напред. — Не става дума за личен кураж. Ако не го направи, ще изложи католическата църква. Не, момчета, той не се шегува и не блъфира. Проблемът е ние какво да правим.
— Да спрем руснаците? — зачуди се Мур на глас.
— Невъзможно — отговори Ритър. — Много добре знаеш, Артър. Когато замислят операция, предпазните им мерки са много по-добри, отколкото на мафията. Колко надеждна е охраната му?
— Нямам представа — призна директорът на ЦРУ. — Чувал съм за швейцарските гвардейци с пъстрите униформи и пики… Не са ли го защитавали веднъж?
— Мисля, че да — отговори Гриър. — Някой се опитал да го убие и те се били в ариергард, докато той се измъквал от града. Повечето от тях били избити, доколкото знам.
— Сега главно позират за снимки и упътват хората към тоалетните — изрече мислите си на глас Ритър. — Но все нещо трябва да има. Папата е твърде изтъкната фигура и не може да не дразни разните откачалки. Ватиканът е на практика суверенна държава. Все трябва да има някои от държавните механизми. Предполагам, че можем да ги предупредим…
— Само ако разполагаме с нещо сигурно, с каквото в момента не разполагаме, нали така? — подчерта Гриър. — Знаел е, когато е изпращал това чудо, че ще раздразни лъва. Каквато и охрана да има, тя вече трябва да е вдигната под тревога.
— Няма начин това да убегне от вниманието на президента. Ще поиска да узнае повече и да му представим варианти за действие. Мамка му, откакто произнесе оная реч за „империята на злото“, няма спокойствие. Ако наистина предприемат нещо, а ние не ги озаптим, ще изригне като вулкана на връх Света Елена. Тук, в Америка, има поне сто милиона католици и повечето от тях гласуваха за него.
На свой ред и Джеймс Гриър се зачуди колко ли далеч ще стигне всичко това.
— Господа, всичко, което имаме засега, е изпратено по факса фотокопие на писмо до правителството във Варшава. Не знаем със сигурност дали в Москва са запознати с него. Нямаме засега някакъв сигнал за реакцията от Москва. Не можем да кажем на руснаците все още, че знаем за писмото. Така че не можем да ги заплашим. Вързани са ни ръцете. Не можем по същата причина да съобщим и на папата, че се безпокоим. Ако Иван реши да действа, да се надяваме, че някой от хората на Боб ще ни предупреди, а и Ватиканът си има собствено разузнаване, при това, както знаете, много печено. Така че всичко, което имаме до момента, е една хартийка с любопитна информация, която вероятно е вярна, но дори това не е потвърдено.
— Значи, да стоим със скръстени ръце и само да умуваме? — попита Мур.
— Какво друго може да се направи, Артър? Иван едва ли ще реагира веднага. Не е в стила му, не и за нещо, което е с толкова сериозни политически последици. Боб?
— Да, вероятно си прав — съгласи се заместник-директорът на разузнаването. — Така или иначе, президентът трябва да научи за това.
— Работата е малко ачик — предупреди Гриър. — Но ще трябва да го уведомим. — Преди всичко той беше наясно, че ако не кажеха на президента и се случеше нещо страшно, щеше да им се наложи да си търсят нова работа. — Ако в Москва има някакво развитие, все ще чуем, преди да стане нещо драстично.
— Добре, мога да му кажа точно това — съгласи се Мур.
„Г-н президент, следим нещата отблизо.“ Приказки от този род обикновено вършеха работа. Мур позвъни на секретарката да донесе кафе. Утре в десет щяха да уведомят президента в Овалния кабинет, а следобед щеше да се състои срещата му с шефовете на другите служби, ДИА19 и АНС20, за да разбере дали те разполагаха с нещо важно по въпроса. По-логично беше двете срещи да станат в обратния ред, но обикновено така насрочваха заседанията.
Първият му работен ден продължи по-дълго, отколкото очакваше. Ед Фоли беше впечатлен от московското метро. Архитектът явно беше откачалката, проектирала каменната сватбена торта, на каквато приличаше Московският държавен университет — без съмнение любимото творение на Джо Сталин, чиито естетически виждания стигаха от едната до другата крайност. Напомняше по странен начин на царските дворци, но в представите на безнадежден алкохолик. Метрото беше проектирано така, че изглеждаше величествено и едновременно приличаше на затвор. Блъсканицата от хора обаче беше много приемлива за един шпионин. Въобще нямаше да е трудно да се измъкне от опашката си, ако следваше правилата, а Едуард Франсис Фоли много го биваше в това. На Мери Пат положително щеше да и хареса тук. За нея тази среда щеше да е като светът на Дисни за Еди, особено тълпите от хора, всичките говорещи на руски. Неговият руски беше доста добър. Нейният — книжовен, тъй като го бе учила в скута на дядо си. Трябваше да го промени малко, ако не искаше да предизвиква подозрения, че езиковите й умения са прекалено добри за съпруга на дребен чиновник в посолството.
