превъзходно да съществуват, без да си спомнят мъртвите с тъга, всъщност, без да ги споменават изобщо. То би било едно напълно нехуманно общество, но би могло да бъде поне толкова успяващо, колкото термитите и мравките на Земята.
Дали е възможно мъката да е случаен, даже патологичен, вторичен продукт на любовта, която, разбира се, има основна биологична функция? Странна и тревожна мисъл! Та нали именно чувствата ни правят човеци! Кой би ги изоставил, дори да знае, че всяка нова обич е ново предизвикателство към тези неразделни мъчители — Времето и Съдбата.
Тя често ме питаше за теб, Ивлин. Чудеше се как е възможно човек да обича само една жена през целия си живот и да не потърси друга, когато нея вече я няма.
Веднъж я подразних, като й казах, че верността е почти толкова чужда на ласаните, колкото и ревността; тя ми отговори, че са спечелили, загубвайки и двете.
Викат ме, совалката чака. Вече трябва да кажа последно „сбогом“ на Таласа. Твоят образ също започна да избледнява. Умея да давам полезни съвети на другите, но аз самият, струва ми се, прекалено дълго живях с мъката си по тебе. Таласа ми помогна да се излекувам. Сега вече мога да се радвам, че съм те имал, а не да тъгувам, че съм те загубил.
Странно спокойствие ме обзема. За пръв път чувствувам, че разбирам отчуждението на моите стари приятели — будистите, дори нирваната…
И ако не се събудя на Сейгън-2, така да бъде! Изпълних своя дълг тук и съм щастлив.
55
Раздялата
Тримаранът стигна до границата, откъдето започваше келпа, малко преди полунощ и Брант пусна котва в чисти води на дълбочина трийсет метра. На разсъмване щеше да започне да хвърля шпиониращите кълба с цел да се образува нещо като „стена“ между Скорпвил и Южния остров. Така щяха да наблюдават движението на скорпионите към острова и обратно. Ако намереха някое от кълбата и го замъкнеха в дома си като плячка — още по-добре. То щеше да продължава да работи и да осигурява много по-полезна информация, отколкото в открито море.
Сега нямаше какво друго да прави, освен да лежи в люлееещата се лодка и да слуша леката музика, предавана по радио Тарна, необичайно унила тази вечер. От време на време прозвучаваше някое съобщение или послание за доброжелателство, или стихотворение в чест на жителите. Едва ли някой щеше да заспи и на двата острова тази нощ; Мириса за миг се зачуди какви ли мисли спохождат Оуен Флечър и събратята му, заточени на една чужда планета за остатъка от живота си. Последния път, когато ги видя в едно видеопредаване от Северния остров, те изобщо не изглеждаха нещастни, а напротив — радостно обсъждаха местните възможности за работа.
Брант бе толкова тих, че тя би могла да си помисли, че спи, ако ръката му не държеше нейната уверено, както винаги, докато лежаха един до друг, гледайки към звездите. Той се беше променил — дори повече, отколкото тя. Бе станал по-търпелив, по-грижовен. И най-важното — бе приел детето с думи, чиято нежност извика сълзи в очите й: „То ще има двама бащи!“
Радио Тарна вече предаваше последното и доста ненужно броене преди старта — първото, което ласаните бяха чували някога, ако не се смятат историческите записи от миналото. Дали ще видим нещо изобщо, зачуди се Мириса. „Магелан“ е от другата страна на планетата, увиснал по пладне над полукълбо, покрито с океан. Цялата планета е между нас.
… Нула… — прозвуча по радиото и то веднага бе заглушено от рева на рязко бумтене. Дълги пламтящи струи изригнаха от океана и се устремиха нагоре към зенита в такава игра на светлини, каквато Таласа никога не бе виждала и никога нямаше да види отново.
Прекрасно бе, но внушаваше страх. Сега Мириса разбра защо „Магелан“ е бил „закотвен“ от другата страна на техния свят. И това не беше самият квантов двигател, а само разсейващи се енергийни потоци, изтичащи от него, безредно поглъщани от йоносферата. Лорън й бе казал нещо неразбираемо за ударните вълни на хиперпространството, добавяйки, че дори създателите на двигателя не бяха успели да разберат явлението.
