Но не можеше да не приеме предизвикателството. Той се разположи удобно на кърмата и се загледа във Фолкънър, застанал на руля (от какво ли е тоя светъл белег на плещите му? — О… да! Беше споменавал за някаква катастрофа с микролет преди години), чудейки се какви ли мисли минават през главата на ласанина в този момент.
Трудно можеше да се повярва, че в някое човешко общество, колкото и образовано и освободено от предразсъдъци да е то, напълно биха могли да липсват ревността или каквато и да е форма на сексуалнособственическо чувство. Не че се бе случило нещо, за което Брант би могъл да ревнува. Поне не досега, уви!
Лорън едва ли бе разменил и стотина думи с Мириса, като повечето от тях — в компанията на съпруга й. Впрочем на Таласа думите „съпруг“ и „съпруга“ не се използуваха до раждането на първото дете. Ако се родеше момче, майката обикновено, но не задължително, приемаше фамилията на бащата. Ако първородното бе момиче, и двете запазваха фамилното име на майката, поне до раждането на второто, последно дете.
Наистина много малко бяха нещата, които биха могли да възмутят ласаните. Жестокостта, особено към децата, беше едно от тях. А другото — една трета бременност в този свят на оскъдна суша, само двадесет хиляди квадратни километра.
Детската смъртност ниска, че ражданията на близнаци бяха достатъчни, за да поддържат устойчива населеност. Имаше един забележителен случай, единственият в цялата история на Таласа, когато едно семейство бе ощастливено — или наказано — с два пъти по четири близначета. Въпреки че бедната майчица едва ли е имала вина, споменът за нея бе заобиколен от онзи ореол на възхитителна греховност, блестял някога около Лукреция Борджия, Месалина или Фаустина.
Много внимателно трябва да разигравам картите, помисли си Лорън. Вече знаеше, че Мириса го харесва. Разбираше го по израза на лицето й, по интонацията на гласа й. Имаше и по-убедителни доказателства — лекото докосване на ръцете, случайното докосване на телата им, продължило по-дълго от обикновено.
И двамата знаеха, че всичко е въпрос на време. Лорън бе сигурен, че и Брант е наясно. И все пак въпреки напрежението между тях и двамата се държаха приятелски един към друг.
Вибрациите на реактивните двигатели затихнаха и лодката спря близо до голяма стъклена шамандура, която леко се люлееше във водата.
— Това е енергиен източник — посочи я Брант. — Необходими са ни само по неколкостотин вата, така че слънчевите батерии са достатъчни. Едно от преимуществата на сладководните морета — такова нещо не би могло да се осъществи на Земята. Вашите океани са били прекалено солени — щяха да лапат киловати, киловати…
— Няма ли да съжаляваш, чичо Лорън? — усмихна се Кумар.
В отговор Лорън поклати глава. В началото това универсално обръщение, употребявано от младите ласани, го стряскаше, но по-късно свикна с него. Всъщност беше твърде приятно изведнъж да се сдобиеш с толкова племенници.
— Не, благодаря. Оставам. Ще ви гледам през прозореца за подводно наблюдение — да не ви изядат акулите!
— Акули! — в гласа на Кумар се прокрадна копнеж. — Какви чудесни животни! Ех… да ги имаше тук! Гмуркането би било много по-вълнуващо.
С интереса на техник Лорън наблюдаваше как Брант и Кумар натъкмяват принадлежностите си. В сравнение с екипировката, която човек трябваше да има в Космоса, тяхната бе изключително проста, а аквалангите им бяха толкова малки, че лесно биха се побрали в една човешка длан.
— Ама че кислородна бутилка! — възкликна той. — Не мога да си представя, че ще издържи повече от две минути.
Брант и Кумар го погледнаха с укор.
— Кислород! — изсумтя Брант. — Чиста отрова при дълбочина под двадесет метра. Тази бутилка съдържа въздух — и е само авариен запас, точно за петнадесет минути.
