деца, водещи уловена мечка. В сравнение с Кофи дори Брутъс Хауъл приличаше на хлапак, той беше висок над метър осемдесет и два и също толкова широк, бивш футболист, играл в ЛСЮ, преди да пропадне и да се върне у дома си в планините.
Джон Кофи бе чернокож, подобно на повечето мъже, които престояваха известно време в блок Е, преди да умрат в скута на Стария Светльо, и беше над два метра висок. Обаче в никакъв случай не бе толкова слаб, колкото баскетболистите от телевизията — имаше широки рамене и огромни гърди, целите в мускули. Бяха му дали най-големия размер дочени дрехи, който бяха успели да открият в склада, и въпреки това крачолите на панталона му стигаха до средата на мощните му, осеяни с белези прасци. Ризата му се разтваряше под гърдите и ръкавите й стигаха до лактите. В огромната си длан стискаше кепе, което, кацнало на плешивата му махагонова глава, би изглеждало като шапчицата на маймунката на някой уличен музикант, само че синьо вместо червено. Негърът сякаш можеше да скъса веригите, с които го бяха оковали, с такава леснота, с каквато би разкъсал панделката на коледния си подарък, но когато човек погледнеше лицето му, разбираше, че няма да направи нищо подобно. Изражението му не бе тъпо — макар че Пърси смяташе точно така и скоро започна да го нарича „кретена“ — а загубено. Той постоянно се въртеше, сякаш за да разбере къде се намира. А може би дори и кой е всъщност. Първата ми мисъл бе, че прилича на чернокож Самсон… само че след като Далила го е обръснала нула номер със също толкова гладката си невярна малка ръчица и го е лишила от всякаква радост.
„Идва смъртник“ — тръбеше Пърси и теглеше белезниците на огромния като мечок мъж, сякаш наистина вярваше, че може да го помръдне, ако Кофи решеше, че вече не му се иска да върви сам. Хари мълчеше, но изглеждаше засрамен. „Идва смъртник…“
— Достатъчно — казах аз. Намирах се в килията, отредена за Кофи, и седях на койката му. Знаех, че пристига, разбира се, и бях там, за да го посрещна и да се погрижа за него, но преди да го видя, нямах представа за ръста му. Пърси ми хвърли поглед, с който ми казваше: „Всички знаем, че си задник (освен огромния идиот, естествено, който знае само как да изнасилва и убива малки момиченца).“
Тримата спряха пред отворената врата на килията. Кимнах на Хари.
— Сигурен ли си, че искаш да останеш вътре с него, шефе? — попита той. Не ми се бе случвало често да виждам Хари Теруилигър нервен — по време на бунтовете шест-седем години преди това двамата бяхме рамо до рамо и тогава дори окото му не трепваше въпреки слуховете, че някои от затворниците имат огнестрелно оръжие — но тогава наистина бе така.
— Ще си имам ли някакви проблеми с теб, голямо момче? — попитах аз, без да ставам от койката. Опитвах се да не изглеждам толкова жалко, колкото се чувствах — уринарната инфекция, за която вече споменах, още не се беше изострила, но да си кажа честно, не бях и в прекрасно състояние.
Кофи бавно поклати глава — веднъж наляво и веднъж надясно, после отново я върна в неподвижното й междинно положение. Очите му се фокусираха и повече не се откъснаха от мен.
Хари носеше папка с документите на затворника.
— Дай му ги — казах му аз. — Пъхни ги в ръката му.
Хари се подчини. Огромният идиот ги пое като лунатик.
— Хайде сега ми ги донеси, голямо момче — наредих аз и той го направи, като тътреше крака и дрънчеше с веригите си. Трябваше да наведе глава, за да влезе в килията.
Погледнах към него, а после и към формуляра, най-вече за да се уверя, че височината му е факт, а не оптическа илюзия. Беше истина: два метра и три сантиметра. Теглото му бе определено като сто двайсет и пет килограма, но ми се струва, че това беше само преценка на око — трябваше да е сто и четирийсет, а може би дори сто и петдесет килограма. В графата за характерни белези и следи от рани някой старателно беше отпечатал на „Магнъсън“, старата, вярна пишеща машина на регистратурата: „Многобройни“.
Вдигнах поглед. Кофи малко се бе изместил встрани и можех да видя Хари, застанал на отсрещната страна на коридора пред килията на Делакроа — когато пристигна Кофи, той беше единственият друг обитател на блок Е. Дел бе слаб, оплешивяващ мъж с угриженото лице на счетоводител, който знае, че скоро ще разкрият кражбата му. Неговата дресирана мишка седеше на рамото му.
