ръчката. Шумът от бълващата вода се чува ясно в съседните класни стаи и всеки си мисли: „Ето го поредното лайно“. Винаги съм смятал, че човек трябва да бъде насаме с онова, което като малък мама упорито настояваше да наричам шоколад и лимонада. Кенефа трябва да е нещо като стая за изповед. Ама другите не мислят така. Човек дори носа не може да си издуха насаме. Все някой те дебне, наднича иззад ъгъла, слухти. На типове като мистър Денвър и мистър Грейс дори им плащат за това.
Вратата на тоалетната хлопна зад гърба ми и аз отново бях в коридора. Спрях се и се огледах. Чуваше се само приглушено бръмчене, сякаш наблизо имаше огромен кошер. Сряда сутрин, девет и десет минути, всички са захласнати в нежните обятия на учителката-майка.
Върнах се отново в тоалетната и измъкнах моя Флумастер. Имах намерение да напише някоя духовитост на стената, нещо от рода на „Сандра Крос носи бели гащички“, но внезапно зърнах лицето си в огледалото. Бледи сенки като малки полулуния се спускаха под очите ми. Ноздрите ми бяха разширени и ужасно грозни. Устата ми беше побледняла, сгърчена.
Написах на стената „Да ядеш лайна“ и ръката ми се отпусна надолу. Флумастерът изтрака на пода и аз го ритнах ядно.
Нещо изшумя зад гърба ми. Не се обърнах. Затворих очи, поех дълбоко дъх докато се успокоя, после излязох и се отправих по стълбите нагоре.
Четвърта глава
Администрацията на Плейсървилското училище се намира на третия етаж, редом с библиотеката, читалнята и „Стая 300“, където се учим на машинопис. Излезеш ли на етажа, първото което ще чуеш е това безспирно, досадно трака-трак, което прекъсва единствено по време на междучасията, или когато мисис Грийн има нещо да каже. Но предполагам, че рядко я обзема настроение да приказва, защото машинките тракат почти непрестанно. В стаята се мъдрят трийсетина разнебитени стари „Ъндерууд“, верни като прословутата желязна гвардия. Всичките са номерирани, за да знаеш коя е твоята. Шумът никога не спира, трака-трак, трака-трак и така от септември до юни. Винаги свързвам това гадно тракане с досадното чакане пред канцеларията, докато мистър Денвър и мистър Грейс — неразделни като сиамските близнаци — благоволят да ме повикат. Чувствам се като в онези филми за джунглата, където героят е принуден да навлиза все по-надълбоко в пущинаците на Африка и неминуемо настъпва момента, когато той задава въпроса: „Кога ще престанат да думкат тези ужасни тамтами?“ И когато най-сетне ужасните тамтами престанат да думкат, той оглежда спотаената гора наоколо и произнася: „Не ми харесва тая работа. Твърде тихо е“.
Нарочно се забавих по пътя към администрацията, с надеждата че не ще се наложи да чакам дълго, но секретарката — мис Марбъл — само се усмихна и каза:
— Сядай, Чарли. Мистър Денвър след миг ще се заеме с теб.
Така че седнах на ръба на изтърканата скамейка и зачаках мистър Денвър да се заеме с мен. И кой мислите седеше срещу мен, в креслото за гости? Ал Латръп — старото ловно приятелче на баща ми. Още като го зърнах, той отмести очи, но сигурен бях, че ме е познал. Стискаше куфарче в скута си, отпред беше натрупал купчина нови мострени учебници.
Никога досега не го бях виждал изтупан в костюм. Двамата с баща ми бяха сред най-великите ловци. Зад гърба си имаха низ от славни подвизи, включващи ту разпарянето на някоя мечка-стръвница, ту рекорден лов на яребици. Веднъж и аз излязох на лов с тях и още няколко души от дружината. Част от упоритата програма на тате да „направи сина си Мъж“.
— Здрасти — рекох му аз и го надарих с най-гадната си усмивка. От начина, по който подскочи разбрах, че вече са му разказали за мен.
— А… здрасти… хм, Чарли — той хвърли крадлив поглед към мис Марбъл, но тя бе погълната от някакъв списък, който й бе донесла мисис Венсън от съседния кабинет. Оттам не можеше да очаква помощ. Не му оставаше нищо друго, освен да се изправи очи в очи с това побъркано копеле — психясалия син на Карл Декър, дето за малко да пребие от бой учителя по физика и химия.
