благословени да са онези редактори, които четат купищата материали, изпращани по пощата от аматьори и начинаещи автори (подвигът им е още по-забележителен предвид паниката от зараза с антракс, настъпил през 2001 година), Бог да благослови и издателите, които от време на време одобряват публикуването на антология с разкази на някой писател, обаче на Бог няма да му се наложи да прекарва целия Си ден, нито дори обедната Си почивка, благославяйки тези хора. Ще Му отнеме не повече от петнайсетина минути, защото те са малцина и с всяка изминала година броят им намалява с един-двама. Няма го вече списание „Стори“, което беше като пътеводна звезда за младите автори, включително за мен, макар че в него не са били помествани мои творби. „Ъмейзинг Сторис“ също вече не се издава въпреки неколкократните опити за възкресяването му. Няма ги интересни списания за научна фантастика като „Въртекс“ и, разбира се, великолепните списания „на ужаса“ като „Крипи“ и „Иъри“. Тези прекрасни периодични издания отдавна са потънали в забвение. От дъжд на вятър се правят опити за възкресяването на подобно списание; докато пиша тези редове, „Уиърд Тейлс“ се бори за оцеляване. В повечето случаи опитите завършват с провал. Все едно е пиеса в бели стихове — от онези, които сякаш започват и завършват, докато мигнеш. Пропуснатото не се връща. Отминалото трябва да си остане в миналото.
Не се отказах от писането на разкази отчасти защото от време на време ме осеняват идеи — прекрасни хрумвания, които „плачат“ да бъдат пресъздадени чрез три, девет или най-много петнайсет хиляди думи, но най-вече защото така доказвам поне на себе си, че противно на твърденията на някои безмилостни критици не съм се „продал“. Разказите все още се работят на парче като онези уникати, които купувате в занаятчийските ателиета, ако проявите търпение и изчакате, докато в задната стаичка изработват желания предмет.
Не е необходимо обаче да бъдат рекламирани чрез познатите похвати от рода на „направено по рецептата на баща ми“, защото самите разкази са създадени по този начин, нито пък има основание да се предположи (както, изглежда, правят много плиткоумни представители на критиката), че начинът, по който се продава една литературна творба, задължително принизява стойността й.
Гореказаното най-вече се отнася за разказа „Да се возиш на вагончето на смъртта“, който със сигурност е най-шантавият ми опит да предложа „стоката си“ на пазара, същевременно е ярка илюстрация на тезата ми, че е много трудно да си върнеш изгубеното, че когато нещата преминат определена граница, изчезването е почти неизбежно, но и че новаторският подход към писателската професия — например комерсиалният аспект — понякога освежават познатата проза.
Съчиних „Да се возиш на вагончето на смъртта“ след автобиографичната си книга „За изкуството на писателя“ и докато се възстановявах от злополуката, след която месеци наред болката беше постоянната ми спътница. Единственият лек против нея беше писането; то беше (и продължава да бъде) най-ефикасното болкоуспокояващо в оскъдния ми арсенал. Сюжетът беше съвсем простичък, почти като на историите за призраци, които се разказват около лагерния огън — класически разказ за човека, качен на „стоп“ от един мъртвец.
Докато думите и изреченията възникваха в нереалния свят на моето въображение, в също така нереалния свят на електронната търговия набираше скорост нов продукт — така наречената „електронна книга“. Чуват се мнения, че появяването й вещае края на „истинските“ книги — страници, скрепени с лепило и подвързия, които прелистваме (и които понякога изпадат, ако лепилото е некачествено или подвързията — износена). В началото на 2000 година голям интерес предизвика есе на Артър Кларк, което бе публикувано само във виртуалното пространство.
Само че беше много кратко („Като да целунеш сестра си“ — казах си, когато го прочетох за първи път). Моят разказ пък се оказа доста дълъг. Сузан Молдоу, редакторка в „Скрибнър“ (като запален почитател на „Досиетата Х“ я наричам „агент Молдоу“… сами се досетете защо), един ден по предложение на Ралф Вичинанца ми телефонира и попита дали разполагам с „нещо готово, което искам да изпробвам на електронния пазар“. Изпратих й „Да се возиш на вагончето на смъртта“; след което ние тримата — Сузан, „Скрибнър“ и моя милост — проведохме скромно социологическо проучване. Неколкостотин хиляди души платиха таксата, за да прочетат книгата, и в резултат получих сума, от която се почувствах неловко. (Пак пуснах опашата лъжа — изобщо не изпитах неудобство от размера й.) Дори правата за запис на аудиокасети ми донесоха над сто хиляди долара — абсурдно голяма сума.
