започна да говори:
— Сигурно си чувал за момчето, което било родено със сребърна лъжица в устата си; в моята имаше кухненски нож. Моят старец притежаваше италиански деликатесен магазин в Ню Йорк, на авеню „Колумб“, на Западна осемдесета улица.
В онези дни това беше голямо място. Малко хора с много пари, много хора с малко пари и още повече само преминаващи. Но всички те обичаха да ядат. Баща ми правеше всичко както трябва. Все още мога да доловя мириса на този магазин. Двадесет вида салам, четиридесет вида сирене, домашни тестени изделия, връзки със сухи чушки и качета с туршия.
Всеки в нашата къща работеше. Винаги, когато не ходех на училище, бях в магазина. Майка ми и сестра ми Ада работеха там, правеха салати, сладкиши и ордьоври и всичко, каквото клиентите поискаха.
Схващането на баща ми беше, че когато прехраната ти зависи от хората, трябва да им дадеш това, което искат. „Когато клиентът пита нещо, обичаше да казва той, има само един отговор… да, сър. Или да, мадам. Ние обслужваме хората и ако не го правим добре, ще се намери някой друг, който да го стори.“ Той имаше същите разбирания и за училището. „За сестра ти нещата са по-различни. Тя ще се омъжи, ще има семейство. Но ти трябва да изучиш нещата, за да вървиш напред. Когато учителят говори, ти слушай. Няма никакво значение дали го харесваш или не, той знае нещо, което ти не знаеш, и си там, за да разбереш какво е то.“
И така аз слушах. Потях се да изкарам добри оценки в училище, а през останалото време се скапвах да помагам в магазина.
„Икономика. Ето това трябва да се учи, казваше баща ми. Да разбереш за парите и бизнеса. Това е начинът да се върви напред.“ Така и направих. Живеех вкъщи, работех в магазина и ходех в колежа. Това е всичко, което правех.
Когато през лятото на 1942 се дипломирах, постъпих във флотата. Баща ми казваше, че човек трябва да воюва за страната си. И аз се борих здравата в продължение на цели три шибани години. Когато се уволних, се чувствах като старец.
Върнах се в Ню Йорк и следващото нещо, което направих, бе да се запиша в Колумбийския университет, все още работейки в магазина на баща ми. Ожених се за едно италианско момиче, което познавах от шестгодишна възраст, и за две години ни се родиха две деца. Тогава започнах да преподавам икономика в една гимназия на Западно крайно авеню. А вечер и през уикендите работех в този проклет магазин.
И така, там прекарах почти петнадесет години. Изтраях до 1960. Тогава една хубава лятна вечер, около седмица след четиридесетия ми рожден ден, си отвързах престилката, извадих триста долара от касата, излязох от магазина и взех такси до автобусната агенция на Осмо авеню. Качих се на първия автобус в западна посока и никога вече не се върнах обратно.
— И къде отиде?
— Къде ли не. Покривах страната като килим. Но най-вече на запад, харесваше ми там. И странях от градовете. Всеки град над петдесет хиляди беше прекалено голям за мен. Когато се нуждаех от пари, захващах някаква работа за около шест седмици. После продължавах пеша. Пиех и развратничех, задигах всичко, което ми попадаше подръка, и когато профуквах парите, се връщах отново на работа за малко, после драсвах отново. След като прекарах така две години, се събрах с двама бивши затворници. Те ме поеха. Искам да кажа, те истински ме образоваха. Следващото нещо, което научих, бе да престана да работя изобщо. Когато свършехме парите, пиянствахме, обирахме някоя бензиностанция и продължавахме нататък.
Едно нещо води след себе си друго. Докато една нощ някакъв педераст изникна иззад ъгъла с пушка точно когато обирах една бензиностанция в Канзас и аз го застрелях. Оттам нататък се започна само бягане и убиване — мъж в аптеката в Салина, конен полицай в Айова.
Накрая трябваше да търся някакво градче, в което да се мушна. И така, заминах за Чикаго, намерих си една сочна лейди и изчезнах за няколко седмици. Докато веднъж моето момиче ме издаде. И досега не знам защо. Полицията пристигна през нощта, когато бях полуотровен от газ, и ме гепи.
