Онова чувство, което се изразява само на френски

истинският Бил, верният Бил, който още се вслушва в думите й. Защото взаимното изслушване между съпрузите е залогът за щастлив семеен живот.

От гърлото й не излезе нито звук. Чу гласа на баба си: „Трудните времена тепърва предстоят.“ Чу глас, който попита Флойд какво е онова там, после промърмори: „Мамка му“, после изкрещя: „Мамка му!“

Погледна спидометъра и видя, че се е превърнал в уред за измерване на височина; намираха се на височина десет хиляди метра и се спускаха. Бил й казваше, че не е трябвало да спи по време на полета, тя кимаше.

Срещу тях изникна розова къщичка, не — бунгало, заобиколено от високи палми, наподобяващи онези, които човек вижда във филмите за Втората световна война, перестите им листа сякаш приветстват приближаващите се малки реактивни самолети, чиито картечници изстрелват блестящи откоси…

Блясък. Нетърпима горещина. Изведнъж списанието, което Бил държи, се превръща в запалена факла. Божия майко… хей, Мария, какви ги вършиш, кажи ми…

Отминаха бунгалото. Старецът, който седеше на верандата, проследи с поглед бялата лимузина. Стъклата на очилата му проблеснаха под палещите лъчи на слънцето. Ръката на Бил подхвана набега си по бедрото на съпругата му. Той предложи да направят нещо, след като Карол съблече роклята и преди да обуе шортите, а тя се съгласи, въпреки че никога нямаше да стигнат до Палм Хаус. Щяха вечно да пътуват по шосето, обречени бяха на бялата лимузина „Краун Вик“ и тя беше обречена на тях во веки веков, амин.

Надписът на следващата крайпътна табела ще гласи: „ПАЛМ ХАУС 2 МИЛИ ВЛЯВО“. След него ще видят друга табела с плакат, призоваващ майката на милосърдната благотворителност да помогне на болните във Флорида. А те ще й помогнат ли?

Едва сега, когато беше прекалено късно, тя започна да проумява истината. Виждаше светлината на прозрението както виждаше как лъчите на субтропическото слънце се отразяват от водната повърхност вляво от шосето. Запита се колко ли грешки е допуснала през живота си, колко ли грехове, ако предпочитате тази дума, както я предпочитаха родителите и баба й, това е грях и онова е грях, носи медальона между онези нарастващи хълмчета, които момчетата зяпат. След години през една гореща лятна нощ тя лежеше до съпруга си, с когото бяха женени отскоро, и знаеше, че трябва да измисли как да постъпи, знаеше, че часовникът неумолимо тиктака, а запалената цигара тлее — спомни си как взе решение, ала не го сподели със съпруга си, защото някои неща е по-добре да се премълчават.

Главата я сърбеше. Тя се почеса. Пред погледа й закръжиха черни снежинки. Спидомерът на таблото на „Краун Вик“ замръзна на пет хиляди метра и експлодира, но Бил сякаш не забеляза случилото се.

Ето я пощенската кутия с лепенка на състава „Грейтфул Дед“, ето го черното кученце, което с наведена глава подтичваше по банкета, Господи, колко я сърби главата, черните снежинки падат като радиоактивен прах, върху една се вижда лицето на майка Тереза.

МАЙКО НА МИЛОСЪРДНАТА БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТ, ПОМОГНИ НА ГЛАДНИТЕ ВЪВ ФЛОРИДА — НЯМА ЛИ ДА НИ ПОМОГНЕШ?

Флойд какво е онова там? Мамка му!

В последната секунда тя видя нещо грамадно. И прочете думата „ДЕЛТА“.

— Бил? Бил!

Той отговори — гласът му беше ясен, въпреки че идваше от друго измерение:

— Божичко, скъпа, какво имаш в косата?

Карол взе от скута си овъгленото парченце хартия с лицето на майка Тереза и го подаде на Бил, на по- възрастната версия на човека, за когото беше се омъжила, на съпруга, който чукаше секретарката си, на човека, комуто все пак дължеше много, защото я беше спасил от хората, вярващи, че завинаги ще останеш в рая, ако запалиш достатъчно свещи, ако носиш синята униформа и ако, докато скачаш на въже, напяваш само благопристойни стихчета.

