затопля бирата върху печката. Представи си само: Тими бил съвсем сам в жилището, докато баща му се превръщал в… не знам точно в какво. Хлапето било принудено да му затопля бирата и да слуша как… това чудовище я пие, като издава отвратителни звуци — все едно старец сърба попарата си! Днес пуснали по- рано децата от училище поради приближаващата се буря. Момчето твърди, че се прибрало право вкъщи. В коридора на горния етаж нямало осветление — Тими е сигурен, че някоя нощ баща му се е промъкнал навън и е счупил лампата, — затова хлапето пипнешком се добрало до вратата на тяхното жилище. Дочуло някакъв шум зад нея и внезапно му хрумнало, че не знае какво прави баща му през целия ден. Повече от месец не го било виждало да става от стола си, а все някога би трябвало да спи и да ходи до тоалетната.
В центъра на вратата имало шпионка, която би трябвало да се затваря отвътре, но капачката била счупена още когато се нанесли в жилището. Тими ловко се покатерил по вратата, отместил капачето и погледнал през шпионката.
Хенри прекъсна разказа си, защото се озовахме пред къщата, която заплашително се извисяваше пред нас като грозно лице с прозорци вместо очи. Вдигнах поглед към третия етаж — както очаквах, прозорците бяха тъмни — все едно, че бяха заковани с одеяла, или боядисани в черно.
— След секунда зрението му се приспособило към полумрака в апартамента — продължи Хенри. — Тогава Тими съзрял огромна сивкава маса, която изобщо не приличала на човек, да се плъзга по пода, като оставяла след себе си слузеста следа. Отвратителното същество протегнало подобието си на ръка, отместило една дъска на пода и измъкнало някаква котка.
Хенри замълча. Бърти пляскаше с ръце, за да се сгрее — на улицата цареше кучешки студ, но ние се страхувахме да влезем в сградата. Приятелят ни продължи разказа си:
— Мъртва котка, която започнала да се разлага. Момчето забелязало, че се е подула, по нея пълзели червейчета…
— За Бога, престани! — извика Бърти.
— И Ричи я изял — довърши Хенри.
Опитах се да преглътна, имах чувството, че мазна буца е заседнала в гърлото ми.
В този миг Тими затворил шпионката и побягнал.
— Струва ме се, че не мога да се кача горе — прошепна Бърти.
Хенри ни изгледа последователно, сетне прикова очи в Бърти.
— Налага се да отидем — обадих се аз. — Нали носим бира на Ричи.
Бърти неохотно се подчини. Изкачихме стъпалата пред къщата и влязохме в коридора. Моментално подуших вонята.
Знаете ли как мирише през лятото във фабрика за ябълково вино? Миризмата на ябълки ви се струва ужасно натрапчива, сякаш полепва по кожата ви; но през есента тя дори е приятна, защото острото, тръпчиво ухание сякаш пробива със свредел обонянието ти. Къщата миришеше на фабрика за ябълково вино през лятото, само че вонята беше още по-нетърпима.
В коридора на партерния етаж имаше само една крушка в матиран глобус, която хвърляше слаба светлина. Стълбата към горните етажи тънеше в мрак.
Хенри шумно отпусна количката на пода; докато изваждаше кашона с бирата, натиснах бутона за осветлението на втория етаж. Но той не работеше — точно както беше казало момчето.
Бърти прегракнало прошепна:
— Аз ще нося бирата — ти приготви пистолета.
Хенри мълчаливо ми подаде кашона и тримата тръгнахме нагоре по стълбата. Хенри вървеше най- отпред, аз го следвах, а Бърти се тътреше след нас с кашона в ръце. Когато се озовахме на площадката на втория етаж, вонята стана още по-нетърпима. Миришеше на гнили, ферментирали ябълки, но се долавяше и друга, ужасна смрад.
