изображение на книгата. И не я наблюдавах сам.
Отворих бързо очи, усетих, че сърцето ми се свива, когато чувството за чуждо присъствие изчезна, но не напълно. Когато гледах книгата със собствените си очи, виждах най-обикновени букви и таблици, но същевременно я гледах с други очи и под различен ъгъл. Пред мен не беше книга, а някакъв странен предмет, отвратителен и зловещ.
Вдигнах бавно ръце към лицето си и с ужас забелязах, че стаята ми е променена, сякаш сънувах кошмарен сън.
Изкрещях.
През пукнатините в пръстите ми гледаха очи. Докато ги наблюдавах, цепнатините започнаха да се разширяват и плътта послушно да отстъпва, подчинявайки се на стремежа на очите да изскочат на повърхността.
Но не това ме накара да изкрещя. Чрез чуждите очи погледнах собственото си лице и Видях чудовище.
Джипът се появи иззад хълма и Ричард спря пред верандата. Моторът изръмжа и затрака неравномерно.
Спуснах се с количката по специалната наклонена пътечка вдясно от стълбите и Ричард ми помогна да се кача в колата.
— Е, показвай пътя, Артър — подкани ме той. Посочих към брега, където завършваше редицата големи дюни. Потеглихме сред облак пясък, вдигнат от задните колела. Обикновено се надсмивах над шофьорските способности на Ричард, но днес не ми беше до това. Вълнуваха ме други мисли и чувства: те мразеха тъмнината и усещах как се напрягат, за да надникнат през бинтовете. Навярно искаха да ме накарат да сваля превръзките.
Джипът подскачаше с глухо ръмжене върху пясъчните дюни, сякаш прелиташе над тях. Вляво се виждаше обкръженото от кървав ореол залязващо слънце. Пред нас, от другата страна на залива, се надигаха буреносни облаци. Мълния проряза водата.
— Вдясно — промълвих, — до онзи навес. Ричард рязко спря джипа пред прогнилия навес, обърна се и взе лопатата. Потръпнах, когато я видях.
— Къде е? — запита той с безизразно лице.
— Ето тук.
Той излезе и бавно се запъти към посоченото място, поколеба се за миг и заби лопатата в пясъка. Стори ми се, че копа прекалено дълго. Пясъкът, който мяташе през рамо, беше тежък и блажен. Облаците потъмняха и се сгъстиха, хвърлиха сянка върху водата, която отразяваше лъчите на залязващото слънце, сякаш върху повърхността й гореше яростен, безпощаден огън.
Още преди да спре да копае, знаех, че няма да намери нищо. Те бяха сварили ga скрият тялото. Снощи не бях бинтовал ръцете си. Значи са виждали и … действали. Щом успяха да ме накарат да убия, биха могли с моя помощ да преместят тялото, дори и да съм спял.
— Няма никакво момче, Артър — Ричард уморено хвърли калната лопата в джипа и се отпусна на седалката. Приближвавщата буря гонеше облаците, които хвърляха върху пясъка сърповидни сенки. Вятърът се усили и обсипа с песъчинки ръждясалия корпус на джипа. Пръстите ме сърбяха.
— Използвали са ме, за да го преместят — мрачно казах аз — Те ще победят, Ричард. Всеки път отварят по-широко вратата, случва ми се стотици пъти на ден — без да зная защо — да стоя пред някакъв познат предмет: лопатка, снимка или обикновена консерва. Ръцете ми са протегнати, показвам им тези предмети и самият аз ги виждам като тях — като нещо гадно, изкривено и нелепо.
— Артър — прекъсна ме приятелят ми, престани, престани.
На светлината на залязващото слънце лицето му изглеждаше измъчено и изпълнено със съчувствие.
— Казваш, че си стоял пред нещо, че са те накарали да скриеш тялото. Но ти си неподвижен — краката ти са парализирани.
— И джипът не се движи сам — посочих таблото на колата му. Но когато седнеш зад кормилото му, той тръгва. Можеш да го принудиш да убива. Но дори и да иска, колата не може да те спре — усетих, че крещя истерично. Нима не разбирвш, че за тях съм вратата към нашия живот. Те убиха момчето! Те скриха тялото!
