поощрение за стремежа си да открие къде се е дянала практическата английска магия, макар че подобно на останалите не очакваше отговорът да бъде намерен толкова скоро. След като обаче разполагаха с отговор, мистър Торп беше на мнение, че не бива да го отхвърлят с лека ръка.
— Господа, мистър Норел твърди, че може да прави магии. Отлично. Ние не знаем много за Норел — всички сме чували за редките текстове, които се говори, че притежава, и дори само по тази причина мисля, че ще сгрешим, ако отхвърлим твърденията му, преди да сме ги обмислили. Но по-силните аргументи в полза на Норел са други: двама от нашето общество — сериозни учени — са видели Норел и са му повярвали — той се обърна към мистър Хънифут. — Вие вярвате на този човек: по лицето ви познавам, че е така. Видели сте нещо, което ви е накарало да повярвате. Няма ли да ни кажете какво е то?
Мистър Хънифут реагира малко странно на този въпрос. Отначало се усмихна с благодарност на мистър Торп, сякаш точно от това имаше нужда: от възможност да заяви на всеослушание причините, поради които бе повярвал, че мистър Норел може да прави магии. Той отвори уста да заговори. После спря, млъкна, огледа се наоколо, сякаш всички онези причини, които само преди миг му се струваха основателни, сега му изглеждаха нелепи и незначителни и езикът и зъбите му не можеха да оформят нито една от тях в състоятелно английско изречение. Той промърмори нещо за почтения вид и поведение на мистър Норел.
Членовете на йоркското общество не сметнаха това за задоволително (а ако имаха привилегията да зърнат вида и поведението на мистър Норел, щяха да го сметнат за още по-незадоволително). Торп се обърна към мистър Сегундус и каза:
— Мистър Сегундус, вие също сте видели Норел. Какво е вашето мнение?
За пръв път джентълмените от йоркското общество на магьосниците забелязаха колко блед е мистър Сегундус и някои от тях си спомниха, че днес той не бе отвърнал на поздрава им, сякаш не можеше да събере мислите си, за да формулира отговор.
— Зле ли ви е, сър? — любезно попита мистър Торп.
— Не, не — промърмори мистър Сегундус, — нищо ми няма. Благодаря ви. Но изглеждаше толкова объркан, че един от господата му предложи стола си, друг отиде да донесе чаша бяло вино, а въодушевеният пясъчнорус джентълмен, който бе предложил да хвърля листа бръшлян по пътя на мистър Норел, се изпълни с тайната надежда, че мистър Сегундус е омагьосан и че присъстващите могат да станат свидетели на нещо необикновено! Мистър Сегундус въздъхна и каза:
— Благодаря ви. Не съм болен, но през последната седмица бях много вял и разсеян. Мисис Плезънс ми направи каша от лечебно брашно и отвара от корен на женско биле, но това не помогна, което не ме учудва, защото ми се струва, че проблемът е в главата ми. Сега съм малко по-добре. Ако ме попитате, господа, защо вярвам, че магията се е завърнала в Англия, ще ви кажа, че това е, защото я видях. Впечатлението от магията е живо тук и тук… мистър Сегундус посочи челото и сърцето си. — И въпреки това знам, че не съм видял да се прави магия. Норел не ни показа нищо, докато бяхме с него. Затова предполагам, че съм сънувал.
Членовете на йоркското общество на магьосниците се засуетиха. Деликатният джентълмен деликатно се усмихна и попита дали някой е разбрал нещо от казаното. После мистър Торп се провикна:
— Всемогъщи Боже! Нелепо е да седим тук и да спорим дали Норел може или не може да прави това или онова. Мисля, че всички сме разумни хора и решението несъмнено е просто: ще го накараме да ни демонстрира как прави магии, за да докаже твърдението си.
