опаковки, пламнаха изпокъсаните страници от учебниците, замириса остро и сладко на дим.
Реших, че тук съм си свършил работата и затворих вратата на шкафчето. През вентилационното отвърстие над етикета с моето име можех да чуя как бушуват пламъците вътре. Само след минути мънички искри проблеснаха в мрака зад отвора, сивата боя на шкафчето се напука и започна да се люпи.
От стаята на мистър Джонсън излезе някакъв дребосък, със зелен пропуск за тоалетната в ръка. Той погледна дима, който излизаше от вентилационния отвор на шкафчето, погледна към мен и затича по коридора към тоалетната. Мисля че не видя пистолета. Иначе щеше да тича още по-бързо.
Отправих се към стая 16. Спрях се пред вратата, стиснал дръжката в ръка и погледнах назад. Димът бълваше от отворите на шкафчето, вратата се беше издула и потъмняла. Етикетът с моето име бе станал тъмнокафяв. Бас държа, че никой не би могъл вече да прочете написаното на него име.
Главата ми беше празна — освен нормалния фон, като оня, който се чува ако надуете докрай радиото между отделните станции. Умът ми се беше подчинил на новата сила — сега в него се разпореждаше и нареждаше своето каре аса малкият човек с наполеоновата шапка.
Обърнах се и отворих вратата на стая 16. Бях изпълнен с надежда, но не знаех за какво.
Девета глава
— …както сами виждате, дори ако увеличим числото на променливите величини, самата аксиома остава непроменена. Например…
Мисис Ъндерууд вдигна очила и ме погледна строго.
— Имате ли пропуск от канцеларията, мистър Декър?
— Да — отвърнах аз и измъкнах пистолета от колана. Дори не бях сигурен дали е зареден, докато не гръмна. Застрелях я право в главата. Сигурен съм, че така и не разбра какво става. Тя се строполи на бюрото и след това се претърколи на на пода със същото строго изражение на лице.
Десета глава
Здравомислие:
Цял живот можеш да си повтаряш, че животът е логичен, животът е прозаичен, животът е разумен. Най-вече разумен. И струва ми се е именно такъв. Имал съм достатъчно време да мисля по този въпрос. Непрестанно се връщам към предсмъртното заключение на мисис Ъндерууд:" Така че, дори ако увеличим числото на променливите величини, самата аксиома остава непроменена".
Наистина вярвам в това.
Мисля, следователно съществувам. Бръсна се, следователно имам брада. Жена ми и детето пострадаха тежко при автомобилна катастрофа — и затова се моля. Всичко това е логично, всичко е разумно. Живеем в най-добрия от всички възможни светове, от една страна ти пъхат „Кент“, от друга те преследват с „Будвайзер“, а легнеш ли пред телевизора и хоп — почва шоуто. Наслаждавай се на гладко смазания механизъм на Вселената. Логика и здрав разум. Истински — както се казва в рекламата за „Кока кола“.
Но както добре знаят „Уорнър брадърз“, Джон Д. МакДоналд и службата по почистване на канали в Лонг Айлънд, зад всяко щастливо лице на Джекил, се крие мрачният лик на мистър Хайд, от другата страна на огледалото. А той не е чувал нито за молитви, нито за логика, нито за Вселена. Погледни се отстрани в огледалото и ще видиш лицето си, преобърнато зловещо наопаки, лявото — дясно, дясното — ляво, едната половина — смахната, другата — разумна. Тази граница между светлината и мрака астрономите наричат терминатор.
Неразумната половина крещи, че Вселената има логиката на малко дете, облечено в карнавален каубойски костюм от празника на Вси светии, чийто черва са разпилени и примесени със стъпкани бонбони на няколко мили, по протежение на шосе №95. Това е логиката на напалма, параноята, на бомбата със закъснител, скътана в куфара на някой щастлив арабин, на зловещо дебнещия рак. Логика, която сама поглъща себе си. Която твърди, че животът е като завързана на прът маймуна, че животът се върти истерично и безсмислено като монета, хвърлена за да се види кой ще плати обяда.