Айова предяви иск срещу мен, така че ме изпратиха във Форт Додж на съд. Не можах да изляза от затвора по-рано от онази проститутка от Чикаго, същата, която ме напъха вътре. Сдушихме се с три или четири горили от Гари и избягахме отново.
Скрихме се в някакво забравено от бога място в Южна Дакота за два месеца — аз, тази жена и нейните приятели. Накрая, като свършихме парите, се върнахме обратно на изток, търсейки банки за обиране.
Натъквахме се на какви ли не банки — Матуун в Илинойс, Стърлинг в Илинойс, Грийнкасл в Индиана. След това се прехвърлихме в Лонгаспорт, пак Индиана и… Някой натисна алармения бутон, охраната на банката започна да стреля и целият ад се продъни под краката ни. Но ние духнахме бързо навън и се насочихме към колата.
И почти я стигнахме. Но някакъв селски копой ни надхитри. Той взе асансьора до покрива на съседната сграда, разположи се там с пушката си и ни изпозастреля един по един като мармоти, докато тичахме от банката до колата. Добър стрелец беше. С четири изстрела свали четирима. Аз бях единственият, когото не уби.
Отне около трийсет секунди на съда да оформи присъдата. И около десет секунди на съдията — да я издаде. Но той употреби известно време, за да ми прочете дърво лекция.
„Ти си мъж с добра биография, с образование, с военна характеристика. Как може такъв човек като тебе да обърне пушка срещу невинни хора?“ Аз само стоях там с очи, наведени надолу, опитвайки се да изглеждам като Исус Христос, надявайки се, че всичко ще мине добре. Но вътре в себе си имах отговор за него: „Попитай който и да е войник, копеле. Това е като секса, след първия път нататък е лесно.“
9
На следващата сутрин още преди закуска ме изпратиха в канцеларията на Дичър. Стиснал челюсти, той се разхождаше напред-назад край бюрото си, а лицето му беше бяло като тесто.
— Остави затворника тука — нареди той на пазача. — И изчакай отвънка.
След като вратата се затвори, се обърна към мен:
— Заради теб имаме един човек в лазарета.
— Много хубаво. Надявам се да пукне.
Това го накара да спре. После отиде до стола си и се отпусна в него.
— Кълна се в Исус — рече, — отказвам се.
Стоях там с ръце зад гърба, гледах надолу към него и чаках да се обърне.
— Слушай, Тъкър, не съм те извикал за обичайното дисциплинарно наказание. Ти не си глупак, и двамата го знаем.
Дичър млъкна. Продължавах да го гледам. Накрая заговори отново:
— Има нещо сериозно в цялата тази работа. И ти вероятно знаеш ПОВЕЧЕ за нея, отколкото аз.
Той се изправи и тръгна да се разхожда отново:
— Ще ти кажа истината. Не искам да научавам нищо повече от това, което вече знам. А то е едно НИЩО. Разбираш ли? Запомни, че съм ти го казал. Аз не знам НИЩО за онова, което става. Но схващам, че е важно. Ако ти обаче направиш нещо, което да изпорти работата, аз ще се наредя сред глупаците заедно с тебе. Сега ясно ли ти е? Досещаш ли се какво имам предвид?
— Не, сър.
— Искам да останеш невъзмутим. И незабележим. В продължение на пет години не си ни създавал грижи тук. Не започвай сега, за бога!
— Когато казвате, че става нещо важно, говорите за мистър Тейг, нали?
— Не съм казвал това. Не ми приписвай такива думи. Дори и не съм споменал името му. Що се отнася до мен, когато ти си в залата за конференции — поставяш лавици. И дали там има някой при теб, за това аз не знам нищо. И не ме интересува.
— Но нали вие ме заведохте при него? Поне така го срещнах първия път.
— Добре, добре. Аз те заведох там. Но това е всичко, което съм направил. И не съм в течение на останалото.
Дичър отново се заразхожда напред-назад. После добави:
