— О, туан, просто мисли. Ти толкова голям, аз толкова малка, а като легнем, разлика не?
Той се засмя, потупа я игриво отзад и взе пешкира.
— Има ли нещо за пиене?
— Готово е, туан!
— Какво друго е готово?
Тя се засмя и с уста, и с очи. Зъбите и бяха ослепително бели, очите — тъмнокафяви, кожата и — гладка и дъхава.
— Кой знае, туан? — отвърна тя и излезе от стаята.
„Ама страшна женичка е тая Касе — помисли си Царя, загледан след нея, и енергично взе да се бърше. — Късметлия съм.“
Сутра му бе уредил посещенията при Касе още първия път, когато той дойде в селото. Подробностите бяха напълно уточнени. След края на войната Царя трябваше да плати на Касе по двадесет американски долара за всяка нощ, която е прекарал с нея. Беше отбил няколко долара от първоначалната цена — сделката си е сделка, но за двайсетачка мацето си го биваше.
— Откъде си сигурна, че ще ти платя? — бе я попитал той.
— Не съм. Но ако не платиш, не платиш, тогава имам само удоволствие. Ако платиш, тогава имам удоволствие и пари — усмихнала се бе тя.
Той нахлузи пантофите, които Касе му бе оставила, и мина през мънистената завеса. Тя го чакаше.
Питър Марлоу все още наблюдаваше силуетите на Сутра и Чен Сан долу на брега. Чен Сан се поклони и се качи на лодката, а Сутра му помогна да я оттласне сред фосфоресциращите вълни. После се върна в къщата.
— Табе! — рече Питър Марлоу.
— Искаш ли да хапнеш още нещо?
— Не, благодаря, туан Сутра.
Боже мой, колко странно! Да можеш да откажеш храна! Чувствуваше се сит, а и би било невъзпитано да яде повече. Очевидно селцето беше доста бедно и храната нямаше да им е в излишък.
— Чух, че вестите от войната са добри — започна предпазливо той.
— Така чух и аз, но нищо не се знае със сигурност. Само слухове достигат до нас.
— Жалко, че времената се промениха. Преди войната човек можеше да има радио и да чуе новините или пък да прочете вестник.
— Жалко наистина.
Сутра не даде вид да е разбрал намека. Той седна на килимчето, сви си цигара с формата на фунийка и запуши в шепа, като поемаше дима дълбоко навътре.
— Лоши неща ставали в лагера, така чухме — рече накрая той.
— Справяме се някак, туан Сутра. Но да не знаеш какво става по света, това вече наистина е лошо.
— Чуха да разправят, че в лагера имало радио, но хората, на които било, ги хванали и сега са в затвора в Утръм Роуд.
— Имаш ли вести за тях? Единият ми е приятел.
— Не, чухме само, че са ги отвели там.
— Много бих искал да науча как са.
— Знаеш затвора, знаеш как се отнасят с хората там и значи трябва да си наясно какво се е случило.
— Така е. Но човек все се надява, че някой може да се отърве.
— „Всички сме в ръцете на Аллах“ е казал пророкът.
— Да бъде вечно името му.
Сутра го изгледа. После, спокойно засмукал цигарата си, попита:
— Къде научи езика ни?
Питър Марлоу му разказа за живота си в селцето. Как бе работил на полето и бе живял като яванец, което е все едно да живееш като малаец. Обичаите са същите и езикът е същият, освен някои западни думи. Но всичко друго е еднакво. Любов, омраза, болест и думите, които мъжът казва на мъжа, и онези, които мъжът казва на жената. Важните думи са същите.
— Какво бе името на твоята жена в селцето, синко? — попита Сутра.
Допреди малко би било неучтива да пита такова нещо, но сега, когато си бяха говорили за душата и живота, за философията и Аллах, и за словото на пророка, да бъде вечно името му, сега вече не бе неучтиво да попита.
— Няй Джан.
Старецът въздъхна, спомняйки си младостта.
— И тя те обичаше много и истински.
— Да.
Питър Марлоу си я представяше съвсем ясно. Тя дойде в къщата му една вечер точно когато той се канеше да си легне. Саронгът и бе в червено и златно, а изпод него надничаха мънички сандали. На шията и висеше нежен наниз от цветя и ароматът им изпълни стаята и целият свят. Тя бе сложила постелката си на пода и се бе поклонила ниско.
— Името ми е Няй Джан. Туан Абу, баща ми, ме избра да споделя живота ти, защото не е хубаво един мъж да бъде сам. А ти си сам вече три месеца.
Няй бе около четиринадесетгодишна, но в земите на слънцето и дъжда едно четиринадесетгодишно момиче е вече жена, с желанията на жена, и трябва да се омъжи или поне да отиде при мъжа, когото баща и е избрал за нея. Мургавата и кожа имаше матов оттенък, очите и бяха топази, ръцете и — листенца на огнена орхидея, стъпалата — дребнички и нежни. А по детски женското и тяло бе меко като коприна и изпълнено с безгрижието на колибри. Тя бе рожба на слънцето и дъжда. Носът и бе мъничък и изящен, ноздрите — деликатни. Няй бе цялата коприна, течна коприна. Стегната там, където трябваше да е стегната. Мека, където трябваше да е мека. Силна, когато трябваше да е силна. И слаба, когато трябваше да е слаба. Косата и бе гарванова, дълга — паяжинни нишки, загърнали тялото и. Питър Марлоу се бе усмихнал. Беше се опитал да скрие смущението си и да бъде като нея, свободен и безгрижен, без излишен срам. Тя бе свалила саронга си и гордо изправена пред него, каза:
— Моля се да съм достойна за теб — да те даря с щастие и да направя съня ти лек. Научи ме на всичко, което твоята жена трябва да знае, за да ти помогне да се слееш с бога.
„Да се слееш с бога.“ Колко прекрасно! — помисли си Питър Марлоу. — Колко прекрасно е да наричаш така любовта. Той вдигна поглед към Сутра.
— Да, обичахме се много и истински. Благодаря на Аллах, че живях и обичах така. Велики са пътищата на всевишния.
Един облак се разстла на небето и се сборичка с луната кой да владее нощта.
— Хубаво е да си мъж — рече Питър Марлоу.
— Измъчва ли те тази вечер липсата на онова, което си имал тогава?
— Не. Точно тази вечер не — отвърна Питър Марлоу и изгледа изпитателно стареца, благодарен за предложението му, стоплен от добротата му.
— Чуй ме, туан Сутра. Ще ти открия мислите си, защото вярвам, че като мине време, ще станем приятели. Като мине време, ти ще можеш да претеглиш приятелството ми и моето „аз“. Но войната е убиец на времето. Затова ще ти говоря като твой приятел, какъвто още не съм.
Старецът не отговори. Пушеше цигарата си и го чакаше да продължи.
— Необходима ми е една малка част от радио. Има ли някъде в селото радио, старо макар. Може би ако е развалено, ще ми позволиш да взема една такава малка част от него?
— Известно ти е, че японците не разрешават на никого да притежава радио.
— Така е наистина, но понякога има скришни места, където се пази онова, което е забранено.
Сутра се замисли. В неговата къща имаше едно радио. Изглежда, сам Аллах бе пратил туан Марлоу, за да го освободи от тази опасна вещ. Чувствуваше, че може да му се довери, щом туан Абу му се е доверил навремето. Но ако хванат туан Марлоу с радиото в ръце вън от лагера, неизбежно ще намесят селото. Да
