Земна светлина

— Наистина ли? — все още смутен се обади домакинът.

— Но не в тази роля бях в Обсерваторията, макар и тя да ми послужи като прикритие. По онова време работех за правителството и разследвах изтичане на секретна информация.

Вглеждаше се зорко в лицето на възрастния мъж и не пропусна трепването от изненада. Молтън се позабави с отговора си.

— Да, имаше нещо такова. Но наистина бях забравил името ви. Отдавна беше.

— Да, разбира се. Въпреки това съм уверен, че помните още някои неща. Но преди да продължа, съм длъжен да изясня причината за идването си при вас. Разговорът ни е абсолютно личен. От много години съм само счетоводител, и то преуспяващ, ако не е нескромно да го кажа. Аз съм един от партньорите във фирмата „Картър, Харгрийвз и Тилътсън“, пристигнах тук, за да извърша одиторски проверки на няколко от големите лунни корпорации. От вашата Търговска палата ще потвърдят, ако попитате.

— Не ми е съвсем ясно… — запъна се Молтън.

— Какво общо има това с вас ли? Добре, позволете ми да освежа паметта ви. Изпратиха ме в Обсерваторията, за да проверя наистина ли някой предава информация оттам. Секретните сведения все някак попадаха във Федерацията. Един от нашите агенти бе дочул, че каналът минава през Обсерваторията.

— Слушам ви — подкани го домакинът. Садлър се усмихна малко унило.

— Смятат ме за много добър счетоводител, но за съжаление се оказах неумел контраразузнавач. Подозирах кого ли не, а нищо съществено не открих. Е, все пак разобличих един мошеник.

— Дженкинс — подхвърли Молтън.

— Вярно. Паметта ви не е чак толкова слаба. Както и да е, не разбрах кой е шпионинът. Дори не доказах неопровержимо, че съществува, макар и да проверих всички мислими версии. Скоро вече никой не се интересуваше от това, само след месец се върнах към обичайната си работа, и то с огромно удоволствие. Но наскоро прочетох книгата на комодор Бренан. Вие прочетохте ли я вече?

— Не съм, макар и да чувах какви ли не мнения за нея.

— Донесох ви диска. И съм сигурен, че ще ви бъде много интересно. Книгата е истинска сензация, ако се съди по шума, който се вдигна навсякъде. В желанието си да каже цялата истина Бренан не е пестил приказките и разбирам защо успя да вбеси мнозина във Федерацията. Но за мен важно беше друго. Смая ме неговият разказ за събитията непосредствено преди битката при Пико. Представете си изумлението ми, когато разбрах, че той потвърждава наличието на шпионин в Обсерваторията. Ще цитирам по памет: „Един от най-способните астрономи от Земята измисли невероятно хитроумен начин да ни осведомява за напредъка в «Проект Тор». Не е редно да споменавам името му без негово съгласие, но в момента той е сред най-изтъкнатите граждани на Луната.“

Мълчанието постепенно стана неловко. Набръчканото лице на Молтън сякаш застина в гранитни гънки и не издаваше никакви чувства.

— Професоре — сериозно изрече Садлър, — дано сте ми повярвал, когато ви казах, че дойдох при вас само от любопитство. А и в какви неприятности бих могъл да ви забъркам, щом сте гражданин на Републиката? Но знам, че вие предавахте сведенията. Описанието съвпада, а и от всички други подозренията отпаднаха. Освен това някои мои приятели от Федерацията надникнаха в архивите, също съвсем неофициално. Няма смисъл да се преструвате, че нищо не знаете, Ако не искате да говорите е мен, веднага ще си тръгна. Искате ли все пак да споделите — а не виждам какво значение има това сега, — ще ви бъда безкрайно признателен да науча как го постигнахте.

Молтън бе пъхнал диска в подвижния терминал и преглеждаше указателя. Поклати глава малко недоволно.

— Не биваше да прави това…

Садлър замря в креслото си, предвкусвайки откровението. Възрастният учен се вторачи в него.

— Ако ви разкажа, как ще се възползвате от самопризнанията ми?

