щабът му трескаво внасяше дребни подробности от местно значение, стараейки се да не разстройва предварително фиксираното разписание на полета. Изумителното беше, че никога не беше забелязал да допуснат някаква грешка. За разнообразие понякога президентът сменяше последователността на картончетата, но ефектът от това траеше само около три дни.
Да, ако адът наистина съществуваше, то предизборната кампания беше неговият най-неподправен вид. Чуваш се как отново и отново повтаряш едни и същи неща, докато мозъкът ти започне да се бунтува и ти се прииска да направиш някакви непредвидени и щури промени. Така би могъл да се позабавляваш, но аудиторията ще те помисли за луд и не би могъл да го сториш, защото от кандидата за президент се очаква да бъде един безупречен автомат, а не простосмъртен, който може и да сгреши.
Това си имаше и своята положителна страна. През десетте месеца на този маратон Райън се беше къпал в море от обич. Тълпите винаги го бяха приветствали с оглушителни викове, независимо дали се намираше на паркинг в Зениа, пазарен център в Охайо, на „Медисън скуеър гардън“ в Ню Йорк, в Хонолулу, Фарго или Лос Анджелис. Това бяха огромни стълпотворения от обикновени граждани, които едновременно се радваха и отричаха факта, че Джон Патрик Райън е един от тях… че е нещо като тях, но и нещо различно от тях. Още при първата си официална предизборна реч в Индианополис, произнесена скоро след началото на болезненото му изкачване към президентския пост, той беше осъзнал какъв силен наркотик е ласкателството. Продължителното излагане на него го караше да изпитва същия ефект, какъвто можеше да се постигне със забранената дрога. С това дойде и желанието да изглежда безупречен в техните очи, да произнася добре речите си, да изглежда искрен, какъвто всъщност и беше. Но щеше да бъде далеч по- лесно, ако го правеше един или два пъти, вместо триста и единадесет пъти, докато не бъде преброен и последният глас.
Представителите на средствата за информация навсякъде задаваха едни и същи въпроси, записваха си или правеха записи на едни и същи отговори, а ги публикуваха като пресни новини във всеки местен вестник. Във всеки по-голям или по-малък град редакционните статии хвалеха Райън и гласно изразяваха безпокойство, че този път изборите не са никакви избори, ако не се смятат тези за Конгреса. В този момент Райън разклати бурето с барута, давайки благословията си за привържениците и на двете основни политически партии, за да си осигури по-голяма независимост, но същевременно рискувайки да обиди всички.
Разбира се, тази любов не беше всеобща. Имаше и такива, които протестираха. Те се появяваха във вечерните коментарни предавания и припомняха с какво се е занимавал преди. Критикуваха драстичните му действия, за да предотврати разпространението на предизвиканата от терористи смъртоносна болест ебола, която толкова силно бе заплашила страната в онези черни дни. „Е, да, в този конкретен случай това даде резултат, казваха те, обаче…!“ С особено ожесточение критикуваха неговата политика, за която Джак казваше в речите си, че не е политика, а просто проява на здрав разум.
По време на всичко това Арни беше нещо като дар божи. Той предварително избираше какъв да бъде отговорът на всяко подобно възражение. Някои казваха, че Райън е богат. „Баща ми беше полицай“, беше отговорът. „Сам съм изкарал всяко пени, което имам, а освен това (тук следваше подкупваща усмивка) сега жена ми изкарва повече от мен.“
Райън не разбираше нищо от политика. „Политиката е едно от онези неща, за които всеки знае какво представляват, но никой не е наясно как да я накарат да заработи. Е, може би аз не знам какво точно представлява тя, но ще я накарам да заработи!“
Райън привлече на своя страна Върховния съд с думите: „Аз не съм юрист, съжалявам“, казани на годишната конференция на Американската асоциация на юристите. „Но и аз, като правосъдието, мога да правя разлика между добро и зло“.
