— Нямам адреса й. — Тя му беше дала визитната си картичка, това Тад помнеше, сигурно надявайки се, че той ще й сътрудничи при написването на книгата й, но той я беше изхвърлил. По дяволите. Единственото, което знаеше, беше името й. — Филис Майърс.
— А тоя, който написа статията?
— Майк Доналдсън.
— И той ли е в Ню Йорк?
Тад изведнъж осъзна, че не знаеше това със сигурност и започна да отстъпва.
— Е, предполагам, аз просто допуснах, че и двамата…
— Това е логично предположение. Ако редакцията на списанието е в Ню Йорк, би следвало да живеят там, нали?
— Може би, но ако единият от тях или и двамата са на свободна практика…
— Нека се върнем към снимката. Името на гробището не беше споменато нито в надписа под снимката, нито в текста. В това съм сигурен. Аз бих го познал по това, което се вижда на фона на снимката, но се взирах повече в детайлите.
— Не, не се споменаваше.
— Председателят на градската управа, Дан Кийтън, сигурно е настоял да не се упоменава името на гробището. Това сигурно е било твърдо негово условие. Той е много предпазлив човек. Всъщност е една доста неприятна личност. Представям си как дава разрешение да се снима, но и как изисква да се изтрият всички отличителни знаци от гробището, за да се избегне вандализъм… от хора, които биха потърсили надгробния камък и неща от този род.
Тад кимна. Беше логично.
— Така че, твоят психо или те познава или е оттук — продължаваше Алън.
Тад бе направил едно предположение, от което сега се срамуваше. Бе допуснал, че шерифът на една малка област в щата Мейн, където имаше повече дървета отколкото хора, беше глупак. Но този човек не беше глупак. Той оплиташе въжето около първокласния, световно прочутия романист Тадеус Бомънт.
— Трябва да допуснем тази възможност поне за момента, понеже той явно разполага с вътрешна информация.
— Значи следите, за които спомена наистина са били в Хоумланд.
— Да, там бяха — каза Алън почти разсеяно. — Тад, какво криеш?
— Какво искаш да кажеш? — попита Тад предпазливо.
— Хайде да не се залъгваме. Аз трябва да се обадя в Ню Йорк и да предам тези две имена, а ти трябва да седнеш и хубаво да си помислиш дали няма още имена, които трябва да ми съобщиш. Издатели… редактори… не знам. Сега пък ми казваш, че тоя тип дето го търсим си мисли, че е Джордж Старк. Ние я обсъждахме тая хипотеза в събота вечер, решихме, че е неприемлива, а тая вечер ми го заявяваш като непоклатим факт. А после, за да го подкрепиш, ми подхвърляш това за следите от стъпки. Или си направил някакво зашеметяващо заключение на базата на фактите, които са известни и на двама ни, или знаеш нещо, което аз не знам. Естествено, предпочитам да е второто. Затова говори.
Но какво можеше да му каже? За транса предшестван от цвърченето на хиляди врабчета? За думите, които може би е написал след като Алън Пангборн му разказа, че бяха написани на стената в хола на Фредерик Клоусън? За другите думи написани на лист, накъсан на парченца и изхвърлен в пещта в сградата, където бяха кабинетите по английски и математика? За сънищата, в които някакъв ужасяващ, невидим човек го развеждаше из къщата му в Касъл Рок, където всичко, до което се докоснеше се самоунищожаваше, включително и жена му? „Бих могъл да кажа, че това, което знам, го знам не интуитивно, а съм убеден дълбоко в себе си, че е така — помисли си Тад — но това пак няма да е доказателство, нали?“ Следите от пръсти и пробите от слюнката подсказваха, че наистина има нещо много странно, но чак пък толкова странно?
На Тад не му се вярваше.
— Алън — произнесе той бавно — ще ти се стори смешно. Не, взимам си думите обратно. Вече те познавам по-добре. Няма да се разсмееш, но много се съмнявам, че ще ми повярваш. Обмислил съм го от всички страни и стигнах дотам: не мисля, че ще ми повярваш.
— Опитай — беше незабавният, нетърпящ отлагане или противопоставяне, заповеден отговор.
Тад се поколеба, погледна Лиз и поклати глава.
