Шепа редници и един-двама младши офицери — каза той, без да сваля очи от камиона.
Питър Марлоу също не бе забелязал Грей.
— Ти наистина си бил ужасен сноб — измери го с презрителен поглед той.
— Аа, това си ти — рязко се извърна Грей.
— Аз съм.
— Няма ли да престанеш с високомерните си…
— О, я си затваряй устата! — прекъсна го жлъчно Питър Марлоу и се дръпна настрана.
До камиона, с незапалена пура в уста, стоеше един сержант — огромен мъжага с много нашивки на ръкава.
— Хайде, качвайте се — отегчено повтаряше той.
Царя остана последен.
— Какво чакаш, качвай се де! — изръмжа сержантът.
Царя не помръдна. Тогава сержантът нервно захвърли пурата и го смушка:
— Ей, ти, ефрейторът! Хайде, размърдай си мръсния задник!
Царя излезе от вцепенението си.
— Слушам, сержант! Извинявайте, сержант!
Той покорно се качи в камиона и единствен остана прав. Около него развълнуваните мъже оживено разговаряха, но никой не му обръщаше внимание. Никой не го забелязваше. Двигателят изрева, Царя се хвана за задния капак и камионът потегли сред облак прах — праха на Чанги.
Питър Марлоу се втурна след него и вдигна ръка да помаха на приятеля си, но Царя не се обърна назад. Той никога не се обръщаше назад.
Питър Марлоу остана там, пред главния портал на Чанги, и самотата го задави.
— Струваше си да види човек тая гледчица — злорадо отбеляза Грей.
— Изчезвай, докато не ти се е случило нещо! — кресна Питър Марлоу.
— Мед ми капна на сърцето! „Хайде, ефрейтор, размърдай си мръсния задник!“ — Очите на Грей блеснаха злобно. — Получи си заслуженото, мръсникът.
Но Питър Марлоу искаше да помни Царя такъв, какъвто беше в действителност. Не Царя бе казал покорно: „Слушам, сержант!“ Не! Това бе друг човек — изтръгнат от утробата на Чанги, откъснат от люлката, която толкова време му бе давала подслон.
— Получи си заслуженото, крадецът му с крадец — умишлено натърти Грей.
Питър Марлоу сви лявата си ръка, оздравялата, в юмрук и го стовари върху лицето му.
— Аз те предупредих!
Грей политна назад, но се задържа на крака и се нахвърли върху него. Двамата се вкопчиха един в друг и в този миг до тях изникна Форсайт.
— Прекратете веднага! — нареди той, — Защо се биете?
— Ей, така — отвърна Питър Марлоу.
— Не ме пипай! — рязко издърпа Грей ръката си от пръстите на Форсайт. — Разкарай се!
— Само да се повтори подобно нещо, и ще ви затворя в карцера! — Форсайт с възмущение забеляза, че единият „от мъжете е капитан, а другият — лейтенант. — Не ви ли е срам да се разправяте като прости войници! Хайде, махайте се и двамата! Войната свърши, не разбрахте ли?
— Не за всички! — Грей стрелна с поглед Питър Марлоу и се отдалечи.
— Какво делите толкова? — попита Форсайт. Питър Марлоу се взря в далечината, но камионът вече не се виждаше.
— Няма да разберете — отвърна той и му обърна гръб.
