Знам какво искаш

— Разбира се — разсеяно отвърна тя; все още си мислеше за изпита. Въпросът дословно се повтаряше с текста, даден й от Ед, и тя отговори без запъване.

Докато се хранеха, тя го попита как се справя с неговите изпити.

— Имам отличен успех и съм освободен — отвърна Ед.

— Тогава защо си още тук?

— Исках да разбера дали си изкарала.

— Ед, не биваше да го правиш. Много мило от твоя страна, но… — Жалният му поглед я тревожеше. Беше го виждала и преди, защото беше хубаво момиче.

— Исках и го направих — промълви той.

— Ед, безкрайно съм ти признателна. Сигурна съм, че без теб щях да загубя стипендията си. Но аз имам приятел.

— Сериозен? — попита момчето, опитвайки се да говори с шеговит тон.

— Много — отвърна Елизабет. — Почти сме сгодени.

— Знае ли той колко е щастлив? Какъв късметлия е?

— Аз също съм щастлива — отговори Елизабет, като си мислеше за Тони Ломбард.

— Бет — внезапно промълви той.

— Какво? — изненадано попита момичето.

— Никой не те нарича така, нали?

— Ами… не. Не.

— Дори приятелят ти?

— Не. — Тони я наричаше Лиз, понякога Лизи, което бе още по-лошо.

Ед се приведе и попита:

— Но името Бет винаги ти е харесвало, нали?

Тя се засмя, за да прикрие смущението си.

— Какво те кара да…

— Няма значение. — Той пусна чаровната си усмивка.

— Ще те наричам Бет, защото ми харесва повече. А сега изяж сандвича си.

Сетне изведнъж дойде краят на първата й година в колежа и Елизабет се сбогува с Алис. Отношенията им се бяха пообтегнали и Елизабет съжаляваше за това. Предполагаше, че вината е нейна — беше се изфукала след изпита по социология, когато обявиха резултатите. Нейната оценка беше най-висока.

Сега, докато чакаше да обявят полета й, тя си каза, че зубренето в библиотеката е също така неетично. Зубренето не е учене, а папагалско запаметяване на текстове, които забравяш веднага след изпита.

Опипа плика, който стърчеше от чантата и — вътре имаше известие, че през втората година в колежа ще получава две хиляди долара стипендия. През това лято двамата с Тони ще работят в Буутбей, щата Мейн, и със спестените пари тя ще да успее да завърши. Благодарение на Ед Хамнър, лятото щеше да бъде чудесно — всичко ще върви по мед и масло.

Но се оказа точно обратното — това беше най-кошмарното лято в живота й.

През целия юни валя дъжд, недостигът на бензин се отразяваше зле на туристическия бизнес и бакшишите които Елизабет получаваше в хотел „Буутбей“ бяха мизерни. Отгоре на всичко Тони настояваше да се оженят по-скоро. Предлагаше да си намери работа в нейния или в съседния кампус и твърдеше, че благодарение на помощта му и на стипендията си, тя ще се дипломира без всякакъв проблем. Елизабет с учудване откри, че идеята я плаши, вместо да й достави удоволствие.

Нещо не беше наред.

Не знаеше точно какво, но нещо липсваше, нещо не беше в синхрон. Една нощ в края на юли тя се изплаши, когато избухна в истеричен плач в апартамента си. За щастие съквартирантката й, безлично дребно момиче на име Сандра Акерман, беше на среща.

В началото на август й се присъни кошмар. Сънува, че лежи на дъното на незаровен гроб; тялото й беше парализирано. Дъждът се сипеше от сивото небе върху лицето й. Изведнъж видя, че Тони се надвесва над нея, на главата си носеше жълтата си каска.

— Ожени се за мен, Лиз — каза той с безизразно лице. — Ожени се за мен, или ще съжаляваш.

Тя се опита да проговори, да се съгласи; беше готова на всичко, само и само да се измъкне от калната дупка. Но тялото й бе парализирано.

— Добре тогава — проговори Тони. — Ще съжаляваш. — Сетне се отдалечи. Елизабет се опита да се отърси от вцепенението си, но не успя.

Внезапно чу булдозера.

След миг го видя — огромно жълто чудовище, което изтласкваше купчина мокра пръст с греблото си. Безмилостното лице на Тони надничаше от кабината.

Щеше да я погребе жива.

Впримчена в своето неподвижно тяло, неспособна да извика, тя наблюдаваше булдозера с ужасени очи. Бучици пръст започнаха да падат в гроба…

Нечий познат глас извика:

— Махай се! Остави я на мира! Махай се!

Тони тромаво слезе от булдозера и побягна.

Обзе я огромно облекчение, стига да можеше, навярно щеше да се разплаче. Нейният спасител се появи и застана край разкопания гроб като гробар. Беше Ед Хамнър, облечен в широкото си зелено яке; косата му беше разрошена, очилата с рогови рамки се бяха смъкнали до крайчеца на носа му. Той й протегна ръка и нежно промълви:

— Стани. Знам какво искаш. Стани, Бет.

Момичето откри, че може да се движи и се разплака от радост. Опита се да му благодари и думите потекоха като порой от устата й. А Ед само се усмихна и кимна. Тя пое ръката му и погледна в краката си, за да види къде стъпва. Когато отново вдигна очи, забеляза, че държи лапата на огромен вълк с огромни червени очи и остри зъби в раззинатата паст.

Елизабет се изправи в леглото и се събуди, нощницата й беше подгизнала от пот. Тялото й се тресеше неконтролируемо. Взе горещ душ и изпи чаша мляко, но тъмнината я плашеше. Тази нощ тя спа без да изгаси лампата.

След седмица Тони беше мъртъв.

Елизабет отвори вратата по халат — очакваше да види Тони, но вместо него на прага стоеше колегата му Дани Килмър. Дани беше веселяк; Елизабет и Тони бяха излизали с него и с момичето му няколко пъти. Но сега беше напълно сериозен, дори изглеждаше болен.

— Дани? — попита момичето. — Какво…

— Лиз… Лиз, бъди смела. Трябва… о, Господи! — Той удари рамката на вратата с огромния си юмрук и Елизабет забеляза, че по лицето му се стичат сълзи.

— Дани, случило ли се е нещо с Тони?

— Мъртъв е — промълви Дани. — Беше…

Но Елизабет вече не го чуваше, защото припадна.

Следващата седмица премина за нея като в мъгла. Постепенно научи цялата история около смъртта на Тони от кратката бележка във вестника и от Дани, който я покани на чаша бира в „Харбърин“.

Бригадата поправяла канализацията под шосе № 16. Едната страна на пътя била разкопана и годеникът й спирал движението. Младеж с червен „Фият“ се спуснал по хълма. Тони му махнал да спре, но младежът дори не намалил скоростта. Тони стоял до някакъв камион и било невъзможно да отскочи назад. Хлапакът във „Фията“ получил наранявания на черепа, едната му ръка била счупена. Бил изпаднал в истерия, но при проверката се установило, че е напълно трезвен. Полицаите открили няколко прерязани спирачни маркучи, сякаш се били разтопили от прегряване!

Справката доказала, че младежът никога не е допускал каквито и да било нарушения; в случая просто не е бил в състояние да спре. Годеникът на Елизабет станал жертва на нелепа злополука.

Девойката изпадна в депресия, подсилвана от шока и от угризенията на съвестта. Съдбата се бе