—
— Така е добре — искрено каза той. — Истинска заповед. Илзе Кох имаше абажури от човешка кожа, нали? Тя имаше оня номер с малките стъклени тръби.
— Не зная за какво говориш — произнесе Дюсандър. Посегна към пакет „Куул“ без филтър, оставени върху телевизора. Предложи на Тод. — Цигара? — попита той и се ухили. Усмивката му беше гадна:
— Не. Те причиняват рак на белите дробове. Татко пушеше, но ги отказа. Премина към непушачите.
— Така ли? — Дюсандър извади клечка от джоба на хавлията си и я драсна небрежно върху пластмасовата кутия на „Моторолата“. И като запали, рече: — Можеш ли да ми посочиш поне една причина да не извикам полицията и да не кажа за чудовищните обвинения, които току-що изрече? Една причина? Говори бързо, момче. Телефонът е в коридора. Мисля, че баща ти ще те натупа. Цяла седмица ще вечеряш на възглавница, а?
— Родителите ми не вярват, че боят помага. Телесните наказания пораждат повече проблеми, отколкото лекуват.
Очите на Тод внезапно блеснаха. — Да сте били някои от тях? Например жени? Да сте ги събличали и… — Дюсандър тръгна към телефона с приглушен стон. Тод рече студено: — По-добре не звънете.
Дюсандър се обърна. С равен глас, едва нарушен от липсата на изкуствени зъби в устата му, гой произнесе:
— Казах ти веднъж завинаги, момче. Моето име е Артур Денкер. То никога не е било друго, даже не е американизирано. Наистина съм наречен Артур от баща ми, който много се възхищаваше от разказите на Артър Конан Дойл. То никога не е било нито Ду-Зандър, нито Химлер, нито Дядо Коледа. През войната бях лейтенант от запаса. Никога не съм членувал в нацистката партия. Участвах три седмици в битката за Берлин. Признавам, че в началото на трийсетте, когато се ожених за първи път, поддържах Хитлер. Той сложи край на депресията и възвърна част от гордостта, която изгубихме с подписването на отвратителния и нечестен Версайски договор. Предполагам, че съм го поддържал, защото получих работа и отново имаше тютюн, не трябваше да ровя из канавките, когато ми се пушеше. Мислех го за велик човек в началото на трийсетте. Може и да е бил велик по свой собствен начин. Но в края той беше луд, управляваше несъществуващи армии по каприза на астролозите. Той и на Блонди, кучето си, даде отрова. Луд човек. Накрая те всички полудяха и пееха песента „Хорст Весел“, когато даваха отрова на децата си. На 2 май 1945 година моят полк се предаде на американците. Спомням си, че наемният войник Хакермайер ми даде парче шоколад. Разплаках се. Нямаше смисъл да продължаваме битката. Войната свърши, а в действителност беше свършила още през февруари. Върнаха ме в Есен и се отнасяха към мен много добре. Слушахме Нюрнбергския процес по радиото и, когато Гьоринг се самоуби, смених четиринайсет цигари за половин бутилка
Той видя, че Тод няма намерение да си върви. Отиде в в коридора и вдигна слушалката. Тод си стоеше в дневната до масата с малката лампа върху нея.
Дюсандър започна да набира. Тод го наблюдаваше и сърцето му биеше все по-ускорено, докато забарабани в гърдите му. След четвъртата цифра Дюсандър се обърна и го погледна. Раменете му се отпуснаха. Той остави слушалката.
— Момче — въздъхна той. —
Тод се усмихна по-широко, но съвсем скромно.
— Как разбра?
— С малко късмет и много трудна работа — каза Тод. — Имам един приятел — Харълд Пеглър, само че всички му викат Фокси. Той играе втора база в нашия отбор. Баща му има в гаража си онези списания. Цели камари военни списания. Много стари. Потърсих по-нови, но момчето от училище, което разнася пощата, каза, че вече не вървят. В повечето списания има снимки на шваби — германски войници, предполагам, и на японци, измъчващи жени. И статии за концентрационни лагери. Аз наистина израснах върху материала за концентрационните лагери.
— Ти… израсна върху него. — Дюсандър се взираше в момчето, а ръката му се движеше нагоре-надолу по бузата и издаваше звук, сякаш стърже с шкурка.
— Израснах, нали разбирате? Постигнах го. Това ме грабна.
Той помнеше този ден в гаража на Фокси по-ясно от всичко друго в живота си — по-ясно, отколкото си мислеше. Помнеше как в пети клас, преди Деня на професията, мисис Андерсън (всички ученици й викаха Бъгс заради големите предни зъби) им разказваше за това, което тя наричаше да откриеш СВОЯ ГОЛЯМ ИНТЕРЕС. Нещо като ключ, който се превърта в ключалката. Или като първата любов.
— Затова Денят на професията е толкова важен, деца: той може да стане ден, в който сте намерили СВОЯ ГОЛЯМ ИНТЕРЕС.
И тя им заразправя за нейния ГОЛЯМ ИНТЕРЕС, който се оказа не да преподаваш на пети клас, а да събираш картички от деветнадесети век.
Понякога Тод си мислеше, че мисис Андерсън е пълна с плюнки, но този ден в гаража на Фокси си спомни нейните думи и си мислеше дали не е била права.
Беше денят на Света Ана и на изток избухнаха пожари. Той помнеше мирисът на изгоряло, горещ и мазен. Помнеше и прическата „четка“ на Фокси и люспите на Бъч Уокс, полепнали пред него. Помнеше
— Зная, че тук някъде има комикси — беше му казал Фокси. Майка му ги мислеше за отживелица и ги беше изхвърлила от къщи с много шум. — Новички. Най-много са уестърните, но има и
— А тези? — попита Тод, сочейки големите картонени кутии под стълбата.
— Не ги бива — рече Фокси. — Истински военни истории. Отегчителни са.
— Мога ли да видя някои от тях?
— Да. Аз ще потърся комикси.
Ала докато Фокси Пеглър ги намери, Тод вече не искаше да чете комикси. Той потъна. Целият потъна.
Така беше. Той знаеше нещо за войната, разбира се — не за онази, глупавата, в която американците се насираха пред шепа хора с дръпнати очи в черни пижами, — а за Втората световна война. Познаваше кръглите американски военни каски с мрежа върху тях и немските квадратни каски. Знаеше, че американците са спечелили повечето от битките и че германците са измислили ракети, с които от Германия обстрелвали Лондон. Знаеше даже и за концентрационните лагери.
Разликата между всичко това и написаното в списанията под стълбите в гаража на Фокси беше толкова голяма, колкото между това да ти
Тук беше Илзе Кох. Тук бяха крематориумите с отворени врати, окачени върху опушени панти. Тук бяха офицерите в униформа на есесовци и затворници в техните жалки униформи. Миризмата на стари списания за претопяване беше като мириса на неовладените пожари източно от Санто Донато. Той можеше да почувства как старата хартия се разпада под върховете на пръстите му и разгръщаше страниците им вече не в гаража на Фокси, а пренесен някъде през времето, като се опитваше да побере в главата си мисълта, че
6000000.
И той си мислеше: