което знае. Хитър е като невестулка, която успешно си изкарва прехраната в кокошарниците.“
За втори път почувства със сигурност, че смъртта му е близо. Опита се да мисли за врабците, защото те бяха единственото нещо в този кошмар, за което Джордж Старк не знаеше. Но веднага промени решението си. Тоя беше прекалено проницателен. Ако започнеше да се надява на нещо, Старк щеше да разбере по очите му… и щеше да иска да разбере какво е то.
Алън взе ножицата и освободи Лиз. Тя започна да отвива сама лейкопласта от китките си.
— Какво ще ми направиш? — попита тя разтревожено Старк. Стоеше с протегнати напред ръце, сякаш червените следи от лепенките, можеха да го омилостивят.
— Нищо — отвърна той, с лека усмивка. — Не мога да те виня, че постъпваш по напълно естествен за ситуацията начин, нали, скъпа Бет?
Тя му хвърли изплашен и отвратен поглед и взе близнаците. Попита Старк дали може да ги занесе в кухнята и да им даде нещо за ядене. Те бяха спали по целия път, докато Старк паркира откраднатото „Волво“ на Кларкови на отбивката край пътя. Сега бяха оживени и игриви.
— Естествено. — Старк беше пак във весело и оптимистично настроение… обаче държеше пистолета си в ръка и очите му непрекъснато следяха движенията на Лиз и Алън. — Защо не отидем всичките долу? Искам да си поговоря с шерифа.
Те слязоха в кухнята и Лиз започна да приготвя нещо за ядене на бебетата. Алън хвърли поглед към близнаците. Те бяха много сладки, като две зайчета. Докато ги гледаше Алън си спомни за времето, когато той и Ани бяха млади и Тоби, сега ученик в гимназията, беше още в пелени, а Тод изобщо не беше роден.
Те пълзяха щастливи насам-натам и от време на време трябваше да ги вдигне и премести, да не би той или тя да си ударят главата в крака на някой стол или в пластмасовата маса.
Докато наглеждаше бебетата, Старк говореше на Алън.
— Мислиш си, че ще те убия — каза той. — Няма смисъл да отричаш, шерифе, мога да позная по очите ти. Това изражение ми е познато. Мога да те излъжа и да не казвам това, но едва ли ще ми повярваш. И ти самият имаш известен опит в тази област, не съм ли прав?
— Предполагам, че си — каза Алън. — Но положението тук е малко… по-различно от обичайната полицейска работа.
Старк отметна глава назад и се засмя. Близнаците се обърнаха към него и също се засмяха. Алън погледна към Лиз и видя ужасът и омразата изписани на лицето й. А имаше и още нещо, нали? Да. Според Алън беше ревност. Зачуди се дали тук нямаше нещо, което Джордж Старк изобщо не съзнаваше. Дали Старк допускаше колко опасна можеше да бъде тази жена за него.
— Съвсем точно го каза! — каза Старк, кискайки се. След това застана със сериозно изражение. Наведе се към Алън и Алън усети вонята на разлагаща се плът. — Но не е задължително това да стане, шерифе. Много е малък шансът да останеш жив, признавам, че е така, но все пак такъв шанс съществува. Имам да свърша една работа тук. Свързана с писане. Тад ще ми помогне. Той ще включи помпата, така да се каже. Предполагам, че ще трябва да работим през нощта, той и аз, а когато слънцето изгрее утре сутрин, моите работи ще са тип-топ.
— Иска Тад да го научи как да пише сам — каза Лиз от печката. — Казва, че ще си сътрудничат заедно в писането на книга.
— Това не е съвсем точно — каза Старк. Той хвърли поглед към нея, като за миг доброто му настроение бе нарушено от раздразнение. — Той ми е длъжник, да знаете. Може да е знаел как да пише още преди да се появя аз, обаче аз го научих как да пише неща, които хората искат да четат. И каква полза да се пише нещо, ако никой не иска да го прочете?
— Е да, това ти не можеш да го разбереш — каза Лиз.
— Това, което искам от него е един вид присаждане — каза Старк на Алън. — Като че ли имам някаква жлеза… която е престанала да функционира. Но само временно. Мисля, че Тад знае как да накара тази жлеза да бачка отново. Би следвало да е така, защото аз съм се получил от него чрез деление. Може да се каже, че той ме е създал.
