мазето изглеждаха като сладки сънища в сравнение с него: онова, което видя, унищожи разсъдъка му с един жесток, хищен замах.
—
То стисна ръката на Джордж с жилава змийска хватка и го задърпа към онзи страшен мрак, където водата се носеше с рев и грохот, помъкнала към морето целия си товар от останали след бурята отломки. Джорджи изопна шия по-надалеч от неотвратимата тъма и запищя под дъжда, запищя безумно към белезникавото небе, прихлупило Дери в този есенен ден на 1957 година. Писъците му бяха остри, пронизителни и по цялата Уичъм стрийт хората се подадоха през прозорците или наизскачаха по верандите.
—
Рамото на Джордж се заклещи в циментовия бордюр и Дейв Гарднър, който този ден не беше на работа в магазина за обувки заради наводнението, видя само едно малко момченце с жълт дъждобран — малко момченце, което пищеше и се гърчеше в канавката, а калната вода заливаше лицето му и превръщаше писъците в гъргорене.
— Тук долу всичко
Дейв Гарднър пръв се озова до него и макар че пристигна само четиридесет и пет секунди след първия писък, Джордж Денброу вече бе мъртъв. Гарднър го сграбчи за яката на дъждобрана, издърпа го към средата на улицата… и сам запищя, когато тялото на Джордж се преобърна в ръцете му. Сега лявата страна на дъждобрана беше яркочервена. Кръвта се лееше в канавката от разкъсаната дупка на мястото на лявата му ръка. Между парцалите от мушамата се подаваше ужасяващо бяла и лъскава заоблена кост.
Изцъклените очи на момчето бяха вперени в белезникавото небе и вече почваха да се запълват с дъждовни капки, докато Дейв се олюляваше назад, а останалите съседи търчаха безредно по улицата.
4.
Някъде долу, в канализационната мрежа, запълнена вече почти до предел от пороя (няма начин долу да е имало човек, щеше да изкрещи по-късно с безпомощна ярост и почти физическа болка областният шериф пред репортера на „Дери нюз“: сам Херкулес не би устоял на напора на течението), корабчето на Джордж се стрелна по мрачни зали и дълги бетонни коридори, огласени от рова и плисъка на водите. Известно време то плаваше борд до борд с някакво умряло пиле, вирнало към мокрия таван жълти люспести като на влечуго крачета; после, на едно отклонение източно от градчето, пилето бе отнесено наляво, а корабчето на Джордж продължи право напред.
Един час по-късно, докато в приемната за спешни случаи на местната болница лекарите биеха успокояваща инжекция на майката на Джордж и докато Бил Пелтека седеше зашеметен, пребледнял и безмълвен на леглото, слушайки как баща му дрезгаво ридае във всекидневната, където майка му бе свирила
Корабчето се люшкаше, подскачаше и понякога загребваше вода, ала не потъна; двамата братя го бяха импрегнирали добре. Не знам къде е стигнало най-накрая и дали изобщо е стигнало някъде, може би се е добрало до морето и ще плава там навеки като вълшебен кораб от приказките. Знам само, че то все още не бе потънало и се носеше в пороя, когато прекоси границите на крайградския район и тъй завинаги изчезна от този разказ.
Втора глава
След фестивала (1985)
1.
Както по-късно щеше да разкаже в полицията ридаещият му приятел, Ейдриън носеше шапката защото я бе спечелил с хвърляне на топки в една барачка на панаира в Баси парк точно шест дни преди смъртта си. Той се гордееше с нея.
— Носеше я защото обичаше това лайняно градче! — изкрещя на ченгетата приятелят му Дон Хагарти.
— Хайде, хайде, не бива да говорите така — опита да го успокои полицаят Харолд Гарднър.
Харолд беше един от четиримата синове на Дейв Гарднър. В деня, когато баща му откри безжизненото едноръко тяло на Джордж Денброу, Харолд Гарднър едва бе навършил пет години. Днес, почти двайсет и седем години по-късно, той наближаваше трийсет и две и косата му почваше да оредява. Харолд Гарднър осъзнаваше, че болката и скръбта на Дон Хагарти са реални, но същевременно просто не бе в състояние да ги вземе сериозно. Този мъж — ако изобщо можеше да се нарече мъж — имаше червило на устните и носеше толкова тесни панталони, че се виждаше едва ли не всяка бръчица по парчето му. Въпреки всичката си болка и скръб, в крайна сметка той беше просто педераст. Както и приятелят му, покойният Ейдриън Мелън.
— Хайде да повторим всичко отначало — каза партньорът на Харолд, Джефри Рийвс. — Двамата излизате от „Сокола“ и тръгвате към Канала. Какво стана след това?
— Колко пъти трябва да ви повтарям, идиоти такива? — изкрещя Хагарти. — Убиха го! Метнаха го през ръба! Най-нормално ежедневие за тая тайфа мъжкари и техния мъжкарски град!
И дон Хагарти се разплака.
— Още веднъж — търпеливо повтори Рийвс. — Излизате от „Сокола“. Какво стана след това?
2.
В стаята за разпити в дъното на коридора двама местни полицаи разговаряха със седемнайсетгодишния Стив Дюбей на горния етаж; в кабинета на съдебния секретар, други двама разпитваха осемнайсет годишния Джон Гартън по прякор Паяка; а на петия етаж, в кабинета на полицейския началник Андрю Радмейкър, младшият прокурор Том Бутилие и самият Радмейкър разпитваха петнайсетгодишния Кристофър Ънуин. Момчето беше облечено с избелели джинси, омазнена тениска и тежки полуботуши. Плачеше. Радмейкър и Бутилие се бяха захванали с него, защото безпогрешно усещаха, че тъкмо той е най-слабото звено във веригата.
— Хайде да повторим отначало — каза Бутилие в мига, когато Джефри Рийвс изричаше същите думи два етажа по-долу.
— Не искахме да го убием — изхълца Ънуин. — Всичко стана заради шапката. Просто не можехме да повярваме, че още я носи, нали разбирате, след онова, дето му го рече Паяка първия път. Мисля, че само искахме да го сплашим.
— Заради това, което е казал — вметна Радмейкър.
— Да.
— На Джон Гартън, при срещата им на 17-ти.
— Да, на Паяка. — Ънуин отново се разрида. — Но ние опитахме да го спасим, като видяхме, че е загазил… е, поне аз и Стиви Дюбей опитахме … не искахме да го убием!
— Стига, Крис, не ни будалкай — каза Бутилие. — Хвърлили сте педеругата в канала.
— Да, но…
— А после сте дошли тук, за да не ви тежи на съвестта.
Ние с началника Радмейкър високо ценим доблестта ви, нали, Анди?
— И още как. Само истински мъж може да си признае грешката.
— Тъй че не се прецаквай сега с разни тъпи лъжи. Решили сте да го метнете в канала още щом сте