В стаята на смъртта

Флечър.

— Синоптикът каза, че Ел Кондор взимал кокаин, че е комунистически задник, маша на „Юнайтед Фрут“ и Бог знае още кой. Не съм наясно и не ми пука. Може да е, може и да не е. Онова, с което съм наясно и за което ми пука, е, че никога не е командвал войниците, патрулиращи по река Кая през лятото на 1994 година. По онова време е бил в Ню Йорк. В Нюйоркския университет. Следователно не е бил сред войниците, които случайно се натъкнали на монахините от Ла Кая, усамотени за пост и молитва. Набучили главите на три от тях на колове край реката. Средната беше сестра ми.

След втория изстрел затворът прещрака. Два й бяха предостатъчни. Тя се свлече по вратата, а блестящите й очи не се откъсваха от Флечър. „Ти трябваше да умреш — казваха те. — Не разбирам как стана така, но ти трябваше да умреш.“ Посегна към гърлото си веднъж, втори път и застина. Погледът й остана прикован в него още за миг — блеснал поглед на стар морски вълк с история предълга като кит — и клюмна напред.

Флечър се извърна и закрачи към Хайнц. С насочен пистолет. Докато се приближаваше до него, си даде сметка, че дясната му обувка липсва. Погледна към Рамон, проснат в разширяваща се локва кръв. Продължаваше да стиска мокасината му. Напомняше на умираща невестулка, която не изпуска уловеното пиле от ноктите си. Флечър спря, колкото да нахлузи обувката на крака си.

Хайнц се обърна и понечи да избяга, но Флечър заплашително размаха пистолета. Беше празен, но Хайнц сякаш не знаеше. Може би пък се сети, че и без друго няма къде да избяга — не и от стаята на смъртта. Застина на място и се втренчи в приближаващото се дуло и мъжът зад него. Плачеше.

— Крачка назад — изкомандва Флечър; онзи изпълни нареждането, като продължаваше да плаче.

Флечър спря пред машината на Хайнц. Коя дума употреби одеве? „Атавизъм“ ли каза?

Машината на количката изглеждаше твърде елементарна за човек с интелекта на Хайнц, бяха три скали, бутон за включване (понастоящем в позиция ИЗКЛ.) и подобен на циферблата на часовник реостат, чиято бяла стрелка сочеше приблизително единайсет часа. Стрелките на останалите скали лежаха в нулева позиция.

Флечър взе перодръжката и я подаде на Хайнц. Той нададе плачлив стон, поклати глава и отстъпи още една крачка назад. Лицето му се повдигаше и разпъваше в ужасяващо тъжна гримаса, сетне отново се отпускаше. Челото му беше плувнало в пот, а страните му — облени в сълзи. На втората крачка се озова непосредствено под една от зарешетените крушки и сянката му се сви в краката му като тъмна локва.

— Дръж, или ще те убия — заплаши го Флечър. — Отстъпиш ли само още една крачка, ще те убия.

Нямаше време, а чувстваше, че няма право на подобни действия, но не можеше да се спре. Снимката на Томас с отворените си очи и малкия белег непрекъснато бе пред очите му.

Хлипайки, Хайнц пое предмета с формата на притъпена мастилена писалка, като внимаваше да го държи за гумения калъф.

— Сложи си го в устата — заповяда Флечър. — Лапни го като близалка.

— Не! — проплака Хайнц. Заклати глава и от лицето му се разхвърчаха пръски пот. То продължаваше да се гърчи във все същия ритъм — конвулсия-отпускане, конвулсия-отпускане. От едната му ноздра се подаваше зелено мехурче секрет — то се издуваше и свиваше в тон с ускореното му дишане, но не потичаше навън. Флечър за пръв път виждаше подобно нещо. — Не, не можете да ме заставите!

И в същото време отлично съзнаваше, че може. Годеницата на Франкенщайн може и да не вярваше, а на Ескобар надали му остана време да се замисли по въпроса, но Хайнц знаеше, че няма място за отстъпление. Беше попаднал в положението на Томас Херера, на самия Флечър. От една страна, сам по себе си този факт бе достатъчен, но, от друга страна, не беше. Да съзнаваш значи да боравиш с идеи. На това място нямаше полза от идеи. Тук важеше правилото „око да види, ръка да пипне“.

— Лапни го или ще ти пръсна черепа. — Флечър навря празния пистолет в лицето му. Онзи потръпна и изпищя от ужас. Флечър чу как собственият му глас се снижи в долния регистър и звънна поверително и искрено. В известен смисъл напомняше гласа на Ескобар. Оформя се атмосферен фронт с низко налягане — рече си. Задават се некви скапани превалявания. — Ако ме послушаш и побързаш, няма да включа тока. Но искам да се запознаеш с усещането.

