Очите на дракона

разнесли звуци от тичащи крака и звън от изваждащи се мечове.

— Убийте принца! — крещял Флаг като дявол от върха на Иглата. — Убийте бандата му! УБИЙТЕ ГИ ВСИЧКИТЕ!

Питър направил опит да се изправи, залитнал и отново паднал. Част от съзнанието му нашепвало, че трябва да се изправи на крака, че трябва да бягат или ще бъдат убити… но друга част настоявала, че вече е мъртъв или тежко ранен, че всичко това са само бълнувания на болното му съзнание. Сякаш се бил приземил в легло от същите тези салфетки, които толкова много занимавали мозъка му през последните пет години… можело ли всичко това да бъде нещо друго освен сън?

Силната ръка на Бен сграбчила рамото му и той разбрал, че всичко било истина, всичко, което ставало.

— Питър, добре ли си? Наистина ли си добре?

— Дори не съм ранен — отвърнал той. — Трябва да изчезваме оттук.

— Кралю мой! — извикал Денис и паднал на колене пред замаяния Питър, ухилен със същата глупава усмивка като зашеметен. — Завинаги ще ти бъда верен! Кълна…

— По-късно ще се закълнеш! — рекъл Питър и се засмял пряко волята си. Както Бен го бил издърпал на крака, така и той изправил Денис. — Да се махаме!

— През коя порта? — попитал Бен. Той знаел, както и Питър, че Флаг вече лети по стълбите надолу. — Идват от всички страни, както разбирам по звука.

Всъщност Бен разбирал, че всяка посока била подходяща за битката, която със сигурност щяла да се състои и да се превърне в лобно място за тях. Но замаян или не, Питър чудесно знаел къде иска да отиде.

— Към Западната порта! — казал той. — Бързо! Тичайте!

Четиримата затичали, а Фриски ги следвала по петите.

135.

На петдесет метра от Западната порта групата на Питър срещнала седмина одрямани, объркани стражи. Повечето от тях се били скрили от бурята в една от топлите готварници на замъка, пили медовина и си обяснявали един другиму, че ей на и те щели да имат какво да разказват на внуците си. Те не знаели и половината от това, което трябвало да разкажат на внуците си, когато то се случило. „Водачът“ им бил младеж само на двадесет години, същинско орле… както бихме се изразили ние, но само външно, струва ми се. Той не бил пил нищо и бил относително нащрек. А и бил решен да изпълни дълга си.

— Спрете в името на краля! — извикал той, когато групата на Питър се приближила към неговата незначително по-многобройна групичка. Опитал се да издаде заповедта си гръмогласно, но един разказвач трябва да се придържа към истината, поне доколкото може, и се налага да ви кажа, че гласът на „орлето“ приличал повече на писукане, нежели на гръм.

Питър, естествено, не бил въоръжен, но Бен и Нейоми носели къси мечове, а Денис имал ръждясалия си нож. И тримата веднага застанали пред Питър. Ръцете на Бен и Нейоми се насочили към ножниците, а Денис вече бил извадил ножа.

— Спрете! — извикал Питър и неговият глас прозвучал като гръм. — Не е необходимо да вадите оръжието си!

Изненадан, даже шокиран, Бен погледнал към Питър. Питър пристъпил напред. Застанал с изкрящи очи и с брада, разрошена от извилия се лек, студен вятър. Бил облечен в износени дрехи на затворник, но лицето му излъчвало кралско величие.

— Спрете в името на краля, викаш ти — рекъл Питър и спокойно направил, няколко крачки към изплашеното „орле“, докато гърдите им почти се опрели, нямало и десет сантиметра между тях. Стражът отстъпил крачка назад, независимо, че мечът му бил изваден, а Питър стоял с голи ръце. — А аз ти казвам, орле: Аз съм кралят.

Стражът облизал устни. Погледнал към хората си.

— Но… — започнал той. — Вие…

— Как се казваш? — тихо попитал Питър.

Момъкът зяпнал. Той можел да прободе Питър за секунда, но само зяпнал безпомощно като риба на сухо.

— Попитах за името ти, орле.

— Милорд… искам да кажа… затворник… аз… — Младият войник още веднъж затърсил думи, а после безпомощно отвърнал: — Казвам се Галън.

— И знаеш кой съм аз, нали?

— Да — изръмжал един от останалите. — Знаем, че си убиец.

— Не съм убил баща си — спокойно заявил Питър. — Кралският магьосник го направи. Сега ни следва по петите и аз ви съветвам, съвсем сериозно ви съветвам да се пазите от него. Скоро той повече няма да вреди на Делейн, обещавам това в името на баща си. И тъкмо затова сега трябва да ме пуснете да мина.

Настъпило дълго мълчание. Галън отново вдигнал меча си, сякаш да прободе Питър. Питър не трепнал. Дължал една смърт на боговете, имал дълг към тях, откакто се бил появил като плачещо, голо бебе от корема на майка си. Имал същия дълг, който е присъщ на всеки мъж или жена, на всяко живо същество. И ако било дошло времето да го плати, то нека станело така… но той бил истинският крал, а не бунтовник или узурпатор и нямало да бяга, нито да се отдръпне и да остави приятелите си да наранят този момък.

Мечът се разлюлял. След това Галън го отпуснал и острието на оръжието опряло в замръзналия калдъръм.

— Пуснете ги да минат — промърморил той. — Я го убил, я не. Всичко, което знам, е, че туй е кралска мръсотия и няма да стъпна в нея, за да не потъна като в плаващ пясък между разните му там крале и принцове.

— Имал си мъдра майка, орле — мрачно казал Бен Стаад.

— Да, пуснете го да мине — неочаквано се обадил още един глас. — За бога, няма да промуша с оръжието си такъв. Само като го гледам, ми се чини, че то ще изгори ръката ми, ако влезе в него.

— Ще ви запомня — рекъл Питър. Погледнал към приятелите си и им кимнал: — Последвайте ме сега и побързайте. Знам какво ми трябва и знам къде да го намеря.

В същия миг Флаг изревал от приземието на Иглата и в нощта се понесъл такъв яростен и настървен вой, че младите стражи трепнали уплашено. Заотстъпвали заднешком, после се обърнали, затичали и се пръснали в четирите посоки на света.

— Хайде — подканил ги Питър, — последвайте ме. Към Западната порта.

136.

Флаг тичал толкова бързо, както никога досега. Усещал предстоящото проваляне на всичките си планове в момента, когато практически били почти осъществени. Това не бивало да се случи. И той, както и Питър, знаел къде трябва да завърши всичко това.

Профучал покрай разтрепераните стражи, без дори да ги погледне. Те въздъхнали с облекчение, помислили, че сигурно не ги е видял… но сгрешили. Бил ги видял всичките и ги запомнил до един. След смъртта на Питър техните глави щели да украсяват стените на кулата година и един ден, поне така мислел той. А що се отнасяло до онзи пикльо, който водел патрула им, то той пръв щял да умре в Централната кула поне хиляда пъти.

Флаг претичал под арката на Западната порта и след това надолу през Главната западна галерия влетял в самия замък. Сънените обитатели, наизлезли по нощници, за да видят за какво е цялата тази врява, се разтрепервали при вида на побелялото му яростно лице и отстъпвали встрани, като правели кръстния знак, за да се предпазят от зло… защото Флаг сега изглеждал такъв, какъвто в действителност бил — един демон. Спуснал се по перилата на първото стълбище, което му се изпречило, приземил се на краката си (налчетата на ботушите му изпускали зелени искри като очите на рис) и продължил да тича.