— Мисля, че е необходима лекарска помощ — спокойно отвърна той. Да се връщаме. Преди да дойда при теб, позвъних на Мод Харинатън — най-голямата клюкарка в целия щат. Попитах я дали е чула за някакво момче, което вчера вечерта не се е прибрало в къщи. Каза ми, че не знае нищо.
— Непременно трябва да се првери. Сигурен съм, че момчето е от местните жители, въпреки че не зная името му.
Ричард понечи да запали колата, но аз го спрях. Приятелят ми ме погледна — започнех да размотавам бинтовете.
Откъм залива прозвуча приглушен гръм.
Не отидох на лекар и не се обадих на Ричард. През следващите три седмици не напусках дома си, без да бинтовам ръцете си. Три седмици напразно се надявах, че всичко ще се размине. Признавам, че беше глупаво. Ако бях здрав човек, способен да се придвижва без инвалидна количка, ако имах обикновена професия и нормална работа, навярно щях да отида при доктор Фландърс или при Ричард. Сигурно щях да го направя, ако не ме преследваха спомените за леля ми — затворена в собствения си дом, избягвана от всички, разяждана от собствената си плът. Отчаяно мълчах и се молех някоя сутрин да се събудя и да открия, че всичко е било кошмарен сън.
Постепенно започнах да ги разбирам, да разбирам странния им разум. Никога не се бях замислял как изглеждат и откъде са дошли — това беше пълна загадка. За тях бях врата и прозорец към нашия свят. Обратната информация, която получавах от „съществата“, бе достатъчна, за да усетя отвращението и страха им, както и да разбера, че техният свят е коренно различен от нашия. Беше напълно достатъчна, за да почувствам сляпата им омраза. Но те продължаваха да наблюдават. Плътта им се бе сраснала с моята. Започнах да осъзнавам, че ме използват и на практика ме манипулират.
В момента, когато видях момчето и то, както обикновено, приятелски ми махна с ръка, реших да се обадя на Кресуъл. Ричард беше прав — вече бях сигурен, че онова, което ставаше с мен, бе започнало в космоса, вероятно по време на фаталния полет около Венера. Лекарите от специалния отдел ще ме изследват, без да ме обявят за луд. Никога вече нямаше да се пробуждам със сподавен вопъл в мрака, докато виждах очите им, които непрекъснато ме дебнеха.
Протегнах ръце към момчето и внезапно си спомних, че не съм ги бинтовал. В сумрака забелязах как големите, широко отворени очи внимателно оглеждаха момчето. Веднъж ги бях убол с върха на молив и ръката ми бе пронизана от нетърпима болка. Стори ме се, че очите ме следят с безсилна омраза, по- мъчителна от причиненото ми физическо страдание. След този случай избягвах да си правя подобни експерименти.
А сега те гледаха момчето. След миг усетих, че не съм господар на себе си. Вратата беше отворена. Преплитайки парализираните си крака, като че бяха дървени протези, запристъпвах по пясъка към него. Собствените ми очи сякаш се затвориха — гледаха само чуждите. Виждах грозно гипсово море, прихлупено от мораво небе, виждах прогнилия схлупен навес, приличен на скелет на непознато кръвожадно чудовище, виждах някакво отвратително същество, което диша тежко и носи странно приспособление от дърво и телове, съединени под геометрично несъвместими ъгли.
Питам се какво си е помислило нещастното безименно момче, стисало под мишница ситото, натъпкало с дребни монети джобовете си — какво си е помислило, когато ме е видяло да пристъпвам към него с портегнати ръце, подобно на сляп диригент на въображаем оркестър, какво си е помислило, когато последният лъч на залязващото слънце е осветил очи, какво си е помислило, когато същите тези ръце са замахнали към него миг преди главата му да се взриви.
Важното е какво си помислих аз.
Стори ми се, че надничам в бездна, отделяща света от небитието, стори ми се, че виждам пламъците на ада.
Започнах да размотавам бинтовете, вятърът ги подхвана и ги развя като тънки серпантини. Облаците
