Мъртвата зона

Я си покажи заповедта за обиск!

— Имам или нямам право, аз все пак ще говоря с Франк.

Банърман я отблъсна и влезе.

Полуавтоматично Джони го последва. Хенриета Дод посегна да го задържи. Джони я хвана за китката на ръката и тутакси в главата го удари като мълния такава болка, пред която досегашната бе просто нищо. И жената изпита същото. За миг, който траеше сякаш цяла вечност, те се гледаха, разбиращи всичко, ужасени. За този миг те бяха споени като в едно. После тя се отскубна и притисна ръце към великанската си гръд.

— Ох, сърцето ми… сърцето ми… — Тя зарови из джоба на халата си и измъкна от там флакон с хапчета. Лицето й бе придобило цвета на сурово тесто. Успя някак си да отвори капачето на флакона и малките таблетки заподскачаха по пода, докато задържи поне една в шепата си. Джони не сваляше очи от нея, онемял от ужас. Чувствуваше главата си като огромен, пълен с кръв мехур, издут до пръсване.

— Вие сте знаели? — прошепна той.

Дебелите устни на сбръчканата й уста се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха, но звук не излизаше. Като устата на риба, изхвърлена на брега.

— През цялото това време вие сте знаели?

— Ти си дявол! — писна тя. — Чудовище!… Сатана… Ох, сърцето ми… ох, умирам… мисля, че умирам… извикайте лекар. Джордж Банърман, да не си посмял да се качиш горе и да събудиш детенцето ми!

Като търкаше несъзнателно длан в якето си, сякаш да махне някакво петно, Джони се запрепъва по стълбите след Банърман. Вън вятърът ридаеше под стрехите като загубено дете. На средата на стълбите се обърна назад. Хенриета Дод се бе стоварила в един плетен стол: цяла планина от отпуснати телеса, която дишаше на пресекулки, и стискаше огромните си гърди. Все още с чувството, че главата му се надува, той си мислеше унесено: „Много скоро ще се пръсне и това ще е краят. Слава богу!“

Подът на тесния коридор бе застлан със стара протрита пътека. По тапетите бяха избили петна от влага. Банърман тропаше на една затворена врата. Тук горе бе поне с десет градуса по-студено.

— Франк? Франк! Събуди се, Франк! Аз съм, Джордж Банърман.

Никакъв отговор. Банърман завъртя топката на бравата и бутна вратата. Беше се хванал за дръжката на револвера, но не бе го извадил от кобура. Това би могло да бъде фатална грешка, но стаята на Франк Дод бе празна.

Двамата се задържаха на прага. Пред погледите им се бе открила стая на дете. Тапетите, също с петна от влага, бяха с мотиви на танцуващи клоуни и кончета-люлки. На едно детско столче седеше парцален палячо и ги гледаше с лъскавите си пусти очи. В единия ъгъл имаше сандъче с играчки. В другия бе сложено тясно дървено креватче с отметнати завивки. През едната му табла, в пълен дисонанс, бе преметнат коланът със затъкнат в кобура пистолет на Франк Дод.

— Мили боже! — удиви се Банърман. — Какво значи всичко това?

— Помощ! — долетя отдолу викът на мисис Дод. — Помогнете…

— Тя е знаела — обясни Джони. — Знаела е от самото начало, от случая с Фрешет. Той й е казал. И тя го е прикривала.

Банърман отстъпи бавно от прага на стаята и отвори съседната врата. Очите му бяха замъглени от болка. Съседната стая бе спалня за гости, явно необитавана. Отвори килера. Там нямаше нищо освен една тавичка с отрова за плъхове, акуратно поставена на пода. Следващата врата в коридора бе пак спалня, този път недовършена и толкова студена, че Банърман виждаше дъха си. Огледа се. Точно срещу стълбището имаше още една врата. Запъти се към нея и Джони го последва. Вратата бе заключена.

— Франк? Вътре ли си? — Шерифът затрака с бравата. — Отвори, Франк!