— Утре. Когато може да се погледнем в очите. Тогава ще ти кажа. А тази вечер просто трябва да ми повярваш, че това е без значение, че това което ти казах е единственото, което мога да ти кажа с някаква практическа стойност.
— Тад, това което казах, че мога да те задържа като свидетел…
— Ако трябва да го направиш, направи го. Няма да ти се разсърдя. Но няма да кажа нищо повече, докато не те видя, независимо от решението ти.
Тишина от страна на Пангборн. Въздишка.
— Окей.
— Искам да ти опиша набързо човека, който полицията търси. Описанието може да не е съвсем точно, но ще е ясно, поне достатъчно ясно, за да го представиш на ченгетата в Ню Йорк. Имаш ли молив?
— Да. Казвай.
Тад затвори очите, които по божия воля се намираха на главата му и отвори онова вътрешно око, което Бог бе поставил в главата му и което упорито забелязваше дори и нещата, които той не искаше да види. Когато хората прочели романите му, го срещнеха за първи път, те винаги оставаха разочаровани. Опитваха се да скрият това от него, но не успяваха. Той не им се сърдеше, защото разбираше какво изпитват… поне мъничко. Ако харесваха книгите му (а някои от тях заявяваха, че направо са влюбени в тях), те си го представяха като първи братовчед на Господ Бог. Но вместо Бог те виждаха пред себе си мъж висок един и седемдесет и шест, с очила, оплешивяващ и който има навика да се препъва като ходи. Те виждаха един мъж, който има пърхот и две дупки на носа си точно като тях самите.
Обаче това, което те не можеха да видят бе третото, вътрешно око. Това око, което светеше в тъмната половина на неговото съзнание, тази половина, която тънеше в непрестанен мрак — точно то беше като бог и той беше доволен, че хората не могат да го видят. Ако можеха, той си мислеше, че много от тях щяха да се опитат да му го откраднат. Да, дори и ако трябваше да го издълбаят от мозъка му с тъп нож.
Вглеждайки се в тъмнината, той извика своя образ на Джордж Старк, на истинския Джордж Старк, който с нищо не приличаше на позиращия мъж от снимката по кориците. Тад започна да търси този човек сянка, който през годините се бе сраснал безболезнено с него. Откри го и го показа на Алън Пангборн.
— Той е доста висок, във всеки случай е по-висок от мене, един осемдесет и четири или и пет с ботуши. Има руса коса, подстригана късо. Сини очи. Вижда прекрасно надалече. Преди около пет години започна да носи очила за близко гледане. Предимно за четене и писане.
— Забелязват го не заради височината му, а заради широките му рамене. Не е едър, но е страшно широкоплещест. Сигурно носи ризи номер четиридесет и четири и половина или четиридесет и пет. Той е моя възраст, Алън, но не е започнал да оплешивява или да трупа килограми като мене. Силен е. Така както изглежда сега Шварценегер, след като престана да развива още мускули. Вдига тежести. Може така да си стегне бицепса, че да спука ръкавите на ризата си по шевовете и е много як.
— Роден е в Ню Хампшир. След развода на родителите си се премести с майка си в Оксфорд, Мисисипи, където е отраснала тя. По-голямата част от живота си е прекарал там. Като малък говорил с такъв южняшки акцент, като че ли се е родил в най-затънтената провинция. Много хора са му се подигравали в колежа, не в лицето му, разбира се, не може да се надсмиваш в лицето на човек като него и той упорито работил, за да премахне акцента си. Мисля, че сега може да се долови в говора му, само когато се вбеси, ала този, който го вбеси едва ли ще остане жив след това, за да може да даде показания. Той избухва лесно. Прибягва до насилие. Опасен е. Той всъщност си е стопроцентов психопат.
— Какво… — подхвана Пангборн, но Тад го прекъсна.
— Той има хубав тен, а тъй като русите мъже трудно придобиват тен, това може да послужи за отличителен белег. Големи крака, големи ръце, як врат, широки рамене. Лицето му изглежда така, сякаш някой талантлив скулптор го е издялкал набързо от твърда скала.
— И още нещо. Може би кара черно Торонадо. Не знам от коя година е, но е от по-старите с доста тяга в двигателя. Черно. Може да има регистрационен номер на Мисисипи, но може и да го е сменил — замълча
