В същата нощ предвижихме всъдехода на половин миля от планината и си легнахме рано. Гарнет, опитен катерач, който често ме бе придружавал при други изкачвания, реши да дойде с мен. Водачът на всъдехода с удоволствие остана да го пази.
На пръв поглед скалите изглеждаха непреодолими, обаче всеки човек, свикнал на височини, лесно щеше да се справи с тях в един свят, където всичко тежи само една шестинка от нормалното си тегло. Истинските опасности на лунния алпинизъм се крият в прекомерната самоувереност — падане от шестстотин стъпки височина на Луната означава не по-малко сигурна смърт от падането от сто стъпки височина на Земята.
Спряхме да си починем на широка седловина, извисяваща се на четири хиляди стъпки над равнината. Самото изкачване не бе трудно, обаче мускулите ми бяха напрегнати от непривичното натоварване, така че си отдъхнах с удоволствие. Всъдеходът в подножието на планината приличаше на малко метално насекомо. Преди да започнем следващото изкачване съобщихме местонахождението си на водача.
Скафандрите осигуряваха приятна свежест, тъй като охладителната им инсталация успешно се справяше както с жестокото слънце, така и с излишната топлина, отделяна от телата ни. Почти не разговаряхме, ако се изключат кратките реплики, с които уточнявахме маршрута си. Не знам какви мисли витаеха в главата на Гарнет — нищо чудно да бе решил, че това е най-безразсъдното приключение в живота му. В такъв случай щях почти да се съглася с него, обаче удоволствието от изкачването, съзнаването на факта, че никой не бе минавал преди мен по този път, както и възбудата, предизвикана от уголемяващата се пред очите ми панорама, за мен бяха повече от достатъчно възнаграждение.
Струва ми се, че не бях особено развълнуван, когато видях пред нас скалната стена, която преди това бях разгледал от тридесет мили разстояние с помощта на телескопа. Извисяваше се на около петдесет стъпки над главите ни, и там горе, на платото, се намираше обектът, примамил ме в тази пустош. По всяка вероятност там щях да открия само някаква скала, счупена преди векове от падащ метеорит и отразяваща с все още гладката си повърхност светлината, обливаща неизменното лунно безмълвие.
Върху стената нямаше за какво да се заловим, така че ми се наложи да използвам котва. В уморените ми ръце сякаш се вляха нови сили, когато завъртях въжето с тризъбата метална котва и я захвърлих нагоре, в посока към звездите. Първият път не успя да се закачи за нищо и бавно падна при нас, когато дръпнах въжето. Едва при третия опит зъбите й се впиха в повърхността така здраво, че и общият ни напън не успя да я отмести.
Гарнет ме погледна въпросително и разбрах, че искаше той да се изкачи пръв. Усмихнах му се през стъклото на скафандъра и поклатих глава. Бавно, без да бързам, започнах последното изкачване.
Дори и в скафандър тук тежах само четиридесет фунта, така че се изтеглих нагоре с ръце, без да си правя труда да използвам краката си. Когато достигнах ръба, спрях за миг и махнах с ръка на партньора си, след което се прехвърлих върху площадката, изправих се и погледнах напред.
Навярно разбрахте, че до този момент бях почти напълно убеден, че нямаше да открия нищо странно или необичайно. Почти, но не съвсем. Именно обзелото ме съмнение ме бе докарало тук. Е, съмнението изчезна, но същинската изненада започна.
Бях застанал на плато с дължина около сто стъпки. Някога е било гладко — прекалено гладко, за да е от естествен произход — но метеоритите, бомбардирали го неизмерими еони, бяха нарушили целостта на неговата повърхност. Площадката е била изравнена, за да послужи за пиедестал на една блестяща структура с пирамидална форма, висока два човешки ръста и вградена в скалата подобно на гигантска многолика скъпоценност.
Вероятно през първите няколко секунди не съм усетил нищо. След това обаче сърцето ми се изпълни с вълнение и със странна и неизразима радост. Обичах Луната и сега вече знаех, че бледите мъхове на Аристарх и Ератостен не бяха единствената форма на живот, която тя бе познала в младостта си. Старото предположение на първите лунни изследователи, което всички приемаха скептично, се оказа вярно. В крайна сметка, лунна цивилизация действително бе съществувала и аз пръв я открих. Това, че бях закъснял за срещата с нея с може би сто милиона години, не ме разтревожи. Важното бе, че все пак се явих.