Хайнц впери поглед в Флечър. Имаше сини очи, които сега бяха зачервени и плувнали в сълзи. Не му вярваше, естествено, защото Флечър говореше безсмислици; очевидно все пак искаше да му повярва, понеже, смислици или безсмислици, Флечър държеше живота му в ръцете си. Просто трябваше да го тласне още една крачка по-нататък.

— В името на изследването — усмихна му се.

Хайнц повярва — не съвсем, само колкото да допусне, че в края на краищата Флечър е господин Може би все пак. Постави металната перодръжка в устата си. Изпъкналите му очи се втренчиха в другия. Малко по-надолу, точно над щръкналото над устата му желязо — което не приличаше толкова на близалка, колкото на старовремски термометър — зеленият сопол продължаваше да се подава и скрива. Без да отклонява дулото на пистолета от Хайнц, Флечър премести бутона в положение ВКЛ. И рязко завъртя реостата. Бялата линия отскочи от единайсет сутринта на пет следобед.

Дори да бе имал време да изплюе електрода, под въздействието на шока Хайнц впи устни в него. Този път изпращяването беше по-звучно — сякаш се пречупи клонче, не вейка. Стисна устни още по-здраво. Зеленото мехурче изхвръкна от носа му. Както и едното му око. Тялото му затрепери под дрехите му. Ръцете му се чупеха в китките, а дългите му пръсти се разпериха. Восъчнобледите му страни добиха синкав оттенък, сетне се обагриха в тъмнопурпурно. От носа му се изви струйка дим. Другото му око също изскочи и увисна на лицето му. Двете кръвясали орбити над „разместените“ очи недоумяващо се взираха във Флечър. Едната му буза се сцепи и започна да се топи. През отвора лъхна дим и неприятната миризма на обгорена плът и се виждаше как вътре играеха оранжеви и сини пламъчета. Устата му се беше подпалила. Езикът му гореше като черга.

Флечър продължаваше да стиска шайбата на реостата. Превъртя я докрай наляво и върна бутона в положение ИЗКЛ. Стрелките, които се бяха стрелнали петдесет отделени нагоре, отново се върнаха безжизнени в нулево положение. С прекъсването на електрическия поток Хайнц веднага се строполи на сивия под, оставяйки след себе си струйка дим. Електродът изпадна от устата му и Флечър забеляза, че по метала са полепнали късчета плът. В гърлото му се надигна спазъм, но направи усилие да се овладее. Нямаше време да повръща над творението си — по-добре да го отложи за по-късно. Въпреки това се забави още миг и се наклони над димящата уста и разместените очи на Хайнц.

— Как беше? Опиши преживяването, докато още е прясно в съзнанието ти. Е, нищо ли няма да кажеш?

Обърна се и енергично прекоси стаята, заобикаляйки отдалеч Рамон, който все още беше жив и продължаваше да стене. Отстрани изглеждаше така, сякаш сънува кошмар.

Спомни си, че вратата е заключена. Рамон я заключи, следователно ключът висеше на колана му. Флечър се върна, коленичи до охраната и откачи връзката от колана му. Рамон мигом го сграбчи за глезена. Флечър още стискаше пистолета. Заби ръкохватката в темето му. В първия миг ръката се вкопчи още по- здраво, но после освободи крака му.

Понечи да се изправи, но се сети нещо. Куршуми. Трябва да има още. Пистолетът е празен. Мина му през ума, че вече не му трябват куршуми — пистолетът на Рамон си беше изиграл ролята. Ако стреля вън от тази стая, войниците ще долетят като мухи.

Все пак опипа колана на Рамон и накачените по него кожени калъфчета, докато намери резервен пълнител. Презареди оръжието. Не знаеше дали ще съумее да стреля по простите войници като Томас — мъже, които трябва да хранят семейства — но можеше да се цели по офицерите и да запази последния куршум за себе си. Най-вероятно нямаше да успее да се измъкне от сградата — това би било все едно да изкара по триста точки в две последователни игри — но със сигурност никога повече нямаше да се върне в тази стая и да седи на стола до машината на Хайнц.

Отмести с крак Годеницата на Франкенщайн от вратата. Очите й невиждащо се взираха в тавана. Флечър все по-ясно осъзнаваше факта, че той оцеля, а другите — не. Труповете им вече изстиваха. Бактериалните галактики по кожата им загиваха. Подобни мисли не са подходящи за подземието на Министерството на информацията, особено за човек, който се е превърнал — макар и за малко, но най- вероятно завинаги — в desaparecido1.