направо удивително ниска. Халек, без да губи време, накара този ищец, производител на бои от Шенъктейди, и своя клиент да подпишат помирително писмо в стаята на съдията. Адвокатът на ищеца, видимо смутен, не вярваше на очите си, когато клиентът му, президент на компанията за бои „Успех“, подписваше шестте екземпляра от писмото, а съдебният чиновник с лъскава плешива глава ги заверяваше един след друг. Били седеше тихо, с прибрани в скута ръце, и изпитваше чувството, че е получил голямата награда от нюйоркската лотария. До обед всичко, освен шума, бе приключило.
Били отиде с клиента си в ресторанта „О’Лънис“, поръча за него шивас във водна чаша и мартини за себе си, а после звънна вкъщи на Хайди.
— Моухонк — обяви той, когато тя вдигна телефона.
Беше живописен курорт в горната част на щата Ню Йорк, където бяха прекарали медения си месец като подарък от родителите на Хайди преди много, много време. И двамата бяха обикнали мястото и оттогава бяха прекарали две от ваканциите си там.
— Какво?
— Моухонк — повтори той. — Ако не искаш да дойдеш, ще поканя Джилиан от службата.
— Не, няма да я поканиш! Какво е това, Били?
— Искаш да дойдеш или не?
— Разбира се, че искам! Този уикенд ли?
— Утре, ако успееш да накараш госпожа Бийн да дойде и да наглежда Линда, да се грижи за прането и да не допуска оргии пред телевизора в хола. И ако…
Но пищенето на Хайди временно бе отклонило мисълта му: „Спечелил си делото, Били! Изпаренията от боята, нервния припадък, епизодът с психозата и…“
— Канли ще си плати. Всъщност Канли вече си е платил. След четиринайсет години, загубени в съдебната зала, и дългите правни тълкувания без всякакъв смисъл, мъжът ти най-накрая спечели в полза на добрите момчета. Ясно, окончателно и несъмнено. Канли си плати и аз се чувствувам повече от отлично.
— Били! Боже! — Тя отново пищеше, но този път така силно, чак телефонът запращя. Били усмихнат отдалечи слушалката от ухото си. — Колко получава твоят клиент?
Били назова цифрата и този път трябваше да държи слушалката настрани почти пет секунди.
— Линда ще има ли нещо против, ако отидем за пет дни на почивка, как мислиш?
— След като ще може да стои до един часа през нощта и да гледа нощната програма на телевизията и след като ще може да покани Джорджа Дийвър, а двете да си говорят за момчета, докато се тъпчат с шоколадовите ми бонбони? Шегуваш ли се? Дали там ще е студено по това време на годината, Били? Искаш ли да ти взема зелената жилетка? Искаш ли си анурака или дънковото яке? Или и двете? Искаш ли…
Каза й да прецени сама и се върна при клиента си. Той вече бе преполовил огромната си чаша шивас и искаше да му разказва полски вицове. Клиентът изглеждаше като ударен с чук. Халек пиеше мартинито си и с половин ухо слушаше известните смешки за полски дърводелци и полски ресторанти, докато умът му весело се рееше другаде. От делото можеше да има значителни последствия; все още бе рано да се каже, че ще промени кариерата му, макар да бе възможно. Можеше и да стане. Не беше лошо за дело от този тип, подобни дела големите фирми водят безплатно като проява на благотворителност. Можеше да значи, че…
… първият удар запраща Хайди напред и за миг тя го стисва; той смътно усеща болката в слабините си. Подскачането на колата е достатъчно силно, за да накара автомата на предпазния й колан да се заключи. Бликва кръв — капки с размера на монети — и потича по предното стъкло като червен дъжд. Не е имала време дори да изписка; ще пищи по-късно. Той дори не успява да осъзнае какво става. Ще започне да осъзнава едва при втория удар. И той…
… погълна останалото си мартини на една глътка. Очите му се насълзиха.
— Да не ви е лошо? — запита клиентът му, Дейвид Дъганфилд.
— По-добре съм, отколкото можеш да си представиш — успокои го Били и се пресегна към него. — Поздравявам те, Дейвид.
Нямаше да мисли за нещастния случай, нямаше да мисли и за циганина със скапания нос. Добър човек беше той — това личеше от силното ръкостискане на Дъганфилд и от уморената му, малко глупава усмивка.