Отговор не последва. Банърман ритна вратата — кракът му се стовари точно под дръжката. Чу се ясно изщракване, което дълго отекваше в главата на Джони като дрънченето на стоманен поднос, паднал върху мозайка.

— О, боже! — изстена сподавено Банърман. — Франк!

Джони виждаше през рамото му. Виждаше повече, отколкото му трябваше. Франк Дод се бе свлякъл върху клозетната чиния — гол, с наметнат върху раменете лъскав черен дъждобран. Черната му качулка (качулката на палача, помисли си Джони мрачно) лежеше върху казанчето като някаква гротескна, изпразнена от съдържание външна обвивка. Неизвестно как бе успял да си пререже сам гърлото. Джони не би повярвал, че такова нещо е възможно. На перваза на мивката лежеше пакетче бръснарски ножчета „Уилкинсън“. Едно самотно ножче на пода лъщеше зловещо. Върху острието му се бяха събрали капчици кръв. Кръвта на Франк Дод от прерязаната му вратна вена и сънна артерия бе оплискала цялата тоалетна. Локвички се бяха събрали и в гънките на дъждобрана, който се влачеше по пода. С кръв бе опръскана найлоновата завеса пред душа с мотиви от патенца, които плуват с чадърчета над главите си. Кръв имаше дори по тавана.

На врата на Франк Дод бе закачена с връвчица табелка, на която бе написано с червило: ПРИЗНАВАМ.

Главата на Джони буквално се запали от непоносимо силния пристъп на болката. Той затърси опора с ръка и се хвана за дръжката на вратата.

„Разбрал е — мислеше си той несвързано. — Разбрал е още щом ме е видял. Разбрал е, че всичко е свършено. Прибрал се е вкъщи. Свършил е тази работа.“

Причерня му пред очите — черните кръгове се надигнаха и го погълнаха като талази на злото.

„С каква сила те е дарил господ, Джони.“

(ПРИЗНАВАМ)

— Джони?

Глас от далечината.

— Джони, лошо ли…

Гласът чезнеше. Чезнеше и всичко наоколо. Това беше добре. Още по-добре би било, ако изобщо не се беше съвземал от комата. За всички би било по-добре. Е, бе използувал своя шанс.

— Джони…

Франк Дод се бе затворил тук и бе успял някак да си пререже гърлото, дето се казва, от ухо до ухо, а навън бурята вилнееше, сякаш някой бе отприщил всички нечисти сили на земята. Рукнали като фонтан, както бе казал баща му онази зима преди дванадесет години, когато тръбите в мазето замръзнаха и се спукаха. Рукнали като фонтан. И то как — чак до тавана!

Струваше му се, че на това място бе извикал, но по-късно вече не беше така сигурен. Може да бе крещял само наум. Но нямаше съмнение, че тогава бе искал да вика, да излее с вика си целия ужас, цялата мъка и агонизиращата болка, насъбрани в сърцето му.

После усети, че пропада в зиналия мрак, и бе благодарен. Джони загуби съзнание.

15

Вестник „Ню Йорк Таймс“, 19 декември 1975 г.

ЯСНОВИДЕЦ ОТ ЩАТА МЕЙН ПОСЕЩАВА МЯСТОТО НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО И ЗАВЕЖДА МЕСТНИЯ ШЕРИФ В ДОМА НА УБИЕЦА — НЕГОВИЯ НАЙ-БЛИЗЪК ПОМОЩНИК

(от специалния кореспондент на „Таймс“)

Джон Смит от Паунъл може и да не е парапсихически феномен, но човек трудно би убедил в това Джордж Ф. Банърман, шериф на областта Касъл, щата Мейн. Доведен до отчаяние след шест жестоки убийства в малкото градче Касъл Рок, разположено в Западен Мейн, шерифът Банърман се обадил по телефона на мистър Смит и го помолил да дойде в Касъл Рок и да му помогне, ако може. Мистър Смит, който в средата на тази година се прочу по цялата страна с излизането си от дълбока кома след петдесет и пет месеца в безсъзнание, бе обявен за шарлатанин от илюстрования седмичник ПРОНИКНОВЕНО ОКО. Но на