Никой не поглежда към тази половина, освен ако не му се наложи и съвсем оправдано. Човек се сблъсква с нея като се качи на стоп и шофьорът, лъхащ на алкохол, започне да дрънка за това как го мами жена му, когато някой перко реши да изпостреля всички деца, яхнали велосипеди в Индиана, или пък когато собствената ти сестра рече: „Ще прескоча за минутка до магазина, батко“ и миг по-късно научаваш, че са я сгазили на улицата. Откриваш тази половина, когато чуеш баща ти да казва, че е готов да сцепи носа на твоята родна майка.
Животът е като ролетка, но побеждава онзи, който твърди че цялата игра е една голяма измама. Няма значение колко числа участват, принципът на тази малка, безупречнобяла топка остава непроменен. И не казвайте, че това е безумие. Това е съвсем логично и разумно.
Този чудат принцип не важи само навън. Той е в нас, във всеки миг, расте във вътрешния мрак като някаква гигантска вълшебна гъба. Наречете го „Чудовището в клетката“. Или „Обяд отнесен от вихъра“. Може и „Приспивните песни на смахнатите“. За мен, той е моят личен динозавър, огромен, лигав, тъп, препъващ се във вонящото блато на моето подсъзнание в търсене на дупка, където да се свре.
Но това съм аз, а исках да ви разкажа за тях — синеоките любимци на учителите, дето прескачат до магазина за мляко и се озовават във вихъра на някой въоръжен грабеж, при това в ролята на участници. Такива като мене са като зърно за вестникарската мелница. Хиляди репортери из всички кътчета на страната мечтаят да попаднат на дирите ми. В новините по телевизията ще ми отделят поне петдесет секунди, в „Тайм“ — най-малко две колонки. А ето ме, стоя пред вас и продължавам да твърдя, че съм напълно с всичкия си. Може някое от колелцата да се е поразтропало малко, но като цяло механизмът си трака нормално. Благодаря за вниманието.
Та, за тях. Как ги разбирате тях? Не мислите ли, че трябва да поговорим за това?
— Имате ли пропуск от администрацията, мистър Декър? — запита ме тя.
— Да — отвърнах аз и измъкнах пистолета от колана. Дори не бях сигурен дали е зареден, докато не гръмна. Застрелях я право в главата. Сигурен съм, че така и не разбра какво става. Тя се строполи на бюрото и след това се изтърколи на пода със същото строго изражение на лицето.
Аз съм здравомислещият. Аз съм крупието, аз съм този, който хвърля топката срещу посоката, в която се върти ролетката. Мъжът, който залага всичките си пари на четно/нечетно, жената, която залага на червено/черно… какво мислите за тях?
Едва ли в такъв кратък период от време можем да разберем смисъла на нашето съществуване, времето между експлозията в цевта и проникването на куршума в плътта, между момента на удара и настъпването на мрака. Сляпата, подсъзнателна реакция не е най-подходящият отговор.
Застрелях я, тя падна и след това настъпи един неописуем миг на безмълвие, безкраен период от време, в който всички гледахме как се върти топката, как подскача и потропва, как проблясва за миг на светлината, мярва се ези и тура, червено и черно, четно или нечетно.
Струва ми че този миг отмина. Повярвайте, наистина мисля така. Но понякога, в мрака ме завладява чувството, че мигът продължава, че колелото все още се върти и че всичко останало е само сън.
Как ли се чувства самоубиецът, който лети надолу от скалата? Сигурен съм, че усещането е напълно разумно. Иначе защо ще крещят, докато падат?
Единадесета глава
Ако някой в онзи миг, бе изкрещял нещо мелодраматично, нещо като: „О, божичко, той ще ни избие!“, всичко щеше да свърши още тогава. Хората щяха да се разбягат като подплашени овце, някой по-агресивен като Дик Кийни например, щеше да ме халоса с учебника по алгебра по главата, спечелвайки автоматично ключът от града и наградата за гражданска доблест.
Но никой не отрони нито дума. Всички седяха мълчаливо, вперили изумени погледи в мен, сякаш току що им бях съобщил, че знам как да ги вкарам в петък на вечерната прожекция на плейсървилското авто- кино.
Хлопнах вратата, прекосих класната стая и седнах зад бюрото.
