То

— Н-не бъ-бъ-бой се — каза Бил. — Т-това е Ръ-ръ-ричи. Малко с-с-смахнат си пада.

Ричи тутакси скочи на крака.

— Чух те, Денброу. Я не се закачай, че като насъскам Камарата…

— П-по-добрата ти по-по-оловина е изтекла по к-к-крака на ба-баща ти — заяви Бил.

— Вярно — съгласи се Ричи, — ама виж, че и останалото си го бива. Привет, Камара! Ричи Тозиър се казвам, с разни Гласове приказвам.

И той протегна десница. Съвсем шашардисан, Бен посегна насреща. Ричи дръпна ръка. Бен примига. Ричи се смили и му стисна ръката.

— Ако те интересува, името ми е Бен Ханском — каза Бен.

— Виждал съм те в училище — кимна Ричи и махна с ръка към растящото езеро. — Трябва да е било твоя идея. Тия леваци, огнепръскачка да им дадеш, пак не могат и един фишек да палнат.

— Като не знаеш, трай си, Ричи — обади се Еди.

— О… искаш да кажеш, че идеята е твоя, Едс? Божичко, как съжалявам.

И като рухна в нозете на Еди, Ричи пак подхвана безумните си метани.

— Престани, ставай, целия ме опръска с кал! — викна Еди.

Ричи отново скочи на крака и щипна Еди по бузата с възторжено възклицание:

— Мило, мило, мило детенце!

— Престани, мразя това!

— Ха признай, Едс — кой построи бента?

— Б-б-бен ни на-хха-учи — обади се Бил.

— Голяма работа си. — Ричи се отдръпна, за да разкрие Станли Юрис, който стоеше зад него с ръце в джобовете и кротко гледаше цялото представление. — Тоя тука е Мъжагата Стан Юрис. Стан е евреин. Освен това е претрепал Христос. Поне така ми рече веднъж Виктор Крис. Оттогава се лепнах за Стан. Все си мисля, че щом е толкоз дърт, ще може да ни черпи по някоя бира. Нали, Стан?

— Не съм аз, трябва да е бил баща ми — отвърна Стан с тих, мелодичен глас и всички, включително Бен, избухнаха в смях. Еди се смя докато взе да хъхри и по бузите му покапаха сълзи.

— Тая беше от По-Якичките! — провикна се Ричи, крачейки насам-ната с високо вдигнати ръце като рефер в американски футбол, обявяващ, че е отбелязана допълнителна точка. — Мъжагата Стан пуска Една По-Якичка! Велик исторически момент! Уха-уха-_УХА_-ла!

— Здрасти — каза Стан на Бен, като се правеше, че не обръща внимание на Ричи.

— Здравей — отвърна Бен. — Знам те, бяхме заедно във втори клас. Ти си момчето, дето…

— … все си мълчеше — довърши Стан с лека усмивка.

— Точно тъй.

— И лайна да има в устата, пак няма да я отвори — вметна Ричи. — А това му се случва ЧЕЕ-стичко — уха-уха-_УХА_…

— Мъ-мъ-млъквай, Ричи — сряза го Бил.

— Добре де, ама първо трябва да ви кажа още нещо, колкото и да ми е неприятно. Мисля, че бентът ви е на път да се разпадне. Наводнение в долината, братчета. Спасявай жените и децата!

И без да си прави труд да навива крачоли — без даже да се събуе — Ричи се хвърли във водата и взе да трупа чимове по отсамния край на дигата, където упоритото течение пак се процеждаше на мътни поточета. Едната дръжка на очилата му беше залепена с лейкопласт и при всяко движение провисналото крайче го пляскаше по скулата. Бил срещна погледа на Еди, поусмихна се и сви рамене. Ричи си беше Ричи. Можеше да те побърка… но все си беше приятничко да го имаш наблизо.

Около час работиха по дигата. Ричи приемаше командите на Бен — който пак бе станал колеблив пред двамата новобранци в генералската си дивизия — съвършено охотно и ги изпълняваше с лудешка бързина. След завършването на всяка мисия рапортуваше пред Бен и питаше за нови заповеди, козирувайки по британски, с дланта напред, и пляскайки с мокрите подметки на гуменките. От време на време захващаше да крещи по останалите с някой от своите Гласове: Германският полковник, Английският камериер Тудълс, Сенаторът-южняк (който бучеше като мегафон и след години щеше да се превърне в Буфорд Кисдрайвъл), Говорителят от седмичните кинопрегледи.