В случаите, когато не можеше да се възползва от стратегическите съвети на Арни и предварително подбраните от Кали Уестън думи, той успяваше да парира всеки по-сериозен удар и същевременно да отвърне със свой, обикновено не рязък и с чувство за хумор отговор, който обаче изпъстряше тук-там със силни думи, произнесени с твърдата, но спокойна убеденост на човек, на когото не е останало много нещо за доказване. Главно благодарение на подходящото обучение и на безкрайните часове на подготовка той беше успял да се представи като Джак Райън — един свестен мъж.
Забележителното е, че неговият най-ловък политически ход беше направен без каквато и да било чужда помощ.
— Добро утро, Джак — каза вицепрезидентът, като отвори вратата, без да почука.
— Здравей, Роби. — Райън вдигна очи от бюрото и се усмихна. Джак забеляза, че той все още се чувства неудобно в костюм. Някои хора са родени да носят униформи и Робърт Джеферсън Джексън беше един от тях, въпреки че на ревера на всеки от костюмите си носеше миниатюрните златни криле на летците от военноморските сили.
— В Москва е станала някаква беля — каза Райън и за няколко секунди му разказа за случилото се.
— Това е малко обезпокоително — забеляза Роби.
— Кажи на Бен да те запознае с всички подробности по случая. Как се очертава денят ти? — попита президентът.
— Сиера на квадрат, делта на квадрат. — Това беше техен личен код: СКДК, който означаваше приблизително „всеки ден едно и също“. — След двадесет минути имам среща с Космическия съвет, а довечера трябва да летя до Мисисипи. Сутринта трябва да произнеса там реч.
— Ти ли ще караш самолета? — попита Райън.
— Джак, едно добро нещо в тази проклета работа е, че мога отново да летя. — Джексън беше настоял да му дадат един самолет VC-20B, който най-често беше пилотиран от него при официалните му пътувания из страната и бе известен с кодовото наименование „Еър форс две“. За пред медиите това беше много добре, а също и най-добрата терапия за един летец, който тъгуваше по изтребителя си, въпреки че беше доста досадно за самия екипаж на вицепрезидентския самолет — Нали трябва да ходя по местата, където на теб самия не ти се ще — добави той и намигна.
— Това е единственият начин, чрез който можах да ти изкарам по-висока заплатата, Роби. При това не лоша — припомни той на приятеля си.
— Да, но не ми плащаш пилотското възнаграждение — отвърна вицеадмиралът от запаса Р. Дж. Джексън. Той спря при вратата и се обърна. — Какво говори това нападение за обстановката в Русия?
Джак сви рамене.
— Не говори добре. Изглежда, че те просто не напредват.
— Вероятно си прав — съгласи се вицепрезидентът. — Проблемът е как, по дяволите, да им помогнем?
— И аз все още не знам — призна Джак — За самите нас се задават достатъчно много потенциални икономически проблеми сега, когато нещата в Азия все повече не вървят.
— Трябва да се науча да се оправям в тези икономически каши — призна Роби.
— Поговори с Джордж Уинстън — предложи Райън. — Не е чак толкова трудно, но ще трябва да се научиш да говориш друг език. Основни капитали, производни функции и тем подобни. Джордж ги знае добре тези работи.
Джексън кимна.
— Взех си бележка, сър.
— Сър? Това пък откъде ти дойде наум, Роби?
— Все пак ти си главнокомандващ, о, велики човече — отвърна му с усмивка Роби с акцента си от долното течение на Мисисипи. — Аз съм само твой заместник, което означава, че за мен остават досадните подробности.
— Все едно, че си на опреснителен курс, Роб, и благодари на Бога, че имаш възможност да се учиш по най-лесния начин. С мен нещата изобщо не бяха така…
— Спомням си, Джак. Нали и аз бях тогава тук, забрави ли? Ти се справи отлично. Защо мислиш, че ти позволих да убиеш кариерата ми?
— Искаш да кажеш, че не си го направил заради хубавата къща и личните шофьори?
Вицепрезидентът поклати глава.
— Не бих могъл да кажа „не“, когато президентът ме помоли, дори да е такъв пуяк като теб. До скоро, приятел.
