Обяд в ресторант „Готам“

анимационно филмче. Едва не избухнах в смях — не забравяйте, че бях много нервен — но прехапах устни и се въздържах.

— Какво обичате, сър? — попита ме, като се приближих до бюрото му. Фразата прозвуча като: „Какво обичате, саир?“. Всички нюйоркски оберкелнери говорят с непонятен акцент. Една мацка, с която излизах преди двайсетина години и която притежаваше чувство за хумор (но и непреодолима страст към наркотиците за съжаление), веднъж отбеляза, че всички оберкелнери са израснали на един и същ малък остров, затова говорят един и същ език.

— И що за език е това? — попитах я.

— Снобски — отвърна тя, при което избухнах в смях.

Споменът ме връхлетя, докато се взирах в жената, която бях видял през витрината и за която вече бях сигурен, че е Даян, затова отново прехапах устни. Ето защо, когато произнесох името на Хъмболд, изговорът ми приличаше на една сдържана кихавица.

Оберкелнерът смръщи бледото си чело и ме измери с проницателен поглед. Докато се приближавах към него, си помислих, че очите му са кафяви, ала сега ми се сториха черни.

— Моля, сър? — Произнесе го като: „Мооля, саир?“, а надменното ме изражение придаваше друго значение на фразата, например: „Да го духаш, Джак.“ Дългите му пръсти, бледи като лицето му — приличаха на пръсти на концертиращ пианист — нервно забарабаниха върху папката с менюто. Пискюлът, провиснал от нея като някаква глуповата лентичка за отбелязване на страниците, се полюшна.

— Хъмболд — казах. — Маса за трима. — Установих, че не мога да откъсна поглед от папийонката му, която беше толкова изкривена, че единият й край подпираше брадичката му, както и от петното върху снежнобялата му риза. Отблизо вече не приличаше на капка от мазен сос или желе, а от засъхнала кръв.

Той сведе поглед към книгата с резервациите, при което непокорният кичур се закандилка над косата му, пригладена с брилянтин. Скалпът му прозираше през браздите от гребена, на раменете смокингът му беше побелял от пърхот. Казах си, че оберкелнер, който държи на професията си, би уволнил всеки подчинен, който се появи в такъв вид на работното място.

— О, да, мосю. (Оу, да, месуу.) — Снобът най-сетне намери името. — Вашата маса е… — Понечи да вдигне очи, изведнъж погледът му стана още по-неприятен, ако изобщо това бе възможно, той се втренчи в нещо, намиращо се на пода до мен. — Влизането с кучета е забранено! — тросна се. — Колко пъти съм ви казвал да не водите това куче!

Не крещеше, но говореше толкова високо, че посетителите на масите, намиращи се в близост до високото му бюро, напомнящо на амвон, престанаха да се хранят и любопитно се озърнаха.

Аз също се озърнах. Той говореше толкова убедително, че очаквах да видя някого с куче, ала зад мен нямаше нито човек, нито животно. Незнайно защо си помислих, че говори за чадъра ми, че може би на острова на оберкелнерите „куче“ е жаргонна дума за чадър, особено когато собственикът му го носи в безоблачен и слънчев ден.

Обърнах се и видях, че човекът в черен смокинг се отдалечава от бюрото си, пъхнал под мишница папката с менюто. Вероятно усети, че не го следвам, защото се извърна и въпросително вдигна вежди, сякаш питаше: „Идвате ли, месуу?“ Последвах го. Знаех, че нещо не е наред, но го последвах. Нямах време, нито желание да размишлявам какво е съмнителното в оберкелнера на ресторант, в който до днес не бях стъпвал и който вероятно никога повече няма да посетя; предстоеше ми да се изправя пред Хъмболд и Даян, да издържа, без да запаля цигара, затова си казах, че оберкелнерът в ресторант „Готам“ сам трябва да разреши проблемите си, включително онзи с невидимото куче.

* * *

Даян се обърна, отначало лицето и погледът й изразяваха само ледена учтивост. След миг видях зле прикрит гняв… или поне ми се стори, че го видях. През последните три-четири месеца от съвместния ни живот често имахме разногласия, но никога не бях чувствал стаения й гняв, който усещах в момента, гняв, който би трябвало да бъде прикрит от грима, новата рокля (синя, без точици и цепка отстрани) и нова прическа. Шишкото до нея тъкмо й казваше нещо, но тя докосна ръката му. Той се извърна и понечи да се изправи, в този миг долових още нещо в изражението на Даян. Доскорошната ми съпруга не само беше вбесена, но и се страхуваше от мен. Въпреки че не беше казала нито дума, аз също се вбесих. Изражението и погледът й бяха толкова враждебни, все едно на челото й беше изписано: „ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ“. Казах си, че не съм заслужил подобно отношение.