Когато живеехме в Левант, имах куче на име Рекс — беше симпатичен помияр, но не умееше да се пази от преминаващите коли. Прегазиха го един следобед, докато съм бил на работа; Рекс пропълзял под къщата и умрял там. Господи, вонята беше кошмарна. Накрая се наложи да се пъхна отдолу и да го избутам с пръчка. Миризмата в тази къща беше същата — натрапчива, сякаш лъхаше от покрито с мухи разложено тяло.
До този миг всичко ми се струваше като на шега, едва сега осъзнах сериозността на положението и възкликнах:
— Господи, защо съседите не се оплачат?
— Кои съседи? — попита Хенри и на лицето му отново се появи особената усмивка.
Огледах се и забелязах, че коридорът е покрит с дебел слой прах, вратите на трите апартамента на втория етаж бяха заключени.
— Питам се кой е собственикът? — обади се Бърти, подпря кашона на перилото на стълбата и си пое дъх. — Не беше ли Гейтоу? Странно как не ги е изхвърлил…
— Кой би се качил до горе, за да го стори? — попита Хенри. — Ти би ли го направил?
Бърти не му отговори.
След няколко секунди отново се заизкачвахме — стъпалата към третия етаж бяха по-тесни и по-стръмни. Ставаше все по-горещо. Имах чувството, че всеки радиатор в сградата дрънчи и съска. Вонята беше ужасна — имах чувството, че разбъркват вътрешностите ми с пръчка.
Когато изкачихме стълбата, видяхме къс коридор, а в дъното му имаше врата с шпионка по средата.
Ненадейно Бърти тихо възкликна, сетне прошепна:
— Погледнете само! Имате ли представа в какво се забъркваме?
Сведох поглед и съзрях локвички слуз по коридора. Навярно някога е бил застлан с пътека, но сивкавото вещество я бе унищожило.
Хенри тръгна към вратата, последвахме го. Нямам представа как се чувстваше Бърти, но аз треперех като лист. Но Хенри беше непоколебим — почука на вратата с дръжката на пистолета и извика:
— Ричи? — Гласът му беше съвсем естествен, въпреки че лицето му бе мъртвешки бледо. — Аз съм Хенри Пармалий от магазина. Донесох ти бирата.
В продължение на около минута цареше тишина, сетне дочухме глас:
— Къде е Тими? Къде е синът ми?
В този момент изпитах желание да си плюя на петите, защото това не беше човешки глас — беше странен, тих и бълбукащ, сякаш някой говореше с уста, пълна с лой.
— Момчето остана при жена ми — отвърна Хенри. — Тя ще му даде да вечеря. Синът ти е кльощав като бездомна котка, Ричи.
Настъпи тишина, сетне се разнесоха кошмарни, мляскащи звуци, все едно, че някой газеше с гумени ботуши през дълбока кал. Дочухме особения глас иззад самата врата:
— Отвори вратата и бутни вътре кашона с бира. Но преди това издърпай всички халки на кутийките — аз не мога да го направя.
— Ей сега — отвърна Хенри. — Да не си болен, Ричи?
— Няма значение — отговори гласът и изведнъж стана ужасно припрян. — Бутни бирата вътре и си върви!
— Не се задоволяваш само с умрели котки — тъжно промълви Хенри. Вече не държеше пистолета за дулото, а се прицелваше право във вратата.
Внезапно ме осени прозрение, схванах онова, което Хенри бе разбрал още докато Тими му разказваше историята си. Вонята на гнилоч и на разложение сякаш се засили, когато си спомних за двете млади момичета и за неколцина бездомни пияници, изчезнали от града през последните три-четири седмици, и то винаги през нощта.
— Вкарай кашона вътре, или ще изляза да си го взема — изрече гласът.
Хенри ни направи знак да се отдръпнем и ние се подчинихме.
— По-добре излез, Ричи. — Той се прицели във вратата.
Настъпи зловеща тишина. Помислих си, че най-страшното е свършило, но внезапно вратата се отвори с трясък — толкова внезапно и с такъв замах, че се изду, преди да се удари в стената. Ричи застана на прага.
След миг двамата с Бърти се втурнахме надолу по стълбата, като взимахме по три-четири стъпала