Хей, май взех да се фръцкам. Дали не си виря носа? Само малко, драги мой читателю. Ще споделя с теб нещо, което не съм казал другиму — след написването на този разказ напълно откачих. Общо взето, когато се намирам на луксозния терминал на някое летище, пътниците не ми обръщат внимание; дърдорят по клетъчните си телефони или въртят далавери на бара. Не се обиждам, дори ми е приятно. Случва се някой да ми тикне под носа салфетка и да ме помоли да дам автограф за съпругата му. Тези баровци с шикозни костюми и дипломатически куфарчета почти винаги твърдят, че „съпругата е прочела“ всички мои романи. От друга страна, не пропускат да ми кажат, че не са чели нито един. Прекалено са заети, нали разбирате? „Прочел съм «Седемте навика на преуспелите хора», също «Кой ми е взел сиренцето» и това ми стига. Трябва да бързам, да не губя нито секунда, след около четири години ще получа инфаркт и трябва да го посрещна с 401 (хилядарки), когато ме сполети.“
След публикуването на „Да се возиш на вагончето на смъртта“ като електронна книга всичко се промени. Тълпи от хора буквално ме обсаждаха на летищата. Върху мен се нахвърлиха дори в чакалнята на гарата. Започнаха да ме заговарят дори на улицата. Отказах примамливо предложение за участие в три телевизионни предавания дневно (да си призная, въздържах се, очаквайки обаждане от Спрингър, но Джери така и не ме потърси). Стигна се дотам, че ме изтипосаха на корицата на списание „Тайм“, а един от непогрешимите литературни критици на „Ню Йорк Таймс“ благоволи да отбележи очаквания успех на „Да се возиш на вагончето на смъртта“ и също така очаквания провал на следващата ми електронна книга „Растението“. Ако щете вярвайте, но името ми се появи на заглавната страница на „Уолстрийт Джърнъл“ — доказателство, че съм станал финансов магнат.
Сигурно вече се питате какво е предизвикало умопомрачението ми. Защо цялата дандания ми се видя безсмислена? Ясно е като бял ден — защото никой не се интересуваше от разказа. Мамка му, никой дори не ме попита за сюжета, а истината е, че разказът си го бива, колкото и скромно да ви се стори изказването ми. Историята е простичка, но увлекателна. Накратко, върши работа. Що се отнася за мен, ако разказът ви е накарал да изключите монитора, значи съм постигнал целта си.
След премиерата на „Да се возиш на вагончето на смъртта“ във виртуалното пространство единственото, от което се интересуваха тези баровци-костюмаровци, бе: „Как вървят продажбите? Колко спечели?“ Как да им обясня, че пет пари не давам за финансовата страна на експеримента, че ме вълнува само дали разказът е стигнал до сърцата на читателите. Допада ли им? Скучен ли им е? Кара ли ги да настръхват от страх, което е raison d’etre на разказите за призраци и таласъми? Постепенно осъзнах, че съм свидетел на поредния пример за творчески залез, поредната стъпка на друг жанр по пътя, който може би наистина ще завърши с изчезване. Намирам, че е декадентско снимката ти да бъде на корицата на прочуто списание само защото си използвал различен подход към пазара. Почувствах се още по-идиотски, като си дадох сметка, че всички читатели са проявили по-голям интерес към нововъведението, наречено „електронна книга“, отколкото към съдържанието й. Искам ли да знам колцина от онези, които са „свалили“ разказа от Мрежата, наистина са го прочели? Не! Смятам, че ще претърпя горчиво разочарование.
Електронните публикации може да са, а може и да не са книгите на бъдещето — хич не ми пука, повярвайте. За мен експериментът беше само начин да посветя цялото си внимание на писането на разкази. А след това да направя така, че да стигнат до колкото е възможно повече хора.
Предполагам, че настоящата книга ще бъде причислена към бестселърите и известно време ще се задържи сред тях; в това отношение винаги съм имал късмет. Но ако я видите в някоя класация, може би ще се запитате колко сборници с разкази годишно попадат там и още колко време издателите ще публикуват книги, към които читателите не проявяват особен интерес. Ала що се отнася до мен, малко удоволствия се равняват на това през студена вечер да взема чаша горещ чай, да се настаня на любимото си кресло и докато се вслушвам във воя на вятъра навън, да чета хубав разказ, който е достатъчно кратък, че да го свърша още същата вечер.
Съчиняването на разкази не е толкова голямо удоволствие. Само два от настоящия сборник — „Всичко е относително“ и „Теорията на Ел Ти за домашните любимци“ — написах без особено усилие. Все пак мисля, че всеки път поднасям по нещо ново на читателите и не позволявам на жанра да загине, най-вече защото не пропускам година, през която да не напиша поне един-два разказа. Не го правя за пари, нито дори от