Една гореща лятна нощ, когато лежеше до този мъж, докато на горния етаж се продаваха наркотици и „Айрън Бътърфлай“ за стомилионен път пееха „Ин а гада да вида“, тя го попита какво очаква хората… след това. Когато участието им в представлението приключи. Той я прегърна и я притисна към себе си, отвън долитаха шумът от уличното движение и трясъкът на блъскащите се колички, а Бил…

Разтопените очила на Бил бяха залепнали за лицето му. Едното му око беше изскочило от кухината. На мястото на устата му зееше кървава дупка. Откъм дърветата се разнесе крясък на птица, някаква птица закрещя и Карол закрещя с нея, протягайки длан, върху която трепереше овъгленото парченце хартия с образа на майка Тереза; крещеше и гледаше как страните на Бил почерняха, челото му се спаружи, шията му се разцепи; крещеше, крещеше, някъде „Айрън Бътърфлай“ пееха „Ин а гада да вида“, а тя крещеше.

* * *

— Карол?

Гласът на Бил прозвуча на хиляди километри разстояние. Карол усети ръката му на бедрото си, но докосването му беше израз на загриженост, не на плътско желание.

Тя отвори очи, видя, че се намира в кабината на малкия „Лир 35“, осветена от яркото слънце, и за миг проумя всичко, както миг след събуждането човек разбира дълбокото значение на съня си. Спомни си как го попита какво очаква хората… след това, а той отвърна, че вероятно получаваш каквото си убеден, че си заслужил, например ако Джери Ли Луис си мисли, че ще отиде в ада, задето свири буги-вуги, ще попадне именно там. Рай, ад, Големите бързеи — изборът е твой… или по-точно на онези, които са те учили в какво да вярваш. Най-гениалният фокус, изпълняван от човешкото съзнание, е възприемането на вечността, битуваща там, където винаги си очаквал да се преселиш.

— Карол? Добре ли си, скъпа? — Бил държеше списание „Нюзуик“, на чиято корица беше снимката на майка Тереза. Отдолу с големи бели букви беше написано: „СВЕТИЦА ПРИЖИВЕ?“

Карол се огледа като впримчено животно и си помисли: „Ще се случи на височина пет хиляди метра. Трябва да им кажа. Трябва да ги предупредя.“

Ала чувството постепенно избледня като всички подобни усещания, разтапящи се като сънища или като късче захарен памук върху езика.

— Нима вече кацаме? — попита. Стори й се, че чува не собствения си глас, а на друг човек.

— Тази птица лети бързо. — Бил говореше самодоволно, сякаш сам управляваше самолета. — Флойд каза, че ще се приземим след…

— Кой? — прекъсна го тя. В кабината беше топло, но пръстите й се вледениха.

— Флойд. Това е нашият пилот. — Бил посочи с палец лявата седалка в пилотската кабина. Самолетът, който се спускаше към завеса от облаци, внезапно завибрира. — Каза, че след двайсет минути ще бъдем във Форт Майерс. Изглеждаш ужасно, малката. Знаеш ли, че преди малко стенеше?

Карол понечи да обясни, че я е обзело онова чувство, което се изразява само с френски думи, една от които е vu или vous, но усещането избледняваше, затова тя каза само, че е сънувала кошмар.

Прозвуча сигнал, пилотът Флойд включи светещия надпис, предупреждаващ пътниците да поставят предпазните колани. Някъде долу сега и завинаги ги чакаше бяла лимузина от „Херц“, гангстерска кола, която героите във филм на Мартин Скорсезе вероятно ще наричат „Краун Вик“. Карол погледна образа на майка Тереза върху корицата на списанието и ненадейно си спомни как скачаше на въже зад католическото училище, скачаше, напявайки забранени стихчета, едно от които гласеше: „Хей, Мария, какви ги вършиш, кажи ми, от чистилището спаси ме.“

„Трудните времена тепърва предстоят“ — бе казала баба й, когато постави медальона в дланта й и омота верижката около пръстите й. — „Трудните времена тепърва предстоят“.

Мисля, че в този разказ е описан адът. Или по-точно една от разновидностите му, където си осъден непрекъснато да правиш едно и също. На това му казват екзистенциализъм, скъпа; препрочитане на Албер Камю. Някой беше казал, че адът са другите хора. Според мен адът е повторението.