замислена дъщеря, Дафни.
— Мистър Торнтън, моите извинения. — Младата жена се обърна към Пиърс и сведе глава. Вената, която прозираше на шията й, запулсира по-учестено в резултат на бащиното й мъмрене.
— Защо ли изобщо се учудвам — сгълча я маркизът. — Торнтън, извини държането на дъщеря ми. Понякога е непростимо…
— Не са нужни никакви извинения. — Пиърс вдигна облечената в ръкавица ръка на Дафни към устните си, без да разкрие нищо от гнева, свил се в него като смъртоносно навита пружина. — Всъщност, струва ми се, че мога да отгатна какъв проблем е заел мислите на лейди Дафни.
В същия момент усети как пръстите на младата жена се стегнаха в дланта му, а погледът й несъзнателно, макар и крадешком, се насочи към баща й, опитвайки се да разбере доколко бе ядосан.
— Никакъв проблем няма, сър. Просто си гледах. По-точно, чудех се…
— Кой кон да изберете за първото надбягване — довърши вместо нея Пиърс. — А това не е лесна работа, нали, миледи?
Този път младото момиче повдигна глава, а веждите й се извиха изненадано.
— Ами, да, така е.
Едва сега той успя да види цялото й лице и това бе за него смайващо откритие.
Дребна и с тънка кост като майка си, но трептяща от живот за разлика от нея, лейди Дафни беше прекрасна, но не приличаше на блестящите красавици, с които бяха пълни балните лондонски зали. Нейната хубост беше класическа, сякаш излязла от рядка, безценна картина. Косите й, подобни на тъмен мед, се спускаха по раменете й като светлокестеняв ореол, с изключение на няколкото немирни кичурчета, които се бяха освободили и висяха покрай бузите и врата й. А очите й. Това бе възможно най-смайващото съпоставяне на цветове, истински калейдоскоп от нежни зелени и дискретни сиви нюанси, осеяни с блестящи кафеникаво-оранжеви точици — деликатност, обвита от сила.
— Кандидатите са изключителни. — Пиърс задържа ръката на Дафни една идея по-дълго от обичайното, преди да я пусне. — Може би, ако обменим мнение, