дойде наум. Само, разбира се, не приказвайте всички заедно — едва ли това щеше да е проблема. — Айде направо да хванем бика за рогата, как мислите, дали наистина мога да застрелям някой от вас?
Няколко души ме погледнаха стреснато, но никой не посмя да отговори.
— Добре. Защото искам да ви кажа, че нямам такова намерение. Смятам просто да си поседим и всеки да си каже, каквото му е на душата.
— Да, ти направо й извади душата на мис Ъндерууд — каза Тед. Все още се усмихваше със своята странна усмивка.
— Трябваше. Знам, че ви е трудно да го разберете, но… трябваше. Просто така се получи. И с мистър Ванс също. Но искам всички да сте спокойни. Нямам намерение да продължавам с кървавата баня, така че отпуснете се.
Керол Грейнджър бавно вдигна ръка. Кимнах й. Умът й сечеше като бръснач. Председател на класа и ненадминат майстор на разработки от типа на: „Нашата отговорност към черната раса“ или „Надежди за бъдещето“. Без съмнение вече й пазеха място в един от ония девически колежи, дето човек все се чуди колко девици всъщност са останали вътре. Що се отнася до мен — нямах нищо против нея.
— Кога ще можем да си тръгнем, Чарлз?
Въздъхнах уморено и вдигнах рамене.
— Ще трябва да почакаме и да видим какво ще стане.
— Но мама сигурно е уплашена до смърт!
— Защо? — попита я Силвия Рейгън. — Нали знае къде си?
Избухна смях. Само Тед Джонс не се смееше. Казах си, че трябва да внимавам с него. От лицето му не слизаше тази жестока, дивашка усмивка. Очевидно гореше от желание да се прояви. Но защо? Носът ли го сърбеше за слава или какво? Може би желанието да изпъкне — героят, който се хвърля безразсъдно в пламъците? Не беше много в негов стил. Глуповатия хубавец — това по-скоро ми се струваше да е стилът на Тед Джонс. Тед е единственият човек, който познавам, напуснал футболния отбор след три поредни блестящи представяния. Момчето дето завежда спортния отдел в училищния вестник го нарече „най-добрия защитник, който някога е имало Плейсървилското училище“. Докато един ден не напусна отбора — ненадейно, без никакво обяснение. За всеобщо удивление. А още по-удивително бе, че популярността му след случая не намаля нито на йота. Шансовете му да бъде избран за Ученик на годината бяха по-високи от всякога. Левият защитник Джо МакКенеди, веднъж сподели с мен, че единственото що годе смислено обяснение, което Тед дал пред вбесения отбор за случая било, че играта футбол му се виждала много тъпа и че той (Тед) смятал, че има много по-приятни начини да убиеш времето. Сега вече разбирате защо го уважавам, но проклет да съм ако знам какво имаше против мен. Може би ако разполагах с повече време щях да открия, но събитията се развиваха главоломно.
— Луд ли си? — попита ме ненадейно Хармън Джексън.
— Мисля, че съм луд — рекох му аз. — Всеки, който убива безпричинно е луд.
— Тогава, ще е по-добре да се предадеш — каза Хармън. — Може би ще могат да ти помогнат. Да те заведат на лекар. Нали разбираш?
— Искаш да кажеш, при някой такъв като Грейс? — попита Силвия. — Божичко, какъв извратен тип! Трябваше да разговарям с него след като хвърлих мастилница по дъртата лейди Грийн. През цялото време се мъчеше да надзърне под полата ми и все насочваше разговора към моя сексуален живот.
— Не че е кой знае колко бурен — подхвърли Пат Фицджералд и това отново предизвика смях.
— Не си пъхай гагата, където не ти е работа — сряза го ядно Силвия, хвърли цигарата на пода и я смачка с крак.
— Та какво смяташ да правиш? — попита Джек Голдман.
— Да гледам как превъртам — отвърнах аз. — Нищо повече.
На далечния край на моравата беше спряла втора полицейска кола. Можех да се басирам, че третата е отскочила пътьом до закусвалня „Младежка“ да попълни запасите от кафе и сандвичи. Денвър разговаряше с някакъв офицер от щатската полиция, облечен в син панталон и полувоенна риза. Горе на разклона, Джери Кесерлинг пусна няколко частни автомобила да приберат децата си. Колите се спряха само за миг и потеглиха отново. Мистър Грейс разговаряше с непознат мъж облечен в скъп костюм. Пожарникарите се бяха струпали на група, пушеха и чакаха някой най-сетне да им нареди да угасят пожара или да си ходят вкъщи.