Сети се за скорпионите — какво ли си мислеха те за тези небесни огньове; някои от ултравиолетовите фурии сигурно се прецеждаше през гъсталаците от келп, осветявайки улиците на подводните им градове.
Може би беше игра на въображението, но й се струваше, че короната от многоцветни светлинни снопове бавно пълзи по небето. Източникът на тази енергия набираше скорост, ускорявайки се по орбитата, за да отлети от Таласа завинаги.
Минути изминаха, докато тя се увери, че движението е действително, а междувременно светлината бе намаляла значително. После внезапно изчезна.
Радио Тарна се върна в ефира, задъхвайки се:
— … точно по програмата… сега пренасочват кораба… други излъчвания по-късно, но не толкова ефектни… всички етапи на началното ускорение ще се изпълнят от другата страна на планетата, но ние ще имаме възможност да видим „Магелан“ пряко след три дни, при излизането му от системата…
Мириса почти не чуваше думите, взирайки се в небето, където звездите пак изгряваха, звездите, които тя никога нямаше да може да погледне, без да си спомни за Лорън. Сега не изпитваше нищо, ако имаше сълзи, те щяха да дойдат по-късно.
Тя почувствува, че я обгръщат ръцете на Брант, и се зарадва на топлотата им, избавяща я от самотата на пространството. Ето къде принадлежеше тя, сърцето й нямаше да се отклони вече. Защото най-после разбра — макар че бе обичала Лорън заради силата му, обичаше Брант заради слабостта му.
— Сбогом, Лорън — прошепна тя. — Бъди щастлив в онзи далечен свят, който ти и твоите деца ще завладеете за човечеството. Но спомняй си за мен понякога — триста години в миналото ти, по пътя от Земята.
Брант погали косите й с несръчна нежност; искаше му се да намери думи да я утеши, но разбираше, че най-добре е да помълчи. Той не изпитваше чувство на победа; въпреки че Мириса отново бе негова, старото им безгрижно приятелство безвъзвратно си беше отишло. Брант знаеше, че всеки ден от остатъка на живота му призракът на Лорън щеше да се вмъква помежду им — призракът на човек, който нямаше да бъде и с един ден по-стар дори тогава, когато от тях щеше да е останал само прах, понесен от вятъра.
Когато три дни по-късно „Магелан“ се издигна над източния хоризонт, видяха го като ослепителна звезда, прекалено ярка, за да я гледат с незащитени очи, въпреки че квантовият двигател бе внимателно настроен така, че изтичащото светлинно лъчение да не попада върху Таласа.
Седмица след седмица, месец след месец то постепенно отслабваше, макар че дори когато преминаваше по дневното небе, все още лесно можеха да го открият, ако знаеха къде да търсят. А през нощите, в продължение на години, той често беше една от най-ярките звезди.
За последен път Мириса го видя по-ясно веднъж, малко преди зрението й съвсем да отслабне. В продължение на няколко дни квантовият двигател, вече безопасно забулен от разстоянието, сигурно беше насочен право към Таласа.
Тогава корабът се бе отдалечил на петдесет светлинни години, но внуците й никак не се затрудняваха да посочат синята звезда от трета величина, блестяща над наблюдателните кули на електрическата бариера, издигната срещу скорпионите.
56
Под водната повърхност
Те още не бяха разумни, но притежаваха любопитство — а това бе първата стъпка по безкрайния път.
Както много от ракообразните, които някога са обитавали моретата на Земята, те можеха да живеят за известно време и на сушата. Но малко са били стимулите им за това допреди няколко века; келповите гори напълно бяха задоволявали нуждите им. Дългите тесни листа им осигуряваха храна, а жилавите стебла суров материал за примитивните им оръдия.
Естествените им врагове бяха само двама. Единият бе грамадна, но много рядка дълбоководна риба —