— Мосю — промърмори оберкелнерът и издърпа стола вляво от Даян. Гласът му сякаш долетя отдалеч, вече изобщо не ми беше до странното му поведение и изкривената му папийонка. Струва ми се, че дори желанието да пуша временно ме беше напуснало за пръв път, откакто се отказах от цигарите. Виждах само престорено спокойното лице на Даян и се питах как е възможно да ме е яд на нея, същевременно да я желая толкова, че сърцето ми да се свива, като я гледам. Може би раздялата не разпалва чувствата, но със сигурност те кара да погледнеш с нови очи на любимия човек.

Намерих и достатъчно време да се запитам дали онова, което съм видял, не е било зрителна измама. Гняв? Да, твърде възможно, дори много вероятно. В края на краищата, ако не изпитва гняв към мен, тя нямаше да ме напусне, нали? Но страх? Защо, за Бога, Даян ще се страхува от мен? Никога и с пръст не съм я пипнал. Е, вярно, че докато се припирахме, от време на време повишавах глас, но и тя не ми оставаше длъжна.

— Приятен обяд, мосю — каза оберкелнерът, намиращ се в друг свят, отреден за хората от обслужващия персонал, които надничат в нашия само когато ги повикаме да поръчаме нещо или да се оплачем.

— Господин Дейвис, аз съм Бил Хъмболд — каза шишкото. Когато ми подаде ръка, машинално забелязах, че дланта му е зачервена и напукана като от премръзване. Стиснах я за миг. Тялото му беше едро и нескопосано като дланта му, облото му лице пламтеше като на алкохолик, който е обърнал първото питие за деня. Прецених, че е прехвърлил четирийсетте, следователно остават десет години, докато отпуснатите му страни се превърнат в двойна брадичка.

— Приятно ми е — промърморих машинално — не мислех какво говоря, също както вече не мислех за оберкелнера с изцапаната риза — единственото ми желание беше възможно най-бързо да приключим с ритуала с ръкостискането, за да насоча вниманието си към красивата русокоса жена с порцеланова кожа, бледорозови устни и изящно, стегнато тяло. Жената, която до неотдавна ми шепнеше: „Направи го, направи го, направи го“, вкопчила пръсти в задника ми.

— Къде е господин Ринг? — попита Хъмболд и се озърна (според мен малко театрално).

— Господин Ринг пътува към Лонг Айлънд. Майка му е паднала на стълбището и си е счупила крака.

— Прекрасно — заяви шишкото. Взе полупразната чаша с мартини и я пресуши, като лапна маслината, набучена на клечка за зъби. Изплю костилката, остави чашата на масата и ме погледна. — Обзалагам се, че знам какво ви е инструктирал.

Чух какво каза, но не му обърнах внимание. В момента Хъмболд беше като лекото пращене по време на радиопредаване, което държите да слушате. Не откъсвах поглед от Даян. Невероятно, но тя изглеждаше още по-елегантна и по-красива. Сякаш само за две седмици, откакто ме беше напуснала и живееше с Ърни и Диди Кослоу в Паунд Ридж, беше научила нещо, което никога няма да узная.

— Как си, Стив? — попита.

— Добре — отвърнах. — Всъщност не е вярно. Липсваш ми.

Госпожата настръхна, но не пророни нито дума, само впери в мен грамадните си синьо-зелени очи. Разбира се, не ми върна топката, не благоволи да каже, че и аз съм й липсвал.

— Зарязах и цигарите, което направо ме побърква.

— Наистина ли? Браво, крайно време беше да се откажеш от вредния навик.

Покровителственият й тон възпламени гнева ми, този път пристъпът беше много по-силен. Сякаш не ми вярваше, не й пукаше дали казвам истината. В продължение на две години не минаваше ден да не ми трие сол на главата заради цигарите — че ще ми причинят рак, че тя ще хване рак, че не възнамерява да забременее, докато не се откажа от пушенето, затова да си спестя лекциите на