Нямаше съмнение, че тук щяха да му задават подобни въпроси и присъствието му нямаше да мине незабелязано. Номури си даваше сметка, че в Япония беше започнал да става немарлив и прекалено спокоен при ръководенето на агентурната си мрежа. Там той знаеше, че може да се скрие в някоя сауна и да разговаря не за бизнес, а за жени, спорт и много други неща. В Япония всяка делова дейност се пазеше до известна степен в тайна. Дори с близки приятели, с които можеше да обсъжда недостатъците на жените им, един японски служител не говореше какво става в работата му, докато то не бъде оповестено публично. А това беше добре за сигурността на разузнавача.
Като се оглеждаше наоколо подобно на останалите туристи, Номури се чудеше как ще се справи с подобни неща тук. Най-вече забелязваше погледите, които се спираха на него, докато вървеше от единия до другия край на огромния площад. Как ли е изглеждало това място, когато тук са били танковете? Спря за момент и си припомни… Било е точно тук… Човекът с дипломатическо куфарче и пазарска чанта в ръце, който спрял колоната танкове просто като стоял там… Защото дори и редникът, седнал на мястото на водача в танка Т-80 — китайско производство, не дръзнал да прегази човека, каквото и да му крещял капитанът в наушниците от командната кула. И все пак това се беше случило точно тук. Разбира се, по- късно, след около седмица, човекът с куфарчето и пазарската чанта бил арестуван от органите на държавна сигурност, както потвърдиха източниците на ЦРУ. Бил отведен и разпитван, за да се разбере какво го беше накарало да заеме толкова явна и толкова глупава политическа позиция както срещу правителството, така и срещу въоръжените сили на родината му. Вероятно разпитите са продължили известно време, мислеше си агентът от ЦРУ, застанал там, където смелият мъж беше отстоявал убежденията си. Разпитващите го от държавна сигурност не биха могли да повярват, че е действал самостоятелно и по своя воля… Това беше нещо, което не се поощряваше от комунистическия режим и беше напълно непонятно за онези, които налагаха волята на държавата на другите, които нарушаваха нейните правила. Който и да е бил, сега човекът с куфарчето беше мъртъв. Източниците бяха напълно категорични в това. Един служител на държавна сигурност го бе казал със задоволство по-късно пред някой, който имаше косвена връзка с Америка. Бяха го застреляли с куршум в тила, а неговото семейство — жена му и малкият му син, според източника трябвало да плати патрона от пистолета, с който бил екзекутиран съпругът и бащата, контрареволюционерът и държавният враг. Такова беше правосъдието в Китайската народна република.
Как викаха тук на чужденците? Варвари. Да, спомни си Номури, разбира се, вилбур. Митът, че те се отнасят с безразличие към чужденците, беше толкова жив тук, колкото и на „Курфюрстендам“ в Берлин по времето на Хитлер. Расизмът навсякъде по света е един и същ. Безразсъден. Това беше един урок, на който неговата страна беше научила света, помисли си Честър Номури, въпреки че самата Америка не беше усвоила напълно този урок.
Тя е проститутка, и то много скъпа, каза си Майк Рейли, седнал в стола си зад стъклената стена. Косата й беше необикновено изрусена в скъп фризьорски салон в Москва, но имаше нужда от допълнителна обработка, защото се забелязваха тъмнокафявите корени. Обаче този цвят отиваше на скулите и очите. Толкова сини женски очи не беше виждал никъде. Цветът сигурно привлича постоянните й клиенти, помисли си той, но не и изражението на лицето. Тялото й като че ли беше изваяно от атинския скулптор Фидий и можеше да принадлежи на богиня, беше цялото като изтъкано. Краката бяха по-слаби, отколкото ги предпочитат руснаците, но вероятно щяха да бъдат възприети много добре в Холивуд и на „Вайнстрийт“, ако този квартал все още минаваше за добър…
… обаче изразът в прекрасните й очи би накарал да спре да бие и сърцето на маратонец. Какво правеше проститутките да изглеждат така? Рейли разтърси глава. Навремето не му се беше случвало да се занимава често с този вид престъпление и не се чувстваше голям познавач на практикуващите го. Това нарушение беше от компетенцията на местните ченгета. Изразът в очите й плашеше. Предполагаше се, че само мъжете могат да бъдат хищници, но тази жена напълно опровергаваше подобни твърдения.
Казваше се Таня Богданова. Беше споменала, че е на двадесет и три години. Имаше лице на ангел и тяло на кинозвезда. Но агентът на ФБР не можеше да каже същото за душата и сърцето й. Може би тя просто се различава от обикновените хора, често срещащо се явление при закоравелите престъпници. А може би я бяха изнасилили още като малка. Но дори и на двадесет и три години, ако се съди по това как гледа този, който я разпитва, детството й изглеждаше нещо твърде далечно. Рейли погледна в полицейското й досие. В него имаше само една снимка. Беше черно-бяла и правена отдалеч. На нея тя беше до някакъв мъж, може би с някой Иван, помисли си Рейли и веднага му стана неприятно. На тази снимка лицето й беше оживено, младежко и така примамливо, като на Ингрид Бергман в ролята на Боги от „Казабланка“. Таня би могла да стане актриса, каза си Рейли. Ако тази зад стъклената стена беше истинската Таня, което беше много вероятно, то тогава онази от снимката беше поза. Там тя играеше роля, беше една илюзия, при това прекрасна, но потенциално много опасна и лъжовна за някой, който би бил запленен от нея. Онази млада жена зад витрината, през която можеше да се вижда само от едната страна, би могла да откъсне с нокти топките на някой мъж и да ги изяде сурови, преди да отиде на следващата си среща в новия московски хотел „Четирите сезона“.
— Кои бяха враговете му, Таня? — попита следователят в стаята за разпити.
— Приятелите му ли? — повтори с досада въпроса тя. — Той нямаше такива. Но имаше много врагове. — Говореше интелигентно, почти изтънчено. Вероятно и английският й беше отличен. Без съмнение, той й е нужен за клиентите и вероятно това им струваше още няколко долара, германски марки, английски лири или евро, изобщо хубава, твърда валута, за която тя вероятно правеше и отстъпка. Без съмнение кокетно се усмихваше, когато го съобщаваше на своя Джон, Жан, Йохан или Иван. Преди или след? — запита се Рейли. Никога не беше плащал за жени, но като гледаше Таня, разбираше защо някои
