— Къде е приятелчето ти?
— Кой по-точно?
— Американецът — презрително обясни Грей.
— Не знам. Сигурно спи.
Грей се загледа в китайските дрехи, фланелката бе скъсана на раменете и мокра от пот. По корема и коленете имаше петна от кал и полепнала шума. Лицето му също бе изцапано с кал.
— Защо си толкова мръсен? И защо си толкова изпотен? Какво си правил?
— Мръсен съм, защото… няма нищо срамно да се поизмърси човек от почтен труд — каза Питър Марлоу, изправи се и поизтупа коленете и дъното на панталоните си. — Като се изкаляш малко и после се измиеш, чувстваш се два пъти по-чист. А се потя по същата причина, по която и ти. Нали ти е ясно — тропици, жега и тъй нататък.
— Какво имаш в джобовете си?
— Това, дето вечно подозираш хората с пилешкия си мозък, не значи, че всеки мъкне контрабанда. Още не са забранили да се разхождаш из лагера, ако не можеш да спиш.
— Така е — отвърна Грей, — но са забранили да се разхождаш извън лагера. Питър Марлоу го изгледа безгрижно, без въобще да се чувства безгрижно, и се опита да разбере какво, по дяволите, иска да каже Грей. Дали знае истината?
— Трябва да си луд, че да направиш такова нещо.
— Така е.
Грей го изгледа продължително изпод вежди, после се обърна и се отдалечи.
Питър Марлоу го проследи с очи, сетне пое в обратната посока, без да погледне към американската барака. Днес Мак трябваше да излезе от лечебницата. Усмихна се, като се сети какъв подарък му носи.
Озовал се в безопасност под завивките, Царя видя, че Питър Марлоу си тръгна. После съсредоточи поглед върху Грей, врага — настръхнал и зловещ под светлината на настъпващия ден, слаб като скелет, с протрити панталони и груби налъми, без риза, с офицерската лента на ръката и с износена танкистка фуражка. Един слънчев лъч падна върху вензела над козирката и за миг го превърна от проста дрънкулка в къс разтопено злато.
„Какво точно знаеш, Грей, кучи сине?“ — питаше се Царя.
КНИГА ТРЕТА
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Слънцето току-що бе изгряло. Питър Марлоу лежеше в полудрямка на кревата си.
„Сън ли бе всичко това?“ — сепна се изведнъж той. После пръстите му внимателно докоснаха парцалчето, в което бе увит кондензаторът, и разбра, че не сънува. На горното легло Юърт се размърда и с пъшкане се събуди.
— Ужасна нощ — рече той и провеси крака от кревата.
Питър Марлоу си спомни, че днес тяхната група трябва да ходи на дупките. Излезе от бараката, отиде при Ларкин и го смушка.
— А, Питър, ти ли си? — каза той, като все още се бореше със съня. — Какво има?
Питър Марлоу гореше от нетърпение да му съобщи за кондензатора, но реши да изчака и Мак, затова само напомни:
— Днес е наш ред за дупките, старче.
— О, по дяволите, пак ли?
Ларкин изтегна схванатия си гръб, върза саронга и нахлузи налъмите. Двамата взеха мрежата, двадесет и пет литровото варелче и поеха през лагера, който тъкмо започваше да се събужда. Отидоха при тоалетните, без да обръщат внимание на посетителите там, а и те също не се обезпокоиха. Ларкин вдигна похлупака на една дупка и Питър Марлоу бързо обра стените с мрежата. Като я измъкна навън, в нея гъмжеше от хлебарки. Изтърси я в кофата и загреба отново. Пак добър улов. Ларкин сложи обратно капака и двамата се преместиха на съседната дупка.
— Дръж здраво! — предупреди го Питър Марлоу. — Виж какво направи! Изпуснах поне стотина.
— Не се безпокой, има ги в изобилие — с отвращение каза Ларкин и хвана по-здраво варела.
Смрадта беше отвратително, но реколтата — богата. Не след дълго съдът се напълни. Най-дребната хлебарка бе поне четири сантиметра дълга. Ларкин захлупи варела и двамата се запътиха към болницата.
— Не е това представата ми за силна храна, но какво да се прави — рече Питър Марлоу.
— Наистина ли си ги ял на Ява, Питър?
— Естествено. Ти също. Само че тук, в Чанги.
— Какво? — едва не изпусна варела Ларкин.
— Нима смяташ, че ще разкрия на докторите такъв деликатес и източник на белтъчини, а за нас няма да помисля?
— Но нали се споразумяхме! — викна Ларкин. — Нали се уговорихме, ние тримата, че никой няма да готви гнусотии, без да пита другите.
— Аз казах на Мак и той се съгласи.
— Но аз не съм, по дяволите!
— Хайде, хайде, полковник! Не стига, че ги събирахме и ги готвехме тайно, а после те слушахме да хвалиш манджите, ами сега се оплакваш. Да не мислиш, че ние не сме гнусливи.
— Може, но следващият път искам да знам. И това е заповед, по дяволите!
— Слушам, сър! — захили се Питър Марлоу.
Отнесоха варела в кухнята на лечебницата — специалната малка кухничка, където готвеха за безнадеждно болните. Като се върнаха в бараката, Мак вече бе там. Кожата му имаше сиво жълт цвят, очите му бяха червени, ръцете му трепереха, но треската бе преминала. Той дори намери сили да им се усмихне.
— Радвам се, че се върна, друже — рече Ларкин и седна.
— И аз.
Питър Марлоу разсеяно извади малкото парцалче.
— А, между другото, това може да ти послужи за нещо — подметка той с нарочна небрежност.
Мак разви парцалчето без особен интерес.
— Боже господи! — извика Ларкин.
— Дяволите да те вземат, Питър! — ръцете на Мак се разтрепериха. — Какво искаш, да получа инфаркт ли?
Силно развеселен от вълнението на Мак, Питър Марлоу направи усилие и каза с безизразен глас:
— Не разбирам какво толкова се палите за тая дреболия.
После не можа да сдържи повече усмивката си и засия целият.
— Престани с идиотската си английска скромност! — Ларкин се опитваше да изглежда ядосан, но и той сияеше. — Откъде го докопа, друже?
Питър Марлоу сви рамене.
— Глупав въпрос.
— Извинявай, друже — досети се Ларкин.
Питър Марлоу не се съмняваше, че втори път няма да го питат за това. Много по-добре беше да не научават за селцето.
Денят вече си отиваше.
Ларкин пазеше. Питър Марлоу също. Скрит под мрежата против комари, Мак свърза кондензатора. После, изгарящ от нетърпение, напъха изводите в електрическия проводник и взе мъничката слушалка. Мина цяла вечност. Под мрежата бе страшно задушно — бетонните стени и бетонният под все още задържаха топлината на изчезващото слънце. Някъде наблизо яростно бръмчеше комар. Мак изруга, но не се опита да