Форсайт го изпрати с поглед. «Ти дори не знаеш, колко си прав, приятелче — помисли си той, уморен до смърт. — Нищо не разбирам тук, абсолютно нищо.» Капитанът се обърна към портала. Както винаги там се тълпяха мъже, безмълвно вперили поглед навън, И както обикновено пред вратата имаше охрана, но сега вече не от японски или корейски войници, а от английски офицери. Още в деня на пристигането си бе изгонил японците и сложи на тяхно място офицери, за да осигуряват безопасността на лагера и да не пускат хората навън. Но мерките му се оказаха съвършено ненужни, защото никой не се опитваше да излезе от Чанги. «Не разбирам — уморено мислеше Форсайт, — нищо не разбирам. Въобще не разбирам какво става тук.» Изведнъж се сети, че забрави да доложи за подозрителния американец, ефрейтора. Толкоз неща му се бяха струпали на главата през последните дни, че напълно му бе изскочило от ума. «Ама и аз съм един глупак! Сега вече е късно.» После си спомни, че майорът ще се върне, и се успокои. «А, добре, ще му кажа на него. Той ще се погрижи за останалото».“ Два дни по-късно в лагера отново пристигнаха американци. Между тях имаше и един истински генерал. Около него като край пчела-майка жужаха фотографи, репортери, адютанти. Отведоха генерала при коменданта на лагера и наредиха на Питър Марлоу, Мак и Ларкин също да се явят там. Генералът пъхна слушалката на радиото в ухото си и се направи на заинтригуван от новините.
— Така е добре, генерале!
— Само още една снимка, Генерале!
Изтикаха напред Питър Марлоу и го накараха да се наведе над радиото, все едно, че го показва на генерала.
— Не, не, не — да се вижда лицето. Така, така, да се вижда и колко си слаб, момчето ми. Мини на светлото. Да, така с добре…
Същата нощ третият, последният, най-големият страх разтърси Чанги — страхът от утрото.
Вече всички се бяха уверили, че войната наистина е свършила. Сега ги чакаше бъдещето — утрото извън лагера. Бъдещето, което вече бе настояще. Днес. И мъжете от Чанги се затвориха в себе си. Нямаше къде другаде да се скрият. Нямаше къде да се потулят освен в себе си. А там, вътре, цареше ужас. Флотът на съюзниците акостира в Сингапур. И в Чанги нахълтаха още непознати. Тогава започнаха въпросите:
— Име, звание, личен номер, подразделение?
— Къде се сражавахте?
— Кои умряха?
— Кой бе убит?
— Имаше ли издевателства? Колко пъти ви биха? Видели ли сте да намушкват някого на щик?
— Никого? Невъзможно! Мисли, човече! Размърдай си мозъка! Спомни си! Колко души умряха? А на кораба? Трима, четирима, петима? От какво? Кои други бяха там?
— От вашата част кои останаха? Десет души? От цял полк? Я помисли! Добре, така е по-добре! Сега, как загинаха останалите? Да, да, подробностите!
— А, значи сте видели намушкани с щик!
— Проходът „Трите пагоди“? А, да, жп линията! Да, знаем за случая. Какво можете да добавите? Колко храна получавахте? Медикаменти? Извинявайте, да, разбира се, излезе ми от ума. А холера?
— Да, за лагер номер три знаем. А за лагер номер четиринадесет? Онзи на границата между Бирма и Тайланд? Там загинаха хиляди, нали?
Заедно с въпросите пришълците донесоха и мнения. Мъжете от Чанги ги чуваха, прошепнати крадешком:
— Видя ли го онзи? Боже мой, не мога да повярвам! Разхождаше се гол! На публично място!
— Я погледни там! Оня си върши работата ей тъй, пред всички. За хартия не се и сеща дори, а направо с вода! Боже мой, та те до един така правят!
— Виж какво мърляво легло! Ужас! И гъмжи от гадини!
— Докъде са паднали горките — по-зле и от животни! — Тоя трябва да го пратят в лудница! Вярно, че японците са ги докарали дотук, но все едно — по-добре да ги държат под ключ. Те са изгубили всякаква представа за приличие.
— Виж ги само как лапат тая гнусотия! Божичко, ти им даваш хляб и картофи, а те искат ориз!
— Трябва да ида на кораба, нямам търпение да доведа момчетата. Къде ще видят друг път такова нещо?
— Тия медицински сестри направо си търсят белята, дето се мотаят наоколо.
— Ами, ами какво могат да им направят ония. Сума ти момичета идваха да ги зяпат. Ей, ама оная си я бива!