Пърси Уетмор се беше облегнал на вратата на килията, в която току-що се бе настанил Джон Кофи. Беше извадил полицейската си палка от направения по поръчка калъф, в който я носеше, и потупваше с нея по дланта си така, както прави човек с играчка, която има намерение да използва. Изведнъж почувствах, че просто не мога повече да понасям да стои там. Може да беше от нетипичната за сезона жега, може би, защото уринарната инфекция нажежаваше слабините ми и правеше сърбежът от вълненото ми бельо непоносим, а може би и защото знаех, че щатът ми е пратил да екзекутирам един чернокож полуидиот, а Пърси очевидно искаше първо малко да го пообработи на ръка. Навярно бе заради всички тези неща заедно. Каквато й да беше причината обаче, за момента престана да ми пука за политическите му връзки.
— Пърси — казах, — местят затворническата болница в нова сграда.
— За това отговаря Бил Додж…
— Зная — прекъснах го аз. — Върви и му помогни.
— Това не е моя работа. Моята работа е този грамаден кретен. — Пърси не обичаше едрите хора. Не бе слаб като Хари Теруилигър, но беше нисък. Нахакан тип, той обичаше да се бие, особено когато шансовете бяха на негова страна. И суетен по отношение на косата си. Почти не откъсваше ръце от нея.
— Тогава си свършил работата си. Върви в болницата.
Той издаде напред долната си устна. Бил Додж и хората му местеха сандъци и купчини завивки, дори леглата — болницата се изнасяше в нова сграда в западната част на затвора. Черна работа, тежки неща за носене. Пърси Уетмор не искаше да участва нито в едното, нито в другото.
— Имат достатъчно хора — упорстваше той.
— Тогава върви там и се включи като заместник на Додж — настоях аз, като повиших глас. Видях, че Хари потръпва, но не му обърнах внимание. Ако губернаторът заповядаше на директора да ме уволни за разрошването на неподходяща перушина, кого щеше да постави на моето място Хал Мурс? Пърси ли? Това беше шега. — Всъщност не ме интересува какво правиш, Пърси, стига да се махнеш от тук за известно време.
За миг си помислих, че ще ме удари и че ще си имам действителни неприятности. Кофи през цялото време стоеше там като най-големия спрял часовник на света. После Уетмор пъхна палката си обратно в ръчно изработения калъф — глупава, суетна вещ — и закрачи нататък по коридора. Не си спомням кой седеше на бюрото на дежурния — предполагам, някой от приходящите — но Пърси трябва да не го е харесал как изглежда, защото когато минаваше покрай него, изръмжа:
— Разкарай тази усмивчица от лайняното си лице, да не ти я разкарам аз. — Последва дрънчене на ключове, моментен взрив на гореща слънчева светлина откъм вътрешния двор и после Пърси Уетмор изчезна, поне засега. Мишката на Делакроа тичаше назад-напред от едното до другото рамо на дребничкия французин и тънките й мустачки потрепваха.
— Стой мирен, господин Джингълс — рече Делакроа и мишката спря на лявото му рамо, сякаш го беше разбрала. — Просто стой мирен и пази тишина. — Напевният му френски акцент от Южна Луизиана1 звучеше екзотично и чуждо.
— Върви да си лягаш, Дел — наредих му аз. — Вземи да си починеш. Това изобщо не ти влиза в работата.
Той се подчини. Бе изнасилил младо момиче и го беше убил, след което изхвърлил трупа му зад жилищния блок, в който живеела жертвата, залял го с керосин и го запалил с надеждата по някакъв начин да се освободи от уликата за престъплението си. Огънят се разпространил до самата сграда, обхванал я и загинали още шестима души, сред които две деца. Това бе единственото му престъпление и сега той бе просто любезен човек с угрижено лице, плешиво теме и дълги коси, безредно пръснати над яката на ризата му. Съвсем скоро щеше да седне на Стария Светльо и столът щеше да сложи край на живота му… но каквото и да го бе накарало да извърши това ужасно дело, то вече беше изчезнало и сега французинът лежеше на койката си, оставил мъничкия си приятел да тича писукайки по ръцете му. В известен смисъл това бе най-лошото — Старият Светльо никога не унищожаваше онова, което е вътре в тях, нито пък успяват да го приспят отровите, с които ги инжектират в наши дни. То успява да избяга, прехвърля се в някой друг и ни оставя да убиваме празни обвивки, които така или иначе не са наистина живи.
Насочих вниманието си към гиганта.
— Ще се държиш ли добре, ако кажа на Хари да ти свали веригите?