Той посочи хрилеобразната раница, която Кумар вече бе нарамил на гърба си.
— Кислородът, необходим за човека, се съдържа в морската вода, стига да може да го екстрактира. За процеса е необходима енергия, така че трябва да се носят батерии, с които да се захранват помпите и филтрите. С този апарат бих могъл да остана под водата и цяла седмица.
Той почука флуоресциращото зелено екранче на гривната върху лявата си ръка:
— Този монитор предава всички необходими данни — дълбочина на гмуркането, състоянието на батериите, времето, когато трябва да започне изплуването, спирането за декомпресия.
Лорън рискува с още един глупав въпрос:
— Защо ти си с маска, а Кумар не е?
— И аз имам — усмихна се Кумар, — погледни ме по-внимателно!
— О… да. Виждам. Много фино!
— Но неприятно. Освен ако не прекарваш по-голямата част от живота си във водата като Кумар — каза Брант. — Веднъж и аз опитах с контактно-лицева, но ми се възпалиха очите. Така останах верен на добрата стара маска.
— Готов ли си? — обърна се той към Кумар.
— Да, капитане.
Те се претърколиха през бакборда, после се прехвърлиха през щирборда; движенията им бяха толкова добре синхронизирани, че лодката почти не се залюля. Лорън се премести пред голямата прозрачна стена от дебело стъкло, разположена на кила, и ги видя как плавно, без усилия, се плъзнаха надолу към плитчината, която изглеждаше съвсем близо, макар че в действителност бе на дълбочина около двадесет метра.
Предварително бяха пуснали инструментите и кабелите и сега двамата гмуркачи веднага се захванаха да поправят счупените решетки. От време на време си разменяха тайнствени едносрични думи, но, общо взето, работеха в пълна тишина. Всеки знаеше своята — и на другаря си — задача така добре, че изобщо не се налагаше да разговарят.
За Лорън времето мина неусетно. Той знаеше, че наблюдава един нов свят. И така беше наистина. Въпреки че бе гледал безброй видеозаписи, направени в земните океани, почти всяка животинка, движеща се сега в дълбините под него, му бе напълно непозната. Виждаха се някакви въртящи се дискове, спирали — подобни на тирбушони, люшкаха се „килимчета“, но нямаше същества, конто при каквато и да е сила на въображението си би могъл да оприличи с истинските земни риби. Само веднъж, някъде към края на видимостта, зърна бързо движеща се риба, която му заприлича на торпила. Ако бе прав, тя също бе изгнаник от Земята.
Вече си мислеше, че Кумар и Брант съвсем са забравили за него, когато го стресна глас, прозвучал от подводния фоноком:
— Излизаме! При тебе ще сме след двадесет минути. Всичко наред ли е?
— Нормално — отговори Лорън. — Тази риба, която се мярна преди малко, земна ли беше?
— Не съм я видял.
— Чичо Лорън е прав, Брант. Преди пет минути край нас мина една близо двадесеткилограмова мутантна пъстърва. Уплаши се от заваръчната дъга.
Те се бяха отделили вече от морското дъно и бавно се издигаха нагоре покрай тънката котвена верига. Спряха на около пет метра под повърхността.
— Това е най-отегчителният етап от гмуркането. Трябва да изчакаме тук петнадесет минути — поясни Брант. — Канал две, моля — благодаря — но не
Вероятно Кумар бе подбрал музиката за декомпресията; разтърсващият й ритъм никак не подхождаше на мирната подводна картина. Лорън бе много доволен, че не е „потопен“ в нея, и веднага, щом двамата гмуркачи подновиха изплуването си, я изключи.
— Добре като начало тази сутрин — каза Брант, измъквайки се на палубата. — Напрежение и сила на тока — нормални. Можем да тръгваме.
И двамата мъже с благодарност посрещнаха несръчните опити на Лорън да им помогне да се освободят от мокрите си екипи. Чувствуваха умора и студ, но се възстановиха бързо, след като изпиха по няколко чаши
