— Не знам кой го е казал. Има ли значение.
— По дяволите! Разбира се, че има — отговори Дийфенбейкър. — Защото ние никога не излязохме. Никога не излязохме от джунглата. Нашето поколение умря там.
— Това ми звучи малко…
— Малко какво? Малко претенциозно? Добре. Малко глупаво? Добре. Малко себелюбиво? По дяволите, така е! Но това сме ние. Какво направихме ние след Виетнам, Съли? Какво направиха тези, които протестираха, и другите, които си седяха вкъщи?
Лицето на новия лейтенант леко почервеня. Изглеждаше като човек, който е намерил своето конче- люлка и не може да направи нищо друго, освен да се качи на него. Той вдигна ръка и започна да свива пръстите си и да изброява така, както Съли беше направил преди малко.
— Ами, да видим. Ние сме поколението, което измисли братята Супер Марио, ракетите с лазерно насочване, кокаина. Ние създадохме Ричард Симънс, Скот Пек и Марта Стюарт Ливинг. Идеята ни за тотална промяна на жизнения стандарт се котира навсякъде. Момичетата, които си горяха сутиените за мир, сега си купуват бельо от магазините «Виктория Сикретс», а момчетата, които чукаха наред като израз на протест срещу войната, сега са пуснали шкембета и си лъскат бастуните, докато прелистват някое порносписание. Това сме ние, мой човек. Обичаме да гледаме. Филми, видеоигри, полицейски преследвания по телевизията, боксови мачове, срещите по борба. Просто обичаме да гледаме. Но имаше едно време… не се смей, но имаше едно време, когато всичко това беше само в главите ни. Този факт известен ли ти е?
Съли кимна. Мислеше си за Каръл. Не когато седеше на дивана с миришещата си на вино майка, не и когато беше вдигнала плаката пред фотоапарата, а кръвта й се стичаше по лицето. Тази Каръл беше вече твърде стара и твърде луда и това се виждаше в усмивката й, можеше да бъде прочетено и на плаката. По- скоро се беше сетил за Каръл такава, каквато беше, когато майка й ги беше завела в Сейвин Рок. Тогава неговият приятел Боби беше спечелил пари от един картоиграч, а Каръл беше със синия си бански. После тя беше погледнала Боби по начин, с който казваше, че той я убива, но на нея й харесва. Тогава всичко това беше в главите им. Сега беше напълно сигурен. Но децата забравят всичко. Пръстите им са много несръчни, а по ръкавиците им има дупки и загубват всичко.
— Ние пълним портфейлите си от финансови операции на борсата, ходим във фитнесзалите и се записваме при разни психиатри, за да можем да разберем самите нас. Южна Америка гори. Малайзия гори. Шибаният Виетнам гори, но ние вече не се страхуваме от себе си. Най-сетне започнахме да се приемаме и да се харесваме. Това е добре.
Съли си помисли за Маленфант, който се опитва да намери себе си, който се опитва да хареса скрития в него Рони и да потисне страха си.
Всичките пръсти на Дийфенбейкър бяха протегнати и държеше ръката пред лицето си. В тази поза приличаше на Ал Йолсън, който се готви да запее «Мамо». Дийфенбейкър сякаш разбра за какво си мисли Съли и свали ръка. Изглеждаше нещастен, притеснен и уморен.
— Харесвам много хора, които са на нашата възраст — продължи той, — но ненавиждам нашето поколение, Съди. Имахме възможност да променим всичко. Всъщност ние го направихме. А сега се задоволяваме с фирмени дънки, с билети за концерта на Марая Кери, с филма на Джеймс Камерън «Титаник» и с пенсионното осигуряване. Единственото близко до нас поколение по егоизъм е така нареченото «изгубено поколение» от двайсетте години. И повечето от представителите му имаха смелостта да си останат пияници. Ние дори и това не можахме да направим. Човече, направо сме отвратителни.
Новият лейтенант почти се беше разплакал.
— Дийф…
— Знаеш ли каква е цената, когато искаш да продадеш бъдещето, Съли-Джон? Никога не можеш наистина да забравиш миналото. Никога не можеш да го преодолееш. Според мен ти не си дори тук в Ню Йорк. Ти си в делтата, опрял си се на едно дърво и чешеш изпохапания си от комар врат. Пакър все още е командващият офицер, защото е още 1969 година. Всичко, за което се сещаме, е там и така е по-добре. Във Виетнам е по-добре. Затова все още сме там.
— Мислиш ли?
