Очите на Хофериц блеснаха при тези думи, но той си замълча.
— Трябва ми известно време, за да размисля. Засега ще запазиш ли в тайна присъствието й тук?
Хофериц метна последните маслини в устата си, въздъхна и се изправи, хванал се за ръба на масата.
— Да. Тя е здрава. Пеницилинът ще нокаутира микробите. Аз ще си държа устата затворена, Ърв. Но вие най-добре хубавичко си помислете над това. Дълго и съсредоточено. Защото едно дете не е папагал.
— Не е — тихо се съгласи Норма. — Не е, разбира се, че не е.
— Има нещо странно в това хлапе. Не можах да го разбера или да го „напипам“, но го усетих.
— Да — потвърди Ърв. — Има нещо странно в нея наистина, Карл. Затова е и в беда.
Той изпрати доктора навън, в топлата и дъждовна ноемврийска вечер.
5
След като докторът престана да я почуква и натиска със старческите си изкривени и удивително нежни ръце, Чарли изпадна в трескава, но не неприятна дрямка. Дочуваше гласовете им от другата стая и разбираше, че говорят за нея, но се чувстваше сигурна, че само говорят… не кроят планове.
Чаршафите бяха студени и чисти; теглото на шарения юрган притискаше успокоително гърдите й. Тя се унасяше. Спомняше си как жената я нарече вещица. Спомняше си как се отдалечи. Спомняше си как хвана на стоп едно комби, пълно с хипита, които пушеха наркотици и пиеха вино, и си спомняше, че я наричаха малка сестричке и я питаха къде отива.
— На север — отговори тя и това предизвика рев на одобрение.
— После не си спомняше почти нищо до вчера, когато шопарът очевидно я бе гонил с намерение да я изяде. Как стигна до фермата Мандърс и защо дойде тук — дали го бе решила съзнателно, или не — не си спомняше.
Чарли се унасяше. Дрямката се задълбочаваше. Тя заспа. И в съня си се видя в Харисън как се сепва в леглото, с мокро от сълзи лице и ужасен писък, а майка й се втурва при нея, кестенявата й коса, ослепителна и прекрасна в утринната светлина, и тя извиква: „Мамо, сънувах, че ти и татко сте мъртви!“ А майка й погалва с хладна ръка горещото й чело и казва: „Спокойно, Чарли, спокойно. Вече е сутрин, всичко е било само един глупав сън!“
6
Тази нощ Ърв и Норма спаха много малко. Те изгледаха цяла серия от тъпи комични сценки, после новините и късния филм. Горе-долу на всеки петнайсет минути Норма ставаше, тихо излизаше от всекидневната и отиваше да нагледа Чарли.
— Как е тя? — попита Ърв към един и четвърт.
— Добре. Спи.
Той изсумтя.
— Какво ще правим, Ърв?
— Трябва да я задържим, докато се позакрепи. После ще говорим с нея. Ще разберем за баща й. Мога да гледам напред само дотолкова.
— Ако те се върнат…
— Защо да се връщат? — попита Ърв. — Те ни накараха да си замълчим. Мислят, че са ни изплашили…
— Те действително ни изплашиха — прошепна Норма.
— Но това не беше редно — отговори Ърв също шепнешком. — Ти го знаеш. Онези пари… онези „застрахователни“ пари… винаги съм се чувствал неудобно заради тях, а ти?
— Да — размърда се неспокойно тя. — Но доктор Хофериц е прав, Ърв. Едно малко момиченце трябва да се среща с хора… и да ходи на училище… да има приятели… и… и…
— Видя я какво направи тогава. Онова пиро-нещо си. Нарече я чудовище.
— Хиляди пъти съм се разкайвала за тази груба дума — рече Норма. — Баща й… той изглеждаше толкова приятен човек. Само да знаехме къде е сега.
— Той е мъртъв — обади се едно гласче зад тях и Норма буквално извика, като се обърна и видя Чарли застанала на вратата, чиста сега и още по-бледа отпреди. Челото й грееше като лампа. Тя плуваше в една от памучните нощници на Норма. — Моят татко е мъртъв. Те го убиха и сега няма къде да отида. Моля ви, ще ми помогнете ли? Съжалявам. Вината не е моя. Аз им казах, че вината не е моя… казах им… но онази жена ме нарече вещица… тя каза… — Сълзите вече напираха, лееха се по бузите й и думите й преминаха в несвързани ридания.
— О, мила, ела тук — призова я Норма и Чарли изтича към нея.
7
Доктор Хофериц дойде на следващия ден и обяви, че Чарли е по-добре. Дойде два дни по-късно и обяви, че е много по-добре. Дойде в края на седмицата и обяви, че е съвсем добре.
— Ърв, реши ли какво да правиш?
Ърв поклати отрицателно глава.
8
Норма отиде сама на църква тази неделя сутрин, като казваше на хората, че Ърв е „пипнал някакъв вирус“. Ърв си остана у дома с Чарли, която все още бе слаба, но можеше да се разхожда из къщата. Предния ден Норма й бе купила много дрехи — не в Хейстингс Глен, където такава покупка щеше да предизвика коментари, а в Олбъни.
Ърв седеше край печката и си дялкаше. След малко Чарли дойде и седна до него.
— Не ти ли се иска да научиш? — започна тя. — Не ти ли се иска да научиш какво стана, след като взехме колата ти и си тръгнахме оттук?
Той вдигна поглед от парчето дърво, което дялкаше, и й се усмихна.
— Смятам, че ще го разкажеш, когато си готова, фъстъче.
Лицето й, бледо, сериозно и напрегнато, не се промени.
— Не се ли страхуваш от мен?
— Трябва ли?
— Не се ли страхуваш, че ще те изгоря?
— Не, фъстъче. Не ми се вярва да го направиш. Позволи ми да ти кажа нещо. Ти вече не си малко момиченце. Може да не си и голяма — някъде по средата си, — но си достатъчно голяма. Едно дете на твоята възраст — всяко дете — може да борави с кибрит и ако поиска да изгори къщата или нещо друго. Но малко деца го правят. За какво им е? За какво би го направила ти? На дете на твоята възраст може да му се повери нож или кибрит, ако е и наполовина толкова умно, колкото си ти. Така че — не. Не се страхувам.
При тези думи лицето на Чарли светна; по него се разля изражение на почти невероятно облекчение.
— Ще ти разкажа — реши тогава тя. — Ще ти разкажа всичко.
Чарли започна да говори и още говореше, когато един час по-късно се прибра Норма. Тя спря в антрето, заслушана, бавно си разкопча палтото и се съблече. Остави си чантата. А детският, някак възрастен глас на Чарли продължаваше да бръмчи, без да спира, и разказваше ли, разказваше — за всичко.
А когато свърши, и двамата разбраха точно какви са рисковете и колко огромни са станали те.
Зимата дойде, без да е взето никакво твърдо решение. Ърв и Норма започнаха отново да ходят на църква, като оставяха Чарли сама в къщата, с изрични напътствия да не вдига телефона, ако звъни, и да слиза в мазето, ако намине някой, докато тях ги няма. Думите на Хофериц „като папагал в клетка“