„О не, приятелю — помисли си Алън. — Не си прав. Може би не го знаеш, ама грешиш. Заедно сте го направили, вие двамата, ти си съществувал през цялото време. И си бил страшно упорит. Тад се е опитал да те унищожи още преди да се роди, но не успял да свърши работата докрай. И тогава, единадесет години по-късно, доктор Притчърд също се пробвал и успял, макар и временно. Най-накрая Тад отново те поканил. Не знаел, че прави именно това. И ти си се появил, нали? Ти си духът на неговия покоен брат… но ти си едновременно много повече и много по-малко от негов брат.“
Алън хвана Уенди, която бе допълзяла до камината, тъкмо преди да се прекатури в кутията за дърва.
Старк погледна Уенди и Уилям, а после — Алън.
— Тад и аз имаме много дълга история като близнаци. Аз, естествено, се появих след смъртта на близначетата, които сега щяха да бъдат по-големите брат и сестра на тези две бебета. Наречете го свръхестествен акт за възстановяване на хармонията в природата, ако искате.
— За мене е откачена тая работа — каза Алън.
Старк се засмя.
— Всъщност и за мен. Обаче така се случи. Думите се превърнаха в плът и кръв, така да се каже. Как се е случило точно няма никакво значение. Важното е, че съм тук.
„Бъркаш — помисли си Алън. — Как именно се е случило може би е единственото нещо, което има значение. За нас поне, ако не за теб… защото това е може би единственото нещо, което може да ни спаси.“
— Когато нещата стигнаха до определена точка, аз просто сам се създадох — продължаваше Старк. — Така че няма нищо странно в това, че имах затруднения с писането, нали? Да се създадеш сам… та това изисква много енергия. Нима смятате, че това се случва всеки ден?
— Пази боже — каза Лиз.
Лиз явно искаше да го уязви. Старк извърна глава към нея със скоростта на нападаща змия и този път раздразнението му не отмина така бързо.
— Мисля, че ще е по-добре да си затвориш плювалника, Бет — рече той с престорена кротост, — преди да си вкарала в беля някой или някоя от тук присъстващите, който още изобщо не може да говори.
Лиз сведе поглед към тенджерата на печката. На Алън му се стори, че пребледня.
— Донеси ги тук, Алън, ако обичаш? — промълви тихо тя. — Готово е.
Тя сложи Уенди на скута си, а Алън взе Уилям. Невероятно беше колко бързо се възвръщаше стария навик, помисли си той, докато хранеше малкото, пълничко момченце. Пъхаш лъжицата, накланяш я напред, после лекичко издърпваш долната устна, за да можеш безпрепятствено да я извадиш, без да покапеш. Уил непрекъснато посягаше към лъжицата. Явно смяташе, че вече е достатъчно голям и има достатъчно опит, за да може да се храни и без чужда помощ. Алън нежно му се противопоставяше и скоро момченцето започна да се храни съвсем добре.
— Всъщност, мога да те използвам — каза му Старк. Той се бе подпрял на кухненския плот и прокарваше мерника на пистолета разсеяно надолу-нагоре по подплатената си жилетка. От триенето се чуваше остър, неприятен звук. — От щатската полиция ли ти се обадиха, за да ти наредят да дойдеш тук и да провериш мястото? Затова ли си дошъл?
Алън обмисли всички за и против това да излъже и накрая реши, че ще е по-безопасно да каже истината, и то преди всичко защото не се съмняваше, че този човек, ако изобщо беше човек, притежава безпогрешен, вграден детектор на лъжата.
— Не точно заради това — отвърна Алън и му каза за обаждането на Фъзи Мартин.
Старк кимаше утвърдително, още преди Алън да му е разказал всичко.
— Стори ми се, че видях нещо да просветва в един от прозорците на къщата — каза той и се закиска. Доброто му настроение се бе възвърнало. — Бре, бре! Провинциалистите не могат да не си пъхат носа навсякъде, нали така, шерифе Алън? Нямат си какво друго да правят, така че би било странно, ако не любопитстваха! И така — какво направи ти след разговора с тоя?
Алън му каза и това. Ала и този път не излъга защото вярваше, че Старк вече знае какво е направил. А и самият факт, че Алън бе пристигнал сам, даваше отговор на повечето въпроси. Алън си помисли, че Старк