В това предложение имаше толкова здрав разум, че за миг магьосниците млъкнаха, което не означава, че всички бяха съгласни с него — ни най-малко. Някои от тях (единият беше доктор Фокскасъл) не го приеха. Ако помолеха Норел да направи някоя магия, съществуваше опасността той наистина да го стори. А те не искаха да гледат как се правят магии — искаха само да четат за това в книгите. Други бяха на мнение, че йоркското общество ще стане за смях, ако отправи такава молба към Норел. Но накрая повечето магьосници се съгласиха с мистър Торп, че „като учени най-малкото, което можем да направим, е да дадем на мистър Норел възможността да ни убеди във верността на твърдението си“. И така, решено беше някой да напише второ писмо до Норел.
За всички магьосници бе ясно, че мистър Хънифут и мистър Сегундус са подходили погрешно най- малкото по отношение на едно: богатата библиотека на мистър Норел, за която — крайно глупаво от тяхна страна — не можеха да дадат никакви състоятелни сведения. Какво бяха видели там? О, книги, много книги. Необикновено голям брой книги? Да, тогава им се бе сторил необикновено голям. Редки ли са книгите? Да, вероятно. Имали ли са възможност да ги извадят и да ги прелистят? О, не! Мистър Норел не е стигнал дотам, че да им го предложи. Но поне са прочели заглавията, нали? Да, така е. Е, и какви заглавия са видели? Не знаят, не могат да си спомнят. Мистър Сегундус каза, че заглавието на една от книгите е започвало с „Б“, но с това сведенията му се изчерпваха. Беше много странно.
Мистър Торп пожела лично да напише писмото до мистър Норел, но идеята на много от магьосниците в залата беше да отвърнат на дързостта на Норел, затова решиха, че най-сигурният начин да го засегнат е да оставят доктор Фокскасъл да напише писмото. Така и стана. Не след дълго получиха гневен отговор.
„Абатство Хъртфю, Йоркшир
1 февруари 1807 г.
Сър,
За последните години два пъти имах честта да получа писмо от членовете на Ученото общество на магьосниците от Йорк с желание за среща. Сега получих и трето писмо, в което бях уведомен за неудоволствието на господата от обществото. Изглежда, че доброто мнение на йоркското общество се губи също толкова лесно, колкото се и печели, и човек никога не знае с какво е заслужил едното или другото. В отговор на конкретното обвинение, съдържащо се в писмото ви — че съм преувеличил сведенията за способностите си и съм си вменил сили, които не бих могъл да притежавам, — ще кажа само едно: други хора с лекота приписват неуспехите си на несъвършенството на света вместо на собствените си оскъдни познания, но истината е, че в днешно време магията е също толкова постижима, колкото и във всяко друго време, както самият аз многократно се убедих за голямо свое удовлетворение през последните двадесет години. Но каква е наградата ми за това, че обичам изкуството си повече от другите? Че съм учил по- усилено, за да го усъвършенствам? Сега се разпространяват слухове, че съм лъжец, професионалните ми умения се омаловажават, а думите ми се подлагат на съмнение. Предполагам, едва ли ще се изненадате да научите, че при тези обстоятелства нямам желание да услужа на йоркското общество за каквото и да било — най-малкото да удовлетворя молбата му за демонстрация на магия. Ученото общество на йоркските магьосници ще се събере отново идната сряда и в този ден ще ви уведомя за намеренията си.
Всичко това звучеше неприятно загадъчно. Магьосниците теоретици нервно очакваха да видят каква вест ще им изпрати практикуващият магьосник този път. Това, което мистър Норел им изпрати, се оказа усмихнат, кимащ, кланящ се адвокат, най-обикновен адвокат на име Робинсън, със спретнати черни дрехи и спретнати ръкавици от шевро, въоръжен с документ, какъвто господата от йоркското общество на магьосниците не бяха виждали досега: договор, съставен в съответствие с отдавна забравения английски код на магьосническото законодателство.
Мистър Робинсън пристигна в горната зала на странноприемницата „Старата звезда“ точно в осем часа с явното убеждение, че го очакват. Той държеше кантора с двама служители на „Кони Стрийт“. Лицето му бе добре познато на много от присъстващите джентълмени.
— Ще ви призная, господа — заговори усмихнат мистър Робинсън, — че този документ е съставен в по-