— Никак, заклевам се.

— Някои от колегите ми може да се подразнят, макар да мина много време оттогава. Не ми беше леко, да знаете. Никак не ми допадаше необходимостта да правя това. Но на наглостта на Земята трябваше да се сложи край. И досега си мисля, че бях прав.

— Професор Джеймисън — той сега е директор на Обсерваторията, нали? — имаше подобни възгледи, но не стигна до действия като вашите.

— Знам. По едно време едва не му се доверих, но май така стана по-добре. — Изведнъж бръчките се разтегнаха в усмивка. — Спомних си как ви развеждах из моята лаборатория. Бях настроен недоверчиво към вас, защото появата ви в онзи крайно неподходящ момент ми се стори подозрителна. Затова ви показах абсолютно всичко. Омръзна ви, започна да ви мъчи досада.

— Често се случваше — не особено весело потвърди Садлър. — Имахте какви ли не дяволии в Обсерваторията.

— Да, но някои от моите бяха единствени по рода си. Дори колегите ми не се досещаха за какво ги използвам. Предполагам, че слухтяхте за тайни предаватели и подобни щуротии?

— Така е. Нищо не засякохме.

Молтън явно се забавляваше. Садлър допускаше, че и на него му е било трудно да мълчи цели тридесет години, а е искал да се похвали как е надхитрил земната Сигурност.

— Най-милата подробност беше — продължи астрономът, — че моят предавател се виждаше от всички през цялото време. Всъщност беше най-забележителното нещо в цялата Обсерватория. Хилядасантиметровият телескоп.

Садлър си затвори увисналото чене.

— Не ви разбирам.

— Помислете малко. — Молтън по навик заговори с тона на преподавател, какъвто бе станал след напускането на Обсерваторията. — За какво служи един телескоп? Събира светлината от мъничък участък на небето и я фокусира върху фотоплака или спектроскоп. Не разбирате ли, че може да върши работа и в обратната посока?

— Аха, започвам да се досещам…

— Моята програма включваше наблюдения на слаби звезди с големия телескоп. Работех с високите честоти в ултравиолетовата част на спектъра, напълно невидима за човешкото око. Достатъчно беше да заменя уредите с ултравиолетова лампа и телескопът мигновено се превръщаше в невероятно мощен и точен прожектор с тесен лъч. Не само никой не го забелязваше, но и можех да го насоча в която част на небето поискам. Прекъсването на лъча с импулси, за да пренася информация, беше въпрос само на още едно устройство. Дори не преглеждах дисковете, а ги пусках направо през компютъра в автоматичен модулатор.

Садлър едва се спря да не се плесне по челото. Щом чу обяснението, идеята му се стори ужасяващо проста. Молтън бе превърнал гигантския телескоп в най-мощното фенерче, построено от човешки ръце.

— Накъде насочвахте сигналите?

— Малък кораб на Федерацията се намираше на десет милиона километра от Луната. Дори на такова разстояние лъчът си оставаше забележително тесен и навигаторът доста се е препотил, за да не излиза от него. Уговорихме се, че корабът ще остава между мен и една слаба звезда ма северния небосклон, която винаги беше над хоризонта. Когато изпращах съобщение — те знаеха графика на работата ми, разбира се, — просто насочвах телескопа според координатите им. Имаха в кораба свой малък телескоп с ултравиолетов детектор. А до Марс информацията стигаше по обикновения начин — с радиовълни. Често съм си мислил колко им е било скучно там, само да чакат предаванията ми. Случваше се да нямам нищо ново за тях дни наред.

— А сведенията как стигаха до вас?

— По два пътя. Разбира се, получавахме всички астрономически списания. Трябваше да търся на определени страници в някои от тях. Буквите флуоресцираха под ултравиолетови лъчи много извън видимия спектър. Обикновен детектор не можеше да засече ефекта.

— Другият начин какъв беше?

— Редовно се отбивах в атлетическия комплекс на града. Оставяхме си дрехите в заключени шкафчета, но над вратичката имаше достатъчно голям процеп. Понякога намирах кодиран диск. Най-обикновеното нещо