— Да.
Една брюнетка, облечена в синя рокля, се показа иззад ъгъла.
— Ето къде си бил — рече тя.
Дийфенбейкър се изправи, докато тя се приближаваше.
— Мери, това е Джон Съливан. Заедно служихме с него и Пагс във Виетнам. Съли, това е добрата ми приятелка Мери-Тереза Чарлтън.
— Радвам се да се запознаем — рече Съли и й подаде ръка.
Тя стисна ръката му, но продължаваше да гледа Дийфенбейкър.
— Госпожа Пагано иска да те види, скъпи. Моля те.
— Не се и съмнявам — отвърна той. Тръгна към входа на погребалното бюро и после се обърна към Съли: — Изчакай още малко. Ще отидем да пийнем по нещо. Обещавам ти, че повече няма да говоря за миналото. — Но когато изрече това, не гледаше Съли в очите, защото знаеше, че не е способен да го направи.
— Благодаря, лейтенант, но трябва да тръгвам. Искам да избегна задръстванията.
Но той не беше успял да избегне задръстванията и сега към него се носеше роял, чиито клавиши блестяха на слънцето. Съли се просна по корем и се пъхна под една кола. Роялът се стовари на не повече от два метра от него и клавишите му се пръснаха.
Съли се измъкна изпод колата и се изправи на крака. Погледна на север и очите му се разшириха от страх и учудване. От небето падаха различни предмети: касетофон, черги, косачка за трева, аквариум с рибки. Видя възрастна жена с посивяла коса да бяга по платното и тогава върху него се стовари една стълба, която нарани лявата му ръка и го повали на земята. Падаха столове, бюра, маси, дори един асансьор заедно със стоманените въжета. Счетоводни книги се изсипаха на паркинга на една от съседните индустриални сгради. Кожено палто спъна тичаща жена, а след това отгоре й се стовари диван, който я уби на място. Въздухът заприлича на буря от светлини, когато огромно цветно стъкло се пръсна над тях. Статуя на войник от гражданската война се разби в каросерията на един камион. Желязна греда се удари в лампата над пътя, превъртя се и полетя към спрелите коли. В каросерията на пикапа до него падна малък платнен лъв. Тичаха и крещяха хора. Навсякъде имаше коли със смачкани покриви и счупени стъкла. Съли видя един мерцедес, от чийто покрив стърчаха розовите крака на манекен. Наоколо се разнасяха различни звуци.
Върху него падна още една сянка и въпреки че вдигна ръка и се наведе, той знаеше, че вече е твърде късно. Ако отгоре идваше нещо голямо, след секунда той щеше да се превърне в петно на асфалта.
Падащият предмет удари ръката му, без да я нарани, и се приземи пред краката му. Погледна предмета изненадано.
— По дяволите! — рече.
Наведе се, вдигна бейзболната ръкавица, която беше паднала от небето, и я позна веднага: драскотината от лявата страна и изтърканата кожа по пръстите. Той погледна от горната страна, където Боби беше написал името си. Името все още беше там, но буквите изглеждаха току-що написани. Сякаш на това място бяха изтрили първото име, после бяха написали друго и накрая отново го бяха изтрили, за да напишат трето.
Когато приближи ръкавицата към лицето си, Съли не можа да устои на миризмата й. Сложи я на ръката си и в малкия пръст усети нещо. Беше навита бележка. Той не й обърна внимание. После вдигна ръкавицата към лицето си, затвори очи и вдъхна миризмата й. Усети ухание на кожа, боя за обувки, бонбони и трева. Върна се в лятото на 1960 година, когато се беше прибрал от лагера, за да намери Боби променен, Каръл бледа и замислена, а онзи страхотен човек, който живееше на третия етаж в сградата на Боби — Тед — си беше заминал. Тогава всичко се беше променило… но лятото продължаваше. Той сякаш изведнъж беше отново на единайсет и всичко изглеждаше…
— Вечно — промърмори той в ръкавицата и отново вдъхна ароматите й, докато някъде наблизо различни предмети се стовариха върху покрива на нечия кола. Съли си спомни ластика си, черното колело, вкуса на бонбоните, които се топяха в устата. Спомни си как маската на кетчъра пасваше идеално на лицето му и какъв звук издаваха гуменките, докато тичаше по Броуд Стрийт. Как се вбесяваше госпожа Конлан, когато се доближаваха до цветята й, и как госпожа Годлоу искаше свидетелство за раждане, за да те пусне в киното и
