Мейн — летния дом на Тад и Лиз Бомънт. Сега Тад непрекъснато се връщаше към надписа:
Един не особено приятен тип.
В общи линии историята, която списание „Пийпъл“ разказваше на хората следящи с притаен дъх съдбата на знаменитостите, бе съвсем проста. Тад Бомънт бе писател, ползващ се с добра репутация, чийто първи роман „Изненадващите танцьори“ бе предложен през хиляда деветстотин седемдесет и втора година за наградата Нашънъл Бук Ауорд. Това имаше значение за литературните критици, но не и за хората, следящи с притаен дъх съдбата на знаменитостите. Те пет пари не даваха за Тад Бомънт, който бе публикувал под собственото си име още само една книга. Човекът, от когото те се интересуваха изобщо не съществуваше. Тад бе написал под друго име един бестселър, последван от още три изключително успешни романа. Това име бе Джордж Старк.
Джери Харкъви, единственият представител на Асошиейтед Прес в Уотървил, пръв разпространи истината за Джордж Старк, след като Рик Каули, посредникът на Тад, я бе съобщил на Лиз Букър от седмичника „Пъблишърс Уикли“ с позволението на Тад. Нито Харкъви, нито Букър знаеха цялата истина, тъй като Тад бе абсолютно решен да не се споменава името на онова мазно говедо Фредерик Клоусън. Но въпреки това Харкъви и Букър осигуриха много по-широко разгласяване на историята, отколкото търговското списание на книгоиздателите и радиопредаванията на агенцията Ей Пи. Тад заяви пред Лиз и Рик, че главното в тази история не бе Клоусън. Той бе просто един глупак, който ги бе принудил да извадят истината наяве.
По време на първото интервю Джери попита Тад що за човек бе Джордж Старк.
— Джордж бе един не особено приятен тип — му бе отвърнал Тад.
Джери бе използвал тези думи като подзаглавие на статията си. Те бяха вдъхновили и оная Майърс да поръча фалшивия надгробен камък със съответния надпис. Откачен свят, дяволски откачен свят.
2.
Под снимката на Лиз и Тад в едно от най-хубавите гробища на Касъл Рок бяха напечатани следните два реда с бели букви на черен фон: СКЪПИЯТ ПОКОЙНИК БЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО БЛИЗЪК С ТЕЗИ ДВАМА ДУШИ? ЗАЩО ТОГАВА ТЕ СЕ СМЕЯТ?
— Защото животът е дяволски странно нещо — изсумтя Тад Бомънт.
Не само Лиз изпитваше известна неясна тревога след това ненадейно оповестяване на истината. Той също я изпитваше. И въпреки това не можеше да спре да се смее. Спираше за няколко секунди, а после отново избухваше в неудържим смях, когато погледът му попаднеше върху онази фраза „Един не особено приятен тип“. Да спре смеха си бе все едно да се опитва да запуши дупките в лошо построен бент — щом запушиш една дупка, откриваш, че се е появила друга.
Тад подозираше, че този безпомощен смях не беше съвсем нормален. Приличаше на истерия. Знаеше, че комичното много рядко предизвиква подобни пристъпи на смях. Причината за тях обикновено бе в пълната противоположност на комичното. Може би именно от нея трябваше да се страхува.
„Страхуваш се от някаква скапана статия в «Пийпъл»? Така ли мислиш? Ама, че тъпо. Страхуваш се да не изпаднеш в неудобно положение или да не би колегите ти от английската катедра да си помислят, че си загубил и малкото нещастен разум, който си имал, когато видят тези снимки?“
Не, нямаше защо да се страхува от колегите си, дори и от тези, които бяха в катедрата от времето на динозаврите. Най-накрая бе получил постоянна работа, а също и достатъчно пари (фанфарен звън, моля!), за да може да живее и да пише без да се налага да работи, ако, естествено, не му се работеше, в което не бе съвсем сигурен. Въобще не го вълнуваше бюрократичната и административна страна на университетския живот, но самото преподаване му беше приятно. Освен това отдавна бе минало времето, когато се притесняваше от това какво мислят колегите му за него. Беше го грижа, разбира се, какво мислят за него приятелите му, а в някои случаи приятелите му, както и тези на Лиз, бяха същевременно и негови колеги. Но според Тад те щяха да си помислят, че цялата история е някаква шега.
