— Здрасти. Аз съм Джо Кларъндън. А ти кой си?
— Рик Маккарти — отвърна гостът и се изправи. Юрганът се свлече на пода и Джоунси забеляза, че изпод пуловера на новия им приятел се очертава заоблено коремче. „Е, в това поне няма нищо странно, то си е характерно за мъжете на средна възраст, в следващите двайсет години ще сполети милиони от нас.“
Маккарти протегна ръка, пристъпи напред и едва не се спъна в падналата завивка. Ако не беше Джоунси да го сграбчи за рамото и да го задържи, сигурно щеше да се просне на пода, повличайки със себе си масичката заедно с храната. За пореден път Джоунси се удиви на странната му непохватност… все едно виждаше себе си, когато през пролетта се учеше да прохожда отново. Взря се по-отблизо в аленото петно на дясната страна на госта и в мига му се прищя да не го беше правил. Не беше никакво измръзване. Приличаше на петно от портвайн, в което никнеше брада.
— Опа, хвани, само кокалите ми не троши! — изтърси Бобъра и се хвърли към протегнатата длан. Сграбчи я и я стисна с такава сила, че Маккарти в крайна сметка май щеше да се просне върху масата. Джоунси се зарадва, когато Бобъра — дългуч, обсипан със снежинки, които още се топяха в дългата му черна коса — отстъпи назад. Усмивката не слизаше от лицето му и вече се бе разтегнала чак до уши. С тая дълга коса и дебелите си очила приличаше на гениален математик или на сериен убиец. А всъщност беше дърводелец.
— Рик е имал големи премеждия — обясни Джоунси. — Вчера се е изгубил и е прекарал нощта в гората.
Бобъра продължи да се усмихва, но доби угрижен вид. Джоунси донякъде предчувстваше какво ще последва и много искаше приятелят му да не го казва — беше останал с впечатлението, че Маккарти е доста религиозен човек, на когото сквернословията хич няма да му допаднат — но, разбира се, да моли Бобъра да не говори мръсотии, е все едно да искаш вятърът да престане да духа.
— Ама че гъзобрък! Пълен ужас! Сядай тука! Яж! И ти, Джоунси.
— Тц, ти хапни. Нали тъкмо влизаш, сигурно си премръзнал.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм. Аз ще ти приготвя бъркани яйца. През това време Рик ще ти разкаже цялата история. — „Може пък на теб да ти се стори по-смислена отколкото на мен“ — мислено добави той.
— Добре. — Бобъра си съблече якето (червено) и жилетката (оранжева, разбира се). Понечи да ги хвърли върху дървата за камина, после размисли. — Чакай, чакай, нося ти нещо, което може да ти потрябва. — Пъхна ръка дълбоко в джоба на пухеното яке, порови и измъкна книга с меки корици, която макар и доста поомачкана, беше цяла-целеничка. На корицата танцуваха дяволчета с тризъбци. „Малки грехове“ на Робърт Паркър. Това беше книгата, която Джоунси беше чел на платформата на дървото.
Бобъра му я подаде с усмивка:
— Спалния чувал го оставих, ама се притесних, че довечера може да не заспиш от вълнение кой е убиецът.
— Нямаше нужда да се качваш. — Но за пореден път приятеля му го трогна както само той умееше. Поради обилния снеговалеж не вижда дали Джоунси е в чакалото на дървото, във всеки случай не е сигурен. Разбира се, могло е да извика, но за бобъра викането е недостатъчно, той държи да се увери с очите си.
— За теб съм готов на всичко. — Настани се до Маккарти, който го зяпаше, сякаш бе невиждано и доста екзотично животинче.
— Благодаря ти. Виж му сметката на тоя сандвич. Аз ще приготвя яйца. — Запъти се към кухнята, но изведнъж спря. — А Пит и Хенри? Мислиш ли, че ще берат ядове?
Бобъра понечи да отговори, но в този миг нов порив на вятъра разлюля хижата, надавайки страховит вой в стрехите.
