— Я върви по дяволите!
Макс изтри слюнката от брадата си, измъкна шепа десет доларови банкноти от джоба си, скъса ги нервно и ги хвърли на пода.
— Какво те прихваща, Макс? — попита Текс.
— Нищо, глупако! Тия пари не важат.
— Как така?
— Ами ей така. Току-що бях на лавката, исках да си купя кокосов орех. Но оня мръсен китаец не ми взе парите. Не ги ще! Казва, че продал цялата стока на онова копеле, коменданта, и то срещу една разписка: „Английското правителство обещава да плати не знам си колко лири.“ А с японските мангизи можеш да си изтриеш задника — само за това стават!
— Ето, това е то! — възкликна Текс. — Щом китайците не приемат мангизите, значи войната наистина е свършила, а, Питър?
— Така изглежда! — Дружелюбието им го стопляше. Дори злобният поглед на Макс не бе в състояние да развали настроението му. — Не мога да ви опиша колко ми помогнахте, момчета, с веселието си и с всичко останало…
— Наш човек си ти, спор няма! — закачливо го смушка в ребрата Дайно. — Като за англичанин си те бива!
— Като излезеш оттука, най-добре вземи да дойдеш с нас. Може пък да те направим американец — намеси се и Байрън Джоунс.
— Ела в Тексас, момчето ми. Дойдеш ли в Щатите, трябва да видиш най-великия щат.
— Виж, това не знам — каза Питър Марлоу сред шумните възгласи и подвиквания. — Но ще имам предвид поканата ви. — Той погледна към ъгъла на Царя: — А къде е нашият безстрашен вожд?
— Умря! — разтърси се от зловещ смях Макс.
— Какво? — стресна се не на шега Питър Марлоу.
— А, жив е още — обясни Текс, — ама все едно, че е умрял. — Питър Марлоу го изгледа изпитателно. После видя и лицата на останалите. Внезапно го обзе чувство на жал.
— Не мислите ли, че е малко жестоко?
— Нищо жестоко няма тука — изплю се Макс. — Умря Царя! Съдрахме си задниците да работим за тоя мръсник, ама неговата свърши вече!
— Да, но когато ножът беше опрял до кокал, той ви даваше пари и храна, нали? — нахвърли се върху него с внезапна омраза Питър.
— Ние си ги изкарвахме тия пари! — изкрещя Макс и жилите на врата му се издуха. — Ама сега вече няма да търпя гадостите на тоя мръсник! — Погледът му падна върху офицерската лента на Марлоу. — Нито път твоите, копеле английско! Искаш ли да ми целунеш задника а, както целуваше неговия?
— Затваряй си устата, Макс! — предупреди го Текс.
— Я се разкарай, надуто тексаско чучело такова! — Макс се изплю по посока на Текс и храчката се лепна на грубия дървен под. Текс кипна, хвърли се към Макс и с един плесник хласна главата му в стената. Макс се превъртя и падна от леглото, но бързо скочи на крака, грабна един нож от полицата и се хвърли към Питър Марлоу. В последния миг Текс успя да отбие удара и острието само одраска Питър Марлоу по корема. Дайно сграбчи Макс за гушата и го блъсна обратно на леглото.
— Да не си полудял? — изкрещя той.
Макс не сваляше поглед от Питър Марлоу, а лицето му се гърчеше в гримаси. Внезапно той нададе див крясък, скочи на пода и се нахвърли върху него с яростта на побесняло животно — размахал ръце, оголил зъби. Питър Марлоу го сграбчи за едната ръка, а другите се хвърлиха отгоре му и го изблъскаха обратно за леглото. Той риташе, крещеше, удряше, опитваше се да хапе и трима души едва го удържаха.
— Тоя откачи! — извика Текс. — Я някой да го цапардоса.
— Дайте въже! — изкрещя Питър Марлоу, пъхнал ръка под брадичката му, на безопасно разстояние от готовите да захапят зъби.
Дайно разхлаби малко хватката си, вдигна ръка и стовари юмрук върху челюстта му. Макс се просна в безсъзнание.
— Ей, едва не те уби тоя! — въздъхна Дайно, докато се изправяха.
— Бързо, сложете нещо между зъбите му, иначе ще си отхапе езика! — разпореди се Питър.
Дайно намери парче дърво и го пъхна в устата на Макс.
— Благодаря, Текс — въздъхна с облекчение Питър Марлоу, после помогна да му вържат ръцете. — Ако не беше ти, зле щях да си изпатя.
— А, какво ще ми благодариш, то ми е рефлекс. Ама с него какво да правим?
— Извикайте лекар. Кажете само, че са го хванали бесните. За ножа ни дума. — Питър Марлоу опипа драскотината на корема си и се загледа в Макс, който се гърчеше в спазми. — Горкият!
— Добре, че го спря, Текс! — обади се Дайно. — Като си помисля само какво можеше да стане…
Питър Марлоу хвърли поглед към ъгъла на Царя. Всичко там имаше много самотен вид. Той несъзнателно размърда китка и с наслада усети силата и.
— Как е ръката? — попита Текс.
— Жива е, Текс… — дълго търси той точната дума — жива е…, а не мъртва. — После се обърна и излезе навън.
Намери Царя едва по здрач. Той седеше на един пън от кокосова палма, скрит сред лозите в зеленчуковата градина и гледаше мрачно отвъд оградата. С нищо не издаде, че го е чул да идва.
— Здравей, приятелю — весело каза Питър Марлоу, но когато видя очите на Царя, радостта му се изпари.
— Какво искате… сър? — преднамерено грубо попита Царя.
— Исках да те видя, просто да те видя. — „Нещастникът!“ — помисли си Питър Марлоу и сърцето му се сви от жалост, защото усети какво става в душата на приятеля му.
— Е, нали ме видя! Сега се разкарай. — Царя му обърна гръб.
— Аз съм ти приятел, забрави ли?
— Аз нямам приятели. Разкарай се!
Питър Марлоу клекна до пъна и измъкна от джоба си две цигари.
— Запали! Шагата ми ги даде.
— Пуши си ги сам… сър!
За миг на Питър Марлоу му се прииска да не беше идвал. Но не си тръгна. Запали внимателно цигарите и подаде едната на Царя. Той не я пое.
— Вземи, моля те.
— Измитай се с мръсната си цигара! Или искаш да стоиш тук? Добре тогава! — Царя блъсна цигарата от ръката му и се изправи.
Питър Марлоу го дръпна за ръкава.
— Почакай! Та това е най-великият ден в живота ни. Не го разваляй само защото твоите хора не са помислили какво говорят.
— Махай си ръката или ще я счупя! — процеди през зъби Царя.
— Не им обръщай внимание! — продължаваше Питър Марлоу и думите сякаш идваха сами. — Войната свърши, това е най-важното. Войната свърши и ние оцеляхме. Помниш ли какво ми повтаряше непрекъснато — че най-важното е човек да опази кожата. Ето, ти успя — оцеля. Какво значение имат техните приказки?
— Въобще не ми пука от тях! И изобщо не е там работата. Разкарай се оттука, ти казах! — Царя рязко дръпна ръката си.
— Аз съм ти приятел, дявол те взел! — безпомощно го изгледа Питър Марлоу. — Защо не искаш да ти помогна!
— Нямам нужда от помощ!
— Знам. Но искам да останем приятели. Ето — продължи не много уверено той, — скоро ще си бъдеш у дома и…
— У дома, нали! — изкрещя Царя. Кръвта бучеше в ушите му. — Аз дом нямам!
В листата шумолеше вятърът. Монотонно просвирваха щурци. Облаци комари кръжаха над главите им.