Ако имаше нещо, от което трябваше да се страхува сега, то това бе… СТИГА, заповяда му онзи строг, сух глас, който можеше да накара дори и най-недисциплинираните студенти да млъкнат и да пребледнеят. ВЕДНАГА ПРЕСТАНИ С ТЕЗИ ГЛУПОСТИ.
Безполезно беше. Независимо какъв ефект имаше гласът му върху студентите, на Тад той изобщо не можеше да му подейства.
Той отново сведе поглед към снимката, но този път не обърна никакво внимание на собственото си лице и на това на жена си, разтеглени в глупави усмивки. Приличаха на деца, които участват в ритуално посвещаване.
ДЖОРДЖ СТАРК
1975 — 1988
Един не особено приятен тип.
Точно заради това изпитваше безпокойство.
Заради надгробния камък. И заради това име, тези дати и преди всичко заради злобния надпис, който го бе накарал да избухне в смях, но всъщност, това Тад знаеше дълбоко в себе си, изобщо не беше смешен.
Това име.
И надписа.
— Вече е все едно — промърмори Тад. — И без това онова мръсно копеле е мъртво.
Но тревогата оставаше.
Когато Лиз дойде, носейки на ръце току-що повитите и преоблечени близнаци, Тад отново се беше навел над статията.
— Дали съм го убил?
Тадеус Бомънт, който навремето бе смятан за един от най-обещаващите романисти и бе кандидат за наградата Нашънъл Бук Ауорд през хиляда деветстотин седемдесет и втора година за романа си „Изненадващите танцьори“, повтаря въпроса ми замислено. Изглежда малко учуден.
— Убийство. — Писателят повтаря думата тихо, сякаш тя му идва наум за първи път. А всъщност, убийството е едва ли не единственото нещо, за което мисли неговата „тъмна половина“, както сам Бомънт нарича Джордж Старк.
Тад изтегля един молив от широката глинена чаша до старомодната пишеща машина марка Ремингтън 32 и започва да го гризе. Според Бомънт, Старк можел да пише само с молив и то от марката Берол Блек Бюти. Ако се съди по вида на около дузината моливи в чашата, гризането им му е навик.
— Не — казва той най-накрая, поставяйки молива обратно в чашата. — Аз не го убих. — Той вдига поглед и се усмихва. Бомънт е на тридесет и девет, но когато се усмихва така открито, може да го вземете за някой от неговите студенти. — Джордж почина от естествена смърт.
Бомънт твърди, че Джордж Старк е бил идея на жена му. Елизабет Стивънс Бомънт е красива, самоуверена блондинка. Тя обаче не счита, че заслугата е изцяло нейна.
— Това, което аз му предложих, бе да напише роман под друго име и да види какво ще стане. Тад имаше сериозни проблеми с писането и се нуждаеше от нещо, което да му даде начален тласък. Но всъщност — засмива се Лиз — Джордж Старк бе в него през цялото време. Тад просто трябваше да го измъкне от скривалището му.
Според някои негови събратя по перо, проблемите на Тад далеч надхвърляли липсата на вдъхновение. Двама известни писатели, които не желаят имената им да бъдат споменавани, казват, че се безпокоили за душевното здраве на Тад през критичния му период от излизането на първата книга до написването на втората. Един от тях счита, че Бомънт е бил на прага на самоубийството след публикуването на „Изненадващите танцьори“, тъй като книгата спечели повече одобрението на критиката, отколкото пари.
На въпроса мислил ли е някога за самоубийство, Бомънт поклаща глава и отвръща:
— Това е глупаво. Истинският ми проблем бе, че не можех да пиша, а не липсата на всеобщо одобрение на книгата ми. А за мъртвите писатели този проблем остава за вечни времена.