— Е-е, малко снежец, к’во толкова — довърши, когато пронизителния вой утихна. — Ще се оправят. Виж, ако задуха баш севернякът и трябва пак да се излиза, работата става дебела. — Нахвърли се на сандвича, а Джоунси се върна в кухнята да забърка яйца и да стопли още една консерва супа. Чувстваше се по-спокоен в присъствието на бобъра, дори Маккарти не го притесняваше толкова. Истината е, че винаги се чувстваше по-добре, когато бобъра беше наоколо. Луда работа, но това беше самата истина.
4
Докато изпържи яйцата и кипне супата, Маккарти си бъбреше с Бобъра, сякаш бяха приятели поне от десет години. Дори да се обиждаше от неспирния водопад комични простащини, които се сипеха от устата на събеседника му, вероятно чарът на Бобъра смекчаваше ефекта.
„Няма обяснение — веднъж бе заявил Хенри. — Той си е чаровник, това е… човек не може да не го хареса. Затова леглото му не остава празно — и със сигурност не пленява жените с ослепителната си външност.“
Джоунси занесе храната в дневната, полагайки усилия да не куца — удивително колко се усилва болката от лошото време, винаги бе смятал, че това са бабини деветини, но явно не е бил прав — и се настани на един стол до дивана. Маккарти очевидно се бе отдал на говоренето, вместо да се храни. Почти не беше докоснал супата, изял бе само половината сандвич.
— Как се справяте, момчета? — Джоунси поръси яйцата с пипер и започна да се храни с желание — апетитът му като че се беше възвърнал с пълна сила.
— Щастливи сме и доволни като дърти сводници — заяви Бобъра, но макар да бе жизнерадостен както всякога, Джоунси остана с впечатлението, че приятелят му е разтревожен, може би дори сериозно притеснен. — Рик ми разправя премеждията си. Все едно чета някой от разказите в списанията, дето се подмятаха при бръснаря, като бях хлапе. — Обърна се към Маккарти с неизменната си усмивка — такъв си е Бобъра, вечно усмихнат — и прокара ръка през гъстите черни кичури, които падаха на раменете му. — Дъртият Кастънгуей беше кварталният бръснар и така ме напраши с шибаните си ножици, че оттогава кракът ми не е стъпвал там.
Маккарти се поусмихна, но не отвърна. Посегна към оставената половинка от сандвича, погледна я, после я върна в чинията. Червеното петно на лицето му пламтеше като жигосано. Междувременно Бобъра не спираше да мели, сякаш се страхуваше какво ли би казал Маккарти, ако случайно му се отдаде тази възможност. Навън снеговалежът и вятърът се усилваха и Джоунси се замисли за Пит и Хенри — сигурно пълзят по Просеката с раздрънкания скаут.
— Не само, че едва не го е изяло нещо посреднощ — той мисли, че било мечка — ами си загубил и пушката. Чисто нова „Ремингтън“, първокласна изработка, направо се прости с нея.
— Знам — вметна Маккарти. Страните му отново бледнееха и лицето му придобиваше призрачно оловен оттенък. — Дори не помня кога съм я оставил или…
Изведнъж се разнесе приглушен стържещ звук. Джоунси почувства как косъмчетата на тила му настръхват и предположи, че някакво животинче се е заклещило в комина на камината. После проумя, че звукът идваше от Маккарти. Случвало му се беше да чува шумни или продължителни пръдни, но никога нещо подобно. Сякаш звукът продължаваше цяла вечност, макар че надали изминаха повече от две-три секунди. После ги връхлетя вонята.
Маккарти изпусна лъжицата и почти с момински свян посегна към петното на лицето си.
— О, Боже, извинете.
— А, няма нищо, пусни си душата нашироко — моментално изръси Бобъра, но устата му се задвижи единствено по силата та дългогодишния навик — личеше, че също като Джоунси е поразен от вонята. Не беше познатата миризма на сяра, пораждаща смях, последван от театрално забелване на очи и размахване на длан пред носа с възклицанието: „О, Господи, кой пусна гълъбчето?“ Не беше и от онези, които смърдяха на блатен газ. Миризмата напомняше на дъха, който Джоунси долови, като посрещаше Маккарти, но сега беше по-силна — сякаш смесица от етер и презрели банани, като онази течност, дето се налива в карбуратора, когато температурите паднат под нулата.
— Божичко, направо е
— Спокойно, няма нищо — промърмори Джооунси, но стомахът му се сви на топка като животинче,
