Люлка в орбита

— Добре — казах аз, той веднага изчезна.

Можех да му поискам обяснение, но човек трябва да има доверие в подчинените си. Върнах се при централния пулт на управлението ядосан, като си мърморех, че от тия налудничави хлапета ми е дошло до гуша и че ще трябва да поискам да го махнат от мен. И което е най-чудното: той не по-малко от другите се вълнуваше как ще мине изпитанието, а самият изведнъж се понесе по въжената линия към Базата. Тумбестият цилиндър на кабината вече беше изминал половината път до следващата опора, като се плъзгаше по едва забележимите въжета подобно на някаква невиждана птица.

След пет минути съвсем се разгневих. Цялата група уреди — самописци неочаквано отказаха да работят; трябваше да отложим изпитанието за след три часа. Ходех назад-напред в контролния център, като твърдях на всички и на всеки (нали не можеха да се отърват от мен), че при нас в Капустиний Яр такива неща не се случваха. Най-сетне след втората чашка кафе се поуспокоих; и тогава от високоговорителя прозвуча сигналът „слушайте всички“. Само един сигнал бе по-важен от този — воят на аварийните сирени. Откакто работех в Лунното селище, бях го чувал два пъти и надявам се никога повече да не го чуя.

Гласът, който се разнесе после във всяко помещение на Луната и в слушалките на всеки работник из безмълвните равнини, беше на генерал Моша Стайн, председател на Управлението по космонавтика. (Тогава още съществуваха всякакви почетни титли, макар никой вече да не им придаваше значение.)

— Говоря от Женева — започна генерал Стайн, — на мен се падна честта да направя важно съобщение. През последните девет месеца бе извършен най-отговорният експеримент. Държахме го в тайна, защото се съобразявахме с непосредствените участници в опита и не искахме да събуждаме излишни надежди или опасения. Вие помните, че доскоро много специалисти изобщо не вярваха, че човек може да живее в космоса; и този път се намериха песимисти, които се съмняваха, че ще ни се отдаде да направим следващата крачка в покоряването на Вселената. Сега е доказано, че са грешили: искам да ви представя Джордж Джонатан Хътчинз, първия човек, роден в космоса.

Последва щракане — някакво превключване, — после пауза, непонятни шумове и шепот. И изведнъж по цялата Луна и половината Земя се разнесе звукът, за който обещах да ви разкажа — най-удивителният звук, какъвто някога съм чувал.

Това беше слаб плач на бебе, на първото в историята на човечеството бебе, родено извън Земята! В контролния център се възцари пълна тишина; спогледахме се, после хвърлихме поглед на корабите сред сияещата равнина. Само преди няколко минути ни се струваше, че на света няма нищо по-важно от тях. И ето те трябваше да отстъпят пред това, което се бе случило в Медицинския център — и в бъдните векове щеше да се случва милиарди пъти в безброй светове.

Чак тогава, уважаеми приятели, почувствувах, че човекът наистина се е утвърдил в космоса.

,

Информация за текста

© 1959 Артър Кларк

© 1967 Цвета Пеева, превод от руски

Arthur Clarke

Out of the Cradle, Endlessly Orbiting, 1959

Източник: http://kosmos.pass.as/

Сканиране и разпознаване: ???

Редакция: Mandor, 2008 (#)

Публикация:

сп. „Космос“, 1967, бр.2

Превод от руски: Цвета Христова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5430]

Последна редакция: 2008-02-23 11:59:32