— Има ли всичко това нещо общо с побоя на Карлсон? — попита Корки.
— Откъде да знам има ли или няма? — отвърнах раздразнено. — Ако знаех какво ме кара да го правя, най-вероятно въобще нямаше да го правя.
— Причината е в твоите родители — рече Сюзън Брукс. — Само в родителите ти е причината.
Тед Джонс издаде подигравателен звук.
Погледнах я, изненадан. Сюзън Брукс беше едно от онези момичета, които никога не започват първи разговора и учителите все трябва да ги подканят да говорят като ги питат нещо. Сериозно, затворено в себе си момиче. Без високи изисквания от живота, нито пък с кой знае какви надежди. Такива обикновено се омъжват за някой шофьор на камион, преместват се да живеят на Западния бряг, прекарват дните си в кухнята и се сещат за роднините си тук, на изток, колкото се може по-рядко. Животът им е тих и спокоен и с годините красотата им става само по-благородна.
— Моите родители — казах аз, сякаш опитвах вкуса на тези думи. Можех да им разкажа за оня ловен излет с тате, когато бях на девет. „Моят ловен излет“, от Чарлз Декър. А отдолу: „Как подслушах тате, като разказваше за носовете на чероките“. Гадничко, нали?
Погледнах крадешком към Тед Джонс, гледаше ме с намръщено, почти яростно изражение, сякаш някой току-що бе напъхал в устата му лимон и след това насила му бе затръшнал ченето. Сякаш в главата му имаше забит електрод и от там периодически мозъкът му се разтърсваше от психоелектрични вибрации.
— Така пише в книгите по психология — продължаваше да ни убеждава Сюзън. — Фактите говорят… — тя внезапно осъзна факта, че самата тя говори пред смълчаната публика (с най-спокоен тон и то пред целия клас) и млъкна. Носеше бледозелена блуза и презрамките на сутиена й прозираха като бели тебеширени линии.
— Моите родители — рекох отново и отново спрях дотук. В главата ми нахлуха картини от ловния излет — събуждам се, сенките на дърветата танцуват по изпънатата стена на палатката (дали е била изпъната? че как, баща ми я бе опънал, а той опъваше яко, винаги и във всяка работа пипаше яко), известно време следя танца на клоните, пикае ми се ужасно, чувствам се като съвсем малко дете… и изведнъж си спомням нещо — нещо което се е случило преди много, много години. Не искам да говоря за това. Не съм го казвал и на мистър Грейс. Сега си имах друго занимание, а и не биваше да забравям за Тед. На Тед не му пука от такива работи. Или може би му пука и то твърде много. Може би на Тед все още може да му се… помогне. За мен, предполагам, вече е твърде късно, макар че, не казват ли, че по-добре късно, отколкото никога? Така е.
Навън всичко изглеждаше спокойно. Последната полицейска кола вече бе пристигнала и както очаквах отвътре раздаваха на останалите ченгета кафе и сандвичи. Време е да си поприказваме малко.
— Моите родители — рекох аз.
Четиринадесета глава
Моите родители се запознали на една сватба и макар че това може би няма никакво значение — освен, ако не вярвате в поличбите — само след година булката загинала от тежки изгаряния. Казвала се Джеси Декър Ханфорд. Делели с мама една стая, в общежитията на Мейнския университет, където и двете следвали обществено-политически науки. Трагичните събития се развили в следната последователност: Мъжът на Джеси отишъл на някаква служебна среща, а Джеси влязла да се изкъпе в банята. Подхлъзнала се, паднала на пода, ударила си главата и загубила съзнание. Една кърпа в кухнята пламнала от нагорещената печка. Къщата избухнала като бомба. Имала е късмет — не се е мъчила много.
Та единственото хубаво нещо, което се случило на тази сватба, било че мама се запознала с брата на Джеси Декър Ханфорд. Младши лейтенант от флотата. След като ритуала приключил, той поканил мама на танц. Тя се съгласила. Ходили шест месеца преди да се оженят. Аз съм се появил на бял свят четиринадесет месеца по-късно, смятал съм го много пъти. По мои изчисления, бил съм заченат точно в нощта преди, или