Метрото го устройваше идеално. Едната от станциите се намираше само на няколко преки от посолството, а другата беше буквално до прага на кооперацията им. Дори най-параноичната сянка от Второ управление нямаше да приеме за подозрителен факта, че го използва, въпреки прословутата американска любов към автомобилите. Оглеждаше се наоколо не повече от обикновен турист, но знаеше, че вече си има една опашка. По-късно сигурно щяха да са повече. Беше нов в посолството и руснаците искаха да разберат дали ще се промъква като шпионин на ЦРУ. Реши да се държи като невинен американец в чужбина, което за тях можеше да е все тая. Зависеше колко опитен е сегашният му преследвач, а това нямаше как да се разбере. Без съмнение от две седмици имаше опашка. Което се очакваше. Щяха да следят и Мери Пат, а вероятно и Еди. Руснаците бяха параноична измет, но нямаше право да се оплаква, нали така? Не и след като работата му бе да проникне в най-строго пазените тайни на страната им. Беше новият главен агент, макар да се предполагаше, че е тайна. Това беше една от новите налудничави идеи на Боб Ритър. Обикновено самоличността на главния агент на ЦРУ в посолството не се криеше. Рано или късно всеки изгаряше по един или друг начин — било заради издънка на отдела за разузнаване или оперативна грешка, а това беше като да изгубиш девствеността си. Веднъж като ти я отнемат, връщане няма. Управлението обаче много рядко използваше семейство като оперативен екип и му беше струвало години, за да си създаде прикритие. Възпитаник на нюйоркския университет „Фордам“, Ед Фоли беше вербуван съвсем млад, след като ФБР беше проверило биографията му и след като бе започнал работа като обикновен репортер на „Ню Йорк Таймс“. Той написа няколко интересни статии, но съвсем малко на брой и го предупредиха, че макар „Таймс“ да няма желание да го уволнява, за него ще е по-добре да си намери работа в някой по-малък вестник, където ще се справи по-добре. Той разбра намека и отиде в Държавния департамент като пресаташе — пост, който му носеше сносна чиновническа заплата, но не обещаваше бляскаво бъдеще. Официалните му задължения в посолството бяха да подтичва около елитните чуждестранни кореспонденти на големите американски вестници и телевизионни мрежи, да им осигурява достъп до посланика и останалите служители в посолството и после да се чупи, докато те предаваха своите важни съобщения.
Най-важната му задача бе да се прави на компетентен, но не прекалено. Тукашният кореспондент на „Таймс“ беше издрънкал вече на колегите си, че Фоли няма нужния акъл за журналист в най-голямата американска вестникарска корпорация и че тъй като не беше на възраст за преподавател — другата синекурна длъжност за некадърните журналисти, — бе станал правителствен лизач. Фоли правеше всичко възможно да поддържа тази легенда, тъй като знаеше, че КГБ е пуснал хората си да слухтят сред американския журналистически корпус, за да разберат мнението на репортерите за служителите в посолството. Най-доброто прикритие за тайния агент беше да го смятат за тъпанар, защото тъпанарите не ставаха за шпиони. Трябваше да благодари за това на Ян Флеминг и на филмите, създадени по неговите романи. Джеймс Бонд беше умник. Не и Ед Фоли. Не, Ед Фоли беше чиновник. Най-налудничавото в тая история бе, че Съветите, чиято страна се управляваше от тъпи бюрократи, обикновено се хващаха на въдицата, сякаш бяха пасли трева в някоя ферма в Айова.
„Няма предвидими неща в шпионажа… освен тук“, си каза главният агент на ЦРУ. При руснаците нещото, на което можеше да се разчита, бе предвидимостта. Сякаш всичко бе написано в огромна книга и всеки играеше по правилата в нея.
Фоли се качи на мотрисата и се озърна, за да прецени как го гледат другите пътници. Дрехите му го издаваха, че е чужденец, както ореолът отличаваше светеца в ренесансовите картини.
— Кой сте вие? — попита някой за изненада на Фоли.
— Моля? — отвърна Фоли на руски с лош акцент.
