Точно в полунощ (Встъпителна бележка)

когато в повечето от рецензиите на „Кристин“ се обясняваше, че това е наистина ужасно произведение, аз неохотно стигнах до решението, че наистина тя не е толкова добра, колкото се бях надявал (това обаче не ми попречи да осребрявам чековете от хонорарите за авторските права). Познавам писатели, които заявяват, че не четат отзивите за себе си, или че дори да ги прочетат, лошите отзиви не ги засягат — и наистина вярвам на двама от тези индивиди. Аз обаче съм от другия вид — имам натрапчивата мисъл за лоши рецензии и когато дойдат, ми лягат на сърцето. Но това не трае дълго — просто убивам няколко деца и старици и отново влизам във форма.

Най-важното беше, че читателите харесаха „Особени сезони“. Не си спомням и едно писмо от този период, в което да са ме наругали за това, че съм написал нещо, което не е разказ на ужасите. Всъщност повечето читатели искаха да ми кажат, че един от разказите по някакъв начин е възбудил чувствата им, накарал ги е да мислят, накарал ги е да чувстват, и тези писма бяха истинската награда за дните (а те бяха много), когато думите ми идваха трудно, а вдъхновението изглеждаше слабичко или въобще липсваше. Бог да благослови и пази Постоянния читател — устата може да си говори, но няма приказка, докато няма отзивчиво ухо, което да слуша.

Беше през 1982. Годината, в която „Милуоки Брюърс“ спечелиха единствения си шампионат на Американската лига-, водени от — да, познахте — Робин Йънт. Тази година Йънт постигна коефициент 0,331, стигна до двайсет и девет пълни обиколки и беше определен за най-добрия играч на Американската лига.

И за двама ни — двете стари кримки — това беше добра година.

„Особени сезони“ не беше планирана книга — тя просто се случи. Четирите дълги разказа в нея излизаха на неравномерни интервали през един период от пет години — разкази, които бяха твърде дълги, за да бъдат публикувани като къси разкази и съвсем малко по-къси, отколкото трябва, за да станат самостоятелни книги. Също като да постигнеш троен успех в един бейзболен мач — не е толкова подвиг, колкото статистическа вероятност. Достави ми голямо удоволствие, че новелите имаха успех и бяха приети, но почувствах и известно съжаление, когато накрая предадох ръкописа във „Викинг прес“. Знаех, че е добър; знаех също, че вероятно никога през живота си няма да напиша друга точно такава книга.

Ако очаквате да кажа: „Е, не бях прав“, трябва да ви разочаровам. Книгата, която държите, е съвсем различна от предишната. „Особени сезони“ се състоеше от три „основни“ разказа и една приказка за свръхестественото; всичките четири приказки в сегашната книга са приказки на ужасите. Общо взето, те са малко по-дълги от разказите в „Особени сезони“ и са написани в по-голямата си част през тези две години, когато се предполагаше, че съм се оттеглил. Може би те са различни, защото идват от мозък, който разбира, че се е насочил, поне временно, към по-мрачни теми.

Например времето и корозията, която то може да причини в човешкото сърце. Миналото, сенките, които то хвърля върху настоящето — сенки, в които неприятните неща понякога стават по-големи, а други, дори още по-неприятни неща се скриват… и растат.

Все пак не всичките ми възгледи са се променили, а повечето от убежденията ми само са станали потвърди. Все още вярвам в издръжливостта на човешкото сърце и във всеобщото значение на любовта; все още вярвам, че хората могат да общуват и че духовете, които живеят в нас, понякога се докосват. Все още вярвам, че цената на това общуване е ужасно, невероятно висока… и все още вярвам, че това, което получаваш, е много повече от цената, която трябва да платиш. Все още вярвам, струва ми се, в идването на Добрите и в това, че винаги можеш да намериш своя позиция, която да отбраняваш… до смърт. Това са старомодни възгледи и убеждения, но бих бил лъжец, ако не призная, че все още са и мои. И че аз все още съм техен.

Все още обичам и хубавия разказ. Обичам да го слушам и да го разказвам. Може би знаете, а може би не знаете (или не ви е грижа), че за да публикувам тази книга и следващите две, аз получих много пари, но ако го знаете или ви е грижа, трябва да знаете също, че не съм получил нито цент за написването на разказите в книгата. Както всичко друго, което се случва само, актът на писането не е свързан с никакви суми. Приятно е да имаш пари, но когато става въпрос за акта на създаването, най-доброто е да не мислиш много за пари. Това спъва целия процес.

Мисля, че начинът, по който разказвам историите си, също се е променил малко (надявам се, че съм станал по-добър в тази дейност, но, разбира се, това е нещо, което всеки читател ще прецени за себе си), но това трябва и да се очаква. Когато „Брюърс“ спечелиха купата през 1982, Робин Йънт играеше преден стопер. Сега играе в центъра. Предполагам, че това означава, че е станал малко по-бавен… но все още хваща почти всички топки, които са насочени към него.

Това важи и за мен. Важи с пълна сила.

Тъй като много читатели се интересуват откъде идват историите ми, или се чудят дали те не се вписват в една по-голяма схема, по която работя, всяка история има предговор — малка бележка за това как е написана. Тези бележки може да бъдат занимателни за вас, но не е необходимо да ги четете, ако не искате — това не е училищно домашно, слава Богу, и няма да има контролно.

Нека приключа, като отново кажа колко е добре, че съм тук — жив и здрав, и говоря с вас още веднъж… и колко е хубаво да знам, че вие сте още там — живи и здрави, и чакате да отидете на някакво друго място — място, където може би стените имат очи, а дърветата имат уши и нещо наистина неприятно се опитва да слезе от тавана по стълбите и да се промъкне при хората. Това нещо все още ме интересува… но сега мисля, че повече ме интересуват хората, които ме слушат или не ме слушат.

Преди да започна, трябва да ви кажа как свърши онзи бейзболен мач. „Брюърс“ победиха „Ред Сокс“.

Клемънс изби Робин Йънт при първото излизане на Йънт на терена, но втория път Йънт (който бил помагал на Абнър Дабълдей да положи първите линии на полето според Нед Мартин) трясна удар с двойна височина в лявото поле и постигна две пълни обиколки.

Мисля, че Робин още не е казал последната си дума.

Аз също.

Бангор, щата Мейн

юли, 1989

,

Информация за текста

© 1990 Стивън Кинг

© 1992 Йосиф Леви, превод от английски

Stephen King

Four Past Midnight, 1990

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2009

Издание:

Стивън Кинг. Четири след полунощ. Сборник (в две части)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

Художник: Петър Станимиров

Редактор: Иван Димитров

Технически редактор: Душка Кордова

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/10494)