— Благодаря ти, приятелю — каза Дъганфилд. — Много ти благодаря.
Той изведнъж се надвеси над масата и непохватно прегърна Били Халек. Били му отвърна. Но докато ръцете на Дейвид Дъганфилд обгръщаха врата му, едната длан се плъзна по скулата му и той отново си помисли за странната милувка на стария циганин.
Докосна ме, помисли си Халек и като прегръщаше клиента си, потръпна.
Опита се да си мисли за Дейвид Дъганфилд по пътя към къщи — хубаво беше да си мисли за Дъганфилд, — но когато преминаваше по моста Трибъроу, откри, че вместо за него, си мисли за Джинели.
Прекараха с Дъганфилд по-голямата част от следобеда в „О’Лънис“, но първата мисъл на Били бе да отведе клиента си в „Тримата братя“, ресторант, в който Ричард Джинели беше неофициален и негласен съдружник. Вече години не бе се отбивал в „Братята“ — с репутацията на Джинели това не би било разумно, — но все още най-напред винаги си спомняше за този ресторант, Били бе похапвал добре и бе прекарвал хубаво там, макар че Хайди никога не бе харесвала особено нито заведението, нито Джинели. Плашеше се от Джинели, помисли си Били.
Минаваше покрай пресечката на Гън хил роуд с нюйоркската магистрала, когато мисълта му отново се върна към стария циганин — по същата закономерност, която кара коня винаги да се връща в обора си.
Ти първо си помисли за Джинели. Когато се прибра вкъщи оня ден и Хайди остана да плаче в кухнята, ти първо си помисли за Джинели. „Хей, Рич, днес убих една стара жена. Може ли да дойда до града и да поговорим?“
Но Хайди бе в съседната стая, а и не би го разбрала. Ръката на Били се повъртя над телефона, а после се махна. Изведнъж съвсем отчетливо му дойде наум, че той е преуспяващ адвокат от Кънектикът, който — щом нещата загрубеят — имаше само един човек, на когото да се обади — нюйоркски хулиган, който явно, в течение на годините, бе добил навика да застрелва конкуренцията си.
Джинели бе висок, не кой знае колко красив, но конте по природа. Гласът му бе силен и любезен — не беше глас, който можеше да се свърже с наркотици, пороци и убийства. Но ако се съди по полицейското му досие, беше свързан и с трите. На Били обаче му ее искаше да чуе тъкмо гласа на Джинели в бнзи ужасен следобед, когато Дънкан Хоупли, шефът на полицията във Феървю, го бе освободил.
— … или просто ще седите тук цял ден?
— А! — зяпна Били стреснат. Осъзна, че е застанал пред едно от гишетата на магистралата, което не бе с автомат, а се обслужваше от човек.
— Казвам, ще си платите ли таксата или само…
— Окей — съгласи се Били и даде един долар на служителя. Получи рестото си и потегли. Трябваше да кара почти до Кънетикът; оставаха му деветнайсет отклонения преди да стигне до Хайди. А после тръгваха за Моухонк. Дъганфилд не можа да го отклони от мислите му, така че нека опита Моухонк. Просто за известно време изобщо да не мисли за циганката и за стария циганин.
Но мислите му непрекъснато се връщаха към Джинели.
Били го бе срещнал чрез фирмата — преди седем години бяха оказали правна помощ на Джинели във връзка с уедряването на предприятие. Били, тогава съвсем младши адвокат от фирмата, бе натоварен с тази работа. Никой от по-старшите му колеги не искаше и да я помирише. Още тогава репутацията на Рич Джинели беше твърде лоша. Били никога не бе питал Кърк Пенчли защо изобщо фирмата бе приела Джинели като клиент; той би му казал да заляга над книжата си и да остави въпросите за политиката на фирмата на по-старшите. Предполагаше, че на Джинел и е известна нечия тайна — той бе добре осведомен човек.
Били беше започнал тримесечната си работа за „Тримата братя и сие“, като очакваше, че няма да хареса и дори ще се уплаши от човека, за когото работеше. Вместо това усети, че той го привлича. Джинели беше властна личност и приятен събеседник. Освен това се отнасяше към самия Били с достойнство и уважение, каквито нямаше да открие в собствената си фирма още четири години.
