седмици и те веднага го бяха наели. Преди да си тръгне, Нго се бе отбил да се сбогува с Джони.
— Не бива чак толкова да се тревожиш за тигри, които ги няма — бе му казал той. — Тигърът с неговите ивици се слива с околността и е невидим. Това кара неспокойния човек да го вижда навсякъде.
— Има тигър, има — бе настоял Джони.
— Има, има някъде. Само че междувременно ти слабееш.
Джони стана, отиде до хладилника и си наля пепси. Излезе с чашата в ръка на верандата. Седна, пийна и се замисли колко щастливи бяха хората, че е абсолютно невъзможно да се пътува във времето. Луната се подаде като оранжево око над боровете и прокара кървава пътека през басейна. Жабите закрякаха и зацамбуркаха във водата. Не след дълго Джони влезе в къщата и си добави една щедра порция ром в пепсито. И пак излезе, седна и продължи да отпива, загледан в луната, която се вдигна в небето и портокаловият й диск полека избледня до тайнствено, безмълвно сребърно.
ГЛАВА XXIII
1
На двадесет и трети юни, 1977 г. Чък завърши гимназия. Облечен в най-официалния си костюм, Джони седеше с Роджър и Шели Чатсуърт в задушната зала и наблюдаваше абитуриентската церемония на изреждащите се по успех зрелостници. Чък бе четиридесет и трети от випуска. Шели си поплака.
После Чатсуъртови дадоха почерпка на поляната пред голямата къща. Денят бе горещ и влажен. На запад в небето се бяха появили градоносни облаци. Те лениво влачеха издутите си морави туловища насам-натам по хоризонта, но си оставаха все тъй отдалечени. Позачервен след три коктейла от водка с портокалов сок, Чък се приближи с приятелката си Пати Строн, за да се похвали на Джони с подаръка за завършването от родителите си — часовник „Пулсар“73.
— Казах им, че искам онзи смешния робот от „Междузвездни войни“, а те ми взели тази дреболия. — Джони се разсмя. Побъбриха си известно време и най-неочаквано момчето рече:
— Искам да ти благодаря, Джони. Ако не беше ти, днес нямаше да съм завършил.
— Глупости — възрази Джони, който забеляза с тревога, че Чък е на ръба на сълзите. — Всичко бе само въпрос на време.
— Аз какво ти казвах! — обади се приятелката на Чък. Под прикритието на очилата й съзряваше и се готвеше да се разцъфне една хладна, елегантна хубост.
— Може, може. Но аз си знам откъде ми иде дипломата. Ужасно съм ти благодарен! — Чък прегърна Джони и го притисна към гърдите си.
Внезапно Джони бе ударен като с гръм от ослепителен проблясък, който го накара да се дръпне и да притисне длан към слепоочието си, сякаш го бяха зашлевили, а не прегърнали. Видението се вряза като литография в съзнанието му.
— Не — проговори той. — Дума да не става. Вие двамата няма да ходите там.
Чък се отдръпна смутено. Беше изпитал нещо. Нещо студено, мрачно и неразбираемо. Изведнъж му се прииска да не беше се докосвал до Джони. В този момент му се искаше никога повече да не се докосва до него. Защото бе изпитал чувството, че лежи в ковчег и гледа как му заковават капака отгоре.
— Джони — заговори със запъване той. — Какво… какво беше…
Роджър, който идваше да им донесе напитки, се спря озадачен. Очите на Джони, невиждащи и замъглени, бяха втренчени през рамото на Чък в обладите на хоризонта.
— Не бива да ходите там. Няма гръмоотводи.
—
— Гръмотевица — заяви високо Джони. Хората заобръщаха глави към него. Той разпери ръце. — Внезапен огромен пожар. Пламва изолацията в стените. Вратите… се задръстват. Горящите тела миришат като пържоли.
— Какво е това? За какво говори той? — извика приятелката на Чък и разговорите замряха. Стиснали чиниите си с ордьоври и чашите в ръце, вече всички гледаха Джони.
Роджър се приближи.
— Джон! Джон! Какво ти е? Съвземи се. — Той щракна с пръсти пред невиждащите му очи. На запад глухо избоботи гръмотевица като ръмжене на великан, ядосан на белот. — Какво ти е, Джони?
Джони отвърна ясно и достатъчно силно, за да го чуят всички присъствуващи — над петдесет бизнесмени и преподаватели с жените си, жителите над средната ръка в Дърам.
— Задръжте сина си вкъщи довечера, ако не искате да изгори заедно с другите. Ще има пожар, ужасен пожар. Не го пускайте в „У Кати“. Там ще удари гръм и докато пожарната пристигне, всичко ще изгори до основи. Ще се подпали изолацията. На изходите ще има струпани по шест-седем реда овъглени трупове, които ще бъдат опознати единствено по пломбите на зъбите. Ще… ще…
Пати Строн писна, изпусна пластмасовата си чаша и вдигна ръка към устата си. Парчетата лед от питието се пръснаха в тревата и засвяткаха сякаш бяха изумително големи диаманти. Девойката се олюля и се свлече в надигналата се пастелена вълна на празничната си рокля, майката се втурна към нея и пътьом подвикна на Джони:
— Какво ти стана? Какво за бога те прихвана?
Бял като тебешир, Чък го гледаше втрещено.
Лека-полека очите на Джони започнаха да се избистрят. Като видя, че всички групички от хора са вперили погледи в него, той промърмори:
— Извинете.
Коленичила до дъщеря си, майката на Пати бе прегърнала главата й и я потупваше лекичко по бузите. Момичето се размърда и простена.
— Джони? — прошепна Чък и без да дочака отговор отиде при приятелката си.
На поляната у Чатсуъртови никой не помръдваше. Всички гледаха Джони. Гледаха го, защото отново бе проработила чудноватата му способност. Гледаха го с очите на сестрите от болницата. И на репортьорите от пресконференцията. Също като свраки, накацали на телеграфна жица. Стиснали чаши и чинийки с картофена салата, те го гледаха като че ли бе някакво гнусно насекомо или урод. Сякаш ни в клин, ни в ръкав си бе смъкнал гащите и извадил на показ срамотиите си.
Искаше му се да побегне и да се скрие. Повръщаше му се.
— Джони — Роджър го хвана през раменете. — Ела вътре. Трябва да си полегнеш за…
Някъде далеч изгромоля гръмотевица.
— Какво е „У Кати“? — нетърпеливо прекъсна Джони и се запъна на мястото си. — Не е частен дом, защото имаше надписи на изходите. — Какво е тогава? Къде се намира?
— Не можете ли да го изведете? — едва не пропищя майката на Пати. — Ето че пак ще я накара да припадне.
— Хайде, Джони.
— Но…
— Хайде, хайде.
Той се остави да го отведат в къщата за гости. Хрущенето на чакъла по алеята под краката им прокънтя в ушите му. Стори му се, че то единствено нарушаваше тишината. Чак когато стигнаха до басейна, зад гърбовете им се зашушука.
— Къде се намира „У Кати“?
— Как така не го знаеш? А даваше вид, че знаеш всичко останало. Горката Пати Строн чак припадна от страх.
— Не мога да го видя. В мъртвата зона е. Какво е то?
— Чакай първо да те качим горе.
— Но аз не съм болен.
— Тогава си преуморен.
Роджър говореше с тихия, уговарящ тон, с който се говори на безнадеждно лудите. Като го слушаше,
