Капан за сънища

— Ууби! — извика той. Немощно вдигна ръце, сякаш насочваше пушка. — Ууби-Дуу! А сеаа имаее маоо рааоотаа!

В отговор на тези думи в гората отекнаха два пушечни изстрела. След кратка пауза последва трети.

— Дуд? — повика го Хенри. — Дудитс?

Дудитс го видя, макар очите му да бяха налети с кръв. Хенри по-скоро почувства погледът му — за миг дори сам се видя през очите на Дудитс, сякаш отразен във вълшебно огледало. Видя някогашният Хенри: хлапето, което гледаше света през очилата, вечно изхлузени на върна на носа му. Почувства любовта, която Дудитс изпитваше към него — простичка, безпретенциозна емоция без отсянка на съмнение, себелюбие, дори на благодарност. Притисна го в прегръдките си и като усети колко е олекнал, се просълзи.

— Ти беше късметлията, мой човек. — Искаше му се Бобъра да бъде тук, да приспи с песен умиращия. — Винаги си бил късметлия.

— Ени. — Дудитс докосна страната му. Усмихна се и отчетливо произнесе и последните думи в живота си: — Обичам те, Ени.

28

Отнякъде… май наблизо, проехтяха два изстрела — някой стреляше с пушка. Курц спря. Фреди стоеше на пет-шест метра напред под табела с надпис: „РИБОЛОВЪТ В ШАХТАТА АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕН“.

Последва трети изстрел, настъпи тишина.

— Шефе? — промърмори младшият. — Виждам някаква сграда.

— А хора има ли?

Джонсън поклати глава.

Курц се приближи до него и дори в този напрегнат момент го досмеша от реакцията на Фреди, който се стресна, когато командирът постави ръка на рамото му. Имаше право да се страхува. Ако Ейб Курц оцелееше през следващите петнайсет-двайсет минути, възнамеряваше да продължи сам, накъдето го отвее вятърът. Не искаше спътници, които да го бавят; нито пък свидетели на последната акция. Дори да предусеща намеренията му, Фреди не можеше да е сигурен. Колко жалко, че телепатията отшумя. Горкият Фреди.

— Оуен май [???]у,би още някого — му прошепна Курц в ухото, от което още стърчаха няколко кичурчета рипли, вече побелели и изсъхнали.

— Да го хванем, а?

— Не, за Бога! Далеч съм от подобна мисъл. Като че дойде моментът — какъвто за съжаление настъпва в почти всеки човешки живот — когато трябва да се отклоним от пътеката, мъжки. Да се скрием в дърветата. Да наблюдаваме кой ще остане и кой ще се върне. Ако изобщо някой се върне. Даваме им десет минути, какво ще кажеш? Струва ми се, че е предостатъчно.

29

В съзнанието на Оуен Ъндърхил отекна безсъдържателните, но съвършено отчетливи думи, които сякаш заглушиха останалите мисли: „Скууби-Дуу! А сега имаме малко работа!“

Прикладът се вдигна. Не той вдигна пушката, но когато силата, която му помогна, го напусна, с лекота взе нещата в свои ръце. Нагласи селектора в положение „единичен изстрел“, прицели се и два пъти натисна спусъка. Първият куршум не улучи целта — рикошира под носа на говнестулката. Разхвърчаха се отломки. Гадината се дръпна, обърна се и като го видя, оголи три реда зъби, остри като кости игли.

— Точно така, красавице, усмихни се пред обектива! — поощри я Оуен.

Вторият куршум прониза безрадостната й усмивка. Гадината отхвръкна назад, удари се в стената и падна на цимента. Но инстинктите продължаваха да я движат, дори след като зачатъчната й глава се пръсна. Отново запълзя бавно напред. Оуен се прицели и центрирайки мерника, се замисли за семейство Рейплоу — Дейвид и Айрийн. Добри хора. Мили съседи. Ако ти потрябва чаша захар или каничка мляко (или път ти се иска да поплачеш на нечие рамо), винаги можеш да потропаш на тяхната врата и проблемът се решава. Бе счупил порцелановият им поднос не защото не ги обичаше. Сторил го бе по погрешка.

