Тя не знаеше какво трябва да чуе. Понякога, по-късно, когато се примири със съдбата, тя се опитваше да възобнови вълшебството на този миг. Никога не бе сигурна, че е успяла.
В началото й се стори, че чува най-ниските тонове на гигантска арфа, чиито струни бяха опънати между световете. Тръпки пропълзяха по гърба й и тя усети как настръхват косите на тила й — в онзи инстинктивен отговор на страха, заробил се в праисторическите джунгли на Земята.
После, когато свикна, долови цял спектър от променящи се полутонове, покриващи обхвата на слуха до границите за ясно чуване — и безспорно отвъд тях. Те се преплитаха и преливаха един в друг както непостоянните, но вечно повтарящи се звуци на океана.
Колкото повече слушаше, толкова повече това й напомняше за безкрайното разливане на вълните по самотните пясъчни брегове. Имаше чувството, че чува океана на Космоса — миещ крайбрежията на всички свои светове, — един звук, ужасяващ със своята безсмислена безполезност, с екота си през мъчителната празнота на Вселената.
А сега тя долови и други елементи в тази необикновено сложна симфония. Дочу внезапно кънтящо дрънкане, като че ли гигантски пръсти бяха дръпнали лентата някъде по хилядите й опнати километри. Метеорити? Положително не! Може би някакви електрически изпразвания в кипящата атмосфера на Таласа? И — дали това не беше само чисто въображение, нещо, създадено от собствените й несъзнателни страхове? — понякога й се струваше, че дочува приглушените стенания на демонични гласове или призрачните викове на всички болни и гладуващи деца, умирали на Земята през Кошмарните векове.
В следващия миг — не издържа…
— Страх ме е, Кумар — прошепна тя, като го дърпаше за рамото. — Да се махаме!
Но Кумар все още витаеше сред звездите — полуотворил уста, притиснал глава към звънтящата лента, хипнотизиран от нежната й песен. Той даже и не забеляза кога Карина, колкото ядосана, толкова и уплашена, се отдалечи рязко, прекосявайки покрития с фолио лед, и се спря да го дочака върху познатата топлина на сухата земя.
Защото сега той бе открил нещо ново — усилващи се тонове, които сякаш го зовяха. Като че ли свиреха фанфари и струнни инструменти, ако някой може да си представи такова нещо, и бе неизразимо тъжно и далечно.
Но то идваше по-близо, усилваше се. Това бе най-вълнуващият звук, който Кумар бе чувал някога, и той го накара да затаи дъх, замръзнал от удивление и страхопочитание. Струваше му се, че
Закъсня. Само секунди не му достигнаха, когато осъзна истината в мига на първия удар на предшествуващата вълна, която го просна върху златното фолио, а леденият блок се размърда под него. Тогава за последен път в живота си Кумар Лионидас огледа преходната красота на своя спящ свят и ужасеното, обърнато нагоре лице на момичето, което щеше да помни този миг до деня на смъртта си.
Вече беше прекалено късно да скача. И така — малкият лъв полетя към безмълвните звезди — гол й самотен.
48
Решението
Капитан Бей имаше по-важни проблеми на главата си и с радост преотстъпи задължението си. Във всеки случай нито един пратеник не би могъл да бъде по-подходящ от Лорън Лоренсън.
А Лорън не бе виждал старите Лионидас и се страхуваше от срещата. Мириса му бе предложила да го придружи, но той предпочете да отиде сам.
Ласаните почитаха възрастните си хора и правеха всичко възможно за тяхното спокойствие и щастие. Лал и Никри Лионидас се бяха настанили в една от малките самостоятелни колонии за пенсионери по южния бряг на острова. Живееха в шестстайна дървена вила, швейцарски тип, снабдена с всички възможни, облекчаващи труда приспособления, включително и с единствения универсален робот, който Лорън бе виждал на Южния остров. Според земната хронология той би предположил, че са към седемдесетте.
След първите унили поздрави седнаха на верандата с изглед към морето. Роботът се суетеше около тях, носеше напитки и подноси с разнообразни плодове. Лорън си наложи да глътне няколко хапки, после събра сили и се зае с най-тежката задача, която бе имал през живота си:
— Кумар — името заседна в гърлото му и той трябваше да започне отново. — Кумар все още е на кораба. Аз дължа живота си на него, той рискува своя, за да спаси мен. Разбирате какво изпитвам — бих направил
Още веднъж с усилие запази самообладание. После, опитвайки се да говори колкото е възможно по- живо и по-вещо — като заместник-командира доктор Нютън по време на изложението й, — продължи:
— Тялото му почти не е наранено, защото декомпресията е била бавна, а замразяването е станало моментално. Но клинически той е мъртъв, разбира се — точно както се случи с мене преди няколко седмици… Както и да е, двата случая са много различни. Моето тяло бе възвърнато към живот, преди да бе настъпило увреждане на мозъка, така че възстановяването бе сравнително бърз процес. А за възвръщането на Кумар към живот бяха необходими часове. Мозъкът му не е увреден физически, но няма следа от никаква дейност. Въпреки това съществува
Лорън замълча, за да им даде възможност да осмислят вариантите. Роботът избра точно този неподходящ момент да предложи услугите си — отпъди го с махване на ръка.
— Ние бихме желали, не — бихме се радвали, защото това е най-малкото, което можем да направим — да вземем Кумар с нас. Въпреки че не можем да гарантираме, някой ден той може би ще заживее отново. Бихме желали да обмислите това, има предостатъчно време спокойно да вземете решението си.
Старите хора се спогледаха, а Лорън отмести поглед към морето. Колко тихо и мирно бе наоколо! Той с радост би прекарал старините си тук, посещаван от време на време от децата и внуците си.
Както толкова много други неща в Тарна, всичко изглеждаше съвсем земно. Може би благодарение на внимателен подбор наоколо не се виждаше никаква ласанска растителност, всички дървета бяха болезнено познати.
И все пак нещо съществено липсваше; той осъзна, че това отдавна го смущава — всъщност откакто бе стъпил за пръв път на тази планета. Внезапно като че ли този мъчителен миг задействува някакво реле в паметта му, и той се досети какво липсва. Нямаше ги чайките да кръжат по небето и да изпълват въздуха с най-тъжните звуци на Земята, извикващи спомени.
Лал Лионидас и съпругата му не бяха разменили и дума, но Лорън разбра, че са взели решението си.
— Благодарим ви за предложението, командир Лоренсън, моля, предайте нашите благодарности на капитан Бей. На нас не ни е необходимо време да решаваме този въпрос. Каквото и да се случи, Кумар завинаги ще бъде загубен за нас. Дори и да успеете — както казвате, няма никаква гаранция, — той ще се събуди в един чужд свят с мисълта, че никога няма да види своя дом и че всички, които е обичал, са мъртви от стотици години. Трудно е дори да си го помислиш само… Правите го за добро, но това няма да е добрина за него. Ние знаем какво би желал той и какво трябва да се направи. Дайте ни го, ще го върнем на морето, което той така обичаше!
Нямаше какво повече да си кажат. Лорън почувствува, че го връхлита огромна тъга, но и облекчение. Изпълнил бе дълга си. Решението бе такова, каквото очакваше.
49
Огън на рифа