— Бизнес посещение, а? — запитах го аз.
— Ами да, така е — той направи опит да се усмихне. — Минавам да видя дали ще мога да продам някоя книга.
— Направо прегазваш конкуренцията, а?
Той подскочи отново.
— Абе, нали знаеш как е, едно загубиш, друго спечелиш. Ясно ти е, Чарли.
Да-а. Знаех. Изведнъж изгубих желание да се заяждам с него. Беше на четиридесет, доста оплешивял и с крокодилски торбички под очите. Обикаляше от училище на училище с разнебитения си фургон, натъпкан догоре с учебници и книги и чакаше с нетърпение да дойде ноември, за да се отправи с ловната компания на тате нагоре, към Алагашите. Една година и аз отидох с тях. Бях само на девет, вечерта се събудих изплашен от пиянските им гласове. И това е всичко. Но този човек тук — той не беше грубиян. По-скоро един обикновен четиредесет годишен плешивец, който се чуди как да изкара някой долар. Такъв си беше, макар да го бях чувал как се хвали, че ще пререже гърлото на жена си без да му мигне окото. А и в края на краищата — не неговите, а моите ръце бяха тези, които се изцапаха с кръв.
И все пак, не ми харесваше начинът, по който очите му подскачаха насам-натам и за миг — само за един миг — изпитах непреодолимото желание да го сграбча за шията, да го придърпам към мен и да изкрещя в лицето му: Ти и баща ми и всички ваши приятели, всички трябва да дойдете с мен, в Грийнмантъл, защото и вие сте замесени и вие сте замесени, всички вие сте замесени!
Вместо това си седях кротко, гледах го как се поти и си мислих за ония времена.
Пета глава
Събудих се целият разтреперан от ужас, изтръпнал от кошмар, който от доста време не бе ме спохождал. Сънувах, че бягам по някаква потънала в мрак, задънена улица и след мен идва нещо, някакво огромно сгърбено чудовище, което потраква кости и се влачи като… въобще от ония чудовища дето човек може да пощурее само като ги зърне. Гаден сън. За последен път го сънувах като бях мъничък, а сега вече съм пораснал. На девет години съм.
Отначало не знаех къде към, но в едно бях сигурен — че не съм си у дома, в моята стая. Беше тясно и миришеше по друг начин. Краката ми се бяха вдървили от студ и ужасно ми се пикаеше.
Внезапно избухналият гръмогласен смях ме накара да подскоча в леглото, само че това не беше легло, а спален чувал.
— Хем дърта, хем й се чука — кънтеше гласът на Ал Латръп отвъд брезентовата преграда. — Като ударението падаше на второто.
На палатка, на палатка сме с баща ми и неговите приятели. Никак не ми се идваше с тях.
— Добре бе, Ал, ама как успя да го вдигнеш? Това искам да знам — това беше гласът на Скоти Норуис, също приятел на баща ми. Говореше задъхано, дори ядосано и аз почувствах, че отново ме завладява страх. Всички бяха пияни.
— Просто изгасих светлината и си представих, че съм с жената на Карл Декър — отвърна Ал, след което последва поредния взрив смях, който отново ме накара да се сгърча в спалния чувал. Божичко, изпитвах неудържимото желание да изпикая тая лимонада, или както щете я наричайте. Но същевременно никак ме ми се щеше да изляза отвън, при пияната компания.
Извърнах се към стената на палатката и открих, че мога ясно да ги различавам. Бяха седнали между огъня и тентата и сенките им — огромни и причудливи — трептяха по брезентовата стена. Беше като театър на сенките. Гледах как тъмната сянка на бутилката преминава от ръка на ръка.
— Знаеш ли какво ще направя, ако те сгащя с жена ми, Ал? — запита с леден глас тате.
— Сигурно ще ме попиташ дали имам нужда от помощ — отвърна Ал сред всеобщия пиянски кикот. Сенките на главите им се разтягаха нагоре-надолу по стената на палатката. В тях нямаше почти нищо човешко. Приличаха на събор от говорещи богомолки и аз отново почувствах ледената ръка на страха.
— Не, сериозно — отвърна баща ми. — Сериозно. Знаете ли какво ще сторя ако сгащя някой с жена ми?