Този изстрел бе за съседите Рейплоу. И за хлапето, което беше допуснало грешка.

Стреля за трети път. Куршумът разкъса на две гадината. Половинките продължаваха да се гърчат известно време… накрая застинаха.

Оуен поизмести мерника и се прицели в челото на Гари Джоунс.

Джоунси спокойно се втренчи в него. Оуен бе уморен до смърт — но човекът насреща му изглеждаше много по-зле. Вдигна празните си ръце и заговори:

— Нямате причина да ми вярвате, но господин Сив е мъртъв. Прерязах му гърлото, докато Хенри притискаше лицето му с възглавницата — точно като в „Кръстникът“.

— Така ли? — с безразличие промълви Оуен. — И къде проведохте екзекуцията?

— В мисления вариант на масачузетскта окръжна болница. — Джоунси се изсмя — Ъндърхил не бе чувал по-безрадостен смях. — По коридорите тичат елени и единствената телевизионна програма е стар филм със заглавие „Милост за дявола“.

Последните думи накараха Оуен да подскочи.

— Застреляйте ме, ако трябва. Аз спасих света — признавам си най-честно, с малко помощ от ваша страна на финала. Можете да ми се отплатите за услугата по традиционния начин. Освен това онзи гадняр пак ми строши тазобедрената става. Болката е… — Джоунси се озъби. — Нетърпима.

Оуен свали оръжието и промърмори:

— От болка не се умира.

Джоунси се отпусна назад, подпря се на лакти, изстена и се обърна така, че да прехвърли тежестта на здравия си хълбок.

— Дудитс си отиде. Струваше колкото нас двамата, взети заедно… че и повече… а вече го няма. — Закри очи, после отпусна ръка. — Какъв гъзобрък! Така би се изразил Бобъра — пълен гъзобрък. Разбирате ли, това е обратното на гъзопей — бобъризъм, означаващ изключително приятно изживяване, което би могло да има и сексуален характер.

Оуен въобще не разбираше за какво говори човекът — сигурно бе изпаднал в делириум.

— Дудитс може и да е мъртъв, но Хенри още е жив. Преследват ни, Джоунси. Едни гадняри. Чуваш ли ги? Знаеш ли къде са?

Изтегнат на посипания с шума студен циментов под, Джоунси поклати глава:

— Опасявам се, че и а вече останах с класическите пет сетива. Край на телепатията. Сигурен ли си, че няма да ме застреляш?

Оуен подмина въпроса със същото безразличие, с което удостои обяснението за семантичната разлика между гъзобрък и гъзопей. Курц наближаваше и сега най-важното беше да се справи с него. Не бе чул звук от автомобилен двигател, което не означаваше нищо. Обилният снеговалеж заглушаваше всички звуци освен резките шумове. Като изстрелите например.

— Трябва да се върна на пътя. Ти остани тук.

— Нямам избор. — Джоунси затвори очи. — За Бога, как искам да бъда в прекрасния си топъл кабинет. Не вярвах, че ще пожелая да се върна в затвора, но това е самата истина.

Оуен се обърна и заслиза по стълбите, като непрекъснато се хлъзгаше, но съумяваше да запази равновесие. Огледа гората от двете страни на пътеката, но не много щателно. Ако Курц и Фреди го чакат в засада в отсечката от тук до джипа, надали ще ги види навреме, за да реагира. Може би ще забележи следите им, но тогава вече ще е толкова близо до тях, че вероятно отпечатъците в снега ще са последното, което ще види на този свят. Единствената надежда бе, че все още разполага с известна преднина. Нямаше друг избор, освен да се довери на добрия стар късмет. Защо не? Попадал бе в не една критична ситуация и късметът винаги го спасяваше. Може би и този път ще го сп…

Първият куршум го улучи в корема и го отхвърли назад, раздирайки канадката му. Той се олюля, но се помъчи да се задържи прав, без да изпуска пушката. Не изпита болка — усещането напомняше на подъл удар под кръста, нанесена от огромната боксова ръкавица на нечестния противник. Вторият куршум го