Разумът ми започна да функционира нормално, да анализира и да задава въпроси. Какво представляваше обектът — постройка или светилище? Или нещо друго, за което в моя език не съществува дума? Ако бе сграда, защо бе издигната на такова недостъпно място? Дали пък не бе храм? Опитах се да си представя как жреците на някакъв странен култ напразно отправят молби към боговете си да ги спасят, докато животът на Луната изтича от умиращите океани.
Направих десетина стъпки към обекта, за да го разгледам по-добре, но вътрешното чувство ми подсказа, че не трябва да отивам прекалено близо до него. Притежавам известни познания по археология, така че се опитах да отгатна културното равнище на цивилизацията, изгладила тази планина и поставила върху нея блестящите огледални повърхности, които все още ме караха да примигвам.
Помислих си, че това можеше да е дело на египтяните, стига техните строители да бяха притежавали материалите, използвани от тези много по-древни от тях архитекти. Тъй като обектът не бе голям, не ми дойде наум, че може би наблюдавам творението на една раса, по-напреднала от моята. Мисълта, че на Луната бе съществувал разум, бе твърде голяма, за да мога лесно да я усвоя. А и гордостта не ми позволяваше да направя последната, унизителната стъпка.
След това забелязах нещо, от което косата на тила ми настръхна. Нещо банално и невинно, което мнозина навярно въобще нямаше да забележат. Както вече казах, повърхността на платото бе нащърбена от метеорити. Освен това бе покрита с няколко инча от космическия прах, който винаги се натрупва върху повърхността на световете, лишени от вятър. Както прахът, така и драскотините внезапно завършваха при един широк кръг, обграждащ пирамидата, сякаш невидима стена я защитаваше от опустошението на времето и от бавните, но непреставащи бомбардировки от Космоса.
Някой крещеше в слушалките ми и съобразих, че Гарнет от доста време ме вика. С неуверени стъпки отидох до края на скалата и му дадох знак да се изкачи, без да му казвам нищо. След това се завърнах при окръжността, изписана върху праха. Взех къс скала и внимателно го подхвърлих към блестящата загадка. Ако след прекосяването на невидимата бариера камъкът бе изчезнал, нямаше да се изненадам. Той обаче сякаш се удари в гладка повърхност с формата на полукълбо и бавно падна на земята.
Тогава разбрах, че наблюдавах нещо, чиято древност бе непостижима за собствената ми раса. Това не беше сграда, а машина, която се защитаваше със сили, отправили предизвикателство към вечността. Тези сили, каквито и да бяха, все още съществуваха, и може би се бях приближил повече, отколкото трябваше. Спомних си за всички радиоактивни излъчвания, които човек бе уловил и укротил през миналия век. Не изключих вече да съм обречен, подобно на човек, навлязъл в смъртоносното безмълвно сияние на незащитен атомен реактор.
Спомням си, че тогава се обърнах към Гарнет, застанал неподвижно до мен. Стори ми се, че бе потънал в собствените си мисли, така че не го обезпокоих, а отидох до края на площадката и се опитах да подредя своите. Пред мен се простираше Морето на кризите — добре познато ми, макар и странно и неразбираемо за повечето хора. Повдигнах поглед и видях полумесеца на Земята, потънала в звездната си люлка, и се замислих какво ли бяха укривали нейните облаци във времето, когато непознатите строители бяха приключили своята работа. Дали изпълнените с изпарения джунгли на Карбоновия период и неясно очертаните брегове, до които са допълзявали първите земноводни, за да завоюват земята? Или нещо още по-древно, дългото безмълвие преди появяването на живота?
Не ме питайте защо не отгатнах истината по-рано. Истината, която сега изглежда очевидна на всички. При началната си възбуда от откритието прибързано реших, че този кристален призрак е бил изграден от раса, свързана с далечното минало на Луната. Внезапно обаче започнах да мисля друго, като убедеността ми не престана да нараства — това нещо бе така чуждо на Луната, както и самият аз.
За двадесет години изследвания не открихме други следи на живот освен няколко дегенерирали растения. Нито една лунна цивилизация, дори и обречена, нямаше да остави само едно-единствено свидетелство за своето съществуване.
Погледнах отново блестящата пирамида и съобразих, че няма нищо общо с каквото и да е, свързано с Луната. Изведнъж бях обхванат от глупашки истеричен смях, предизвикан от свръхвъзбудата и свръхнапрежението. За миг си представих, че малката пирамида ме заговаря: „Съжалявам, но и аз не съм оттук“.
Бяха ни необходими двадесет години, за да пробием невидимия щит и да достигнем до машината, скрита