Работата не вървеше, а направо препускаше. И сега, малко преди пет часа подир пладне, казаното от Ричи изглеждаше съвсем вярно — бяха врътнали кранчето. Вратата от кола, парчето гофрирана ламарина и вехтите гуми бяха оформили второто ниво на бента, подпрян с огромна полегата планина от пръст и камъни. Бил, Бен и Ричи пушеха; Стан лежеше по гръб. Непознат човек би решил, че той просто се взира в небето, но Еди знаеше истината. Стан гледаше дърветата по отсрещния бряг, дебнейки да види някоя птица и да я запише довечера в специалния си птичи дневник. Самият Еди седеше с кръстосани крака, изпълнен с приятна умора и някакво особено блаженство. В този миг другите му се струваха най-страхотната тайфа, за чиято дружба може да се мечтае на белия свят. Когато бяха заедно, усещаха, че си пасват; острите ръбове на един запълваха празнините в характера на друг. По-добре не можеше да си го обясни, а тъй като май изобщо нямаше нужда от обяснения, той реши да зареже размислите.

Озърна се към Бен, който държеше неловко полуизпушената цигара и честичко плюеше, сякаш вкусът не му допадаше твърде. Пред очите му дебелото момче изгаси дългия фас и го затрупа с пръст.

Бен надигна очи, срещна погледа на Еди и смутено извърна глава.

Еди се озърна към Бил и видя по лицето му нещо, което го разтревожи. Бил се взираше с мътни, замислени очи в дърветата и храсталаците по отвъдния бряг на езерото. Отново се бе завърнало предишното мрачно изражение. Еди си помисли, че приятелят му изглежда едва ли не като човек, който е срещнал призрак.

Сякаш доловил тая мисъл, Бил завъртя глава към него. Еди се усмихна, но Бил не отвърна на усмивката. Само остави цигарата и огледа останалите. Даже Ричи бе утихнал, потопен в размисли — а това ставаше по-рядко и от лунно затъмнение.

Еди знаеше, че Бил избягва да казва нещо важно преди да е настанало пълно спокойствие, защото му е трудно да говори. И изведнъж му се прииска да измисли тема за разговор или пък Ричи да пусне някой от Гласовете. Обзе го внезапна увереност, че Бил ще отвори уста и ще каже нещо страшно, нещо, което ще промени всичко. С автоматично движение посегна да измъкне инхалатора от задния си джоб и здраво го стисна. Изобщо не мислеше какво прави.

— Мо-може ли да ви к-кажа нещо, мо-ххо-мчета? — запита Бил.

Всички се втренчиха в него. Пусни някой майтап, Ричи! — помисли Еди. Пусни майтап, кажи нещо съвсем гадно, сбъркай го, не ми пука, само го накарай да млъкне. Не искам да го чуя, каквото и да е, не искам нещата да се променят, не искам да се страхувам.

Мрачен, сипкав глас пошепна в главата му: Ще го сторя за петаче.

Еди потрепера, помъчи се да прогони този глас и внезапната картина, изникнала заедно с него в съзнанието му: къщата на Нийбълт стрийт с буренясалия двор и огромните клюмнали слънчогледи в занемарената градина отстрани.

— Дадено, Шеф Бил — отвърна Ричи. — Какво има?

Бил отвори уста (тревогата на Еди се засили), затвори я (блажено облекчение) и пак я отвори (нова тревожна вълна).

— А-а-ако ми с-се сме-е-еете, мо-ххо-омчета, в-вече никога няма да д-дружа с вас — каза Бил. — Их- их-историята е с-с-смахната, ама се кълна, че не си и-и-измислям. На-хха-истина беше.

— Няма да ти се смеем — каза Бен. Огледа останалите. — Нали?

Стан кимна. Ричи също.

Еди искаше да каже: Да, ще ти се смеем, Били, и още как, ще се смеем до пръсване и ще речем, че си тъп, тъй че що не си затваряш устата додето е време? Но разбира се, за нищо на света не би могъл да изрече подобно нещо. В края на краищата ставаше дума за Шеф Бил. И той унило поклати глава. Не, нямаше да се смее. Не помнеше някога да се е чувствувал тъй далече от смеха.

Седяха на бента, построен с указанията на Бен, гледаха ту към лицето на Бил, ту към прииждащото езеро и ширналото се мочурище отвъд него, после отново се взираха в лицето на Бил и слушаха безмълвно разказа му за онова, което се случило когато отворил фотоалбума на Джордж — как от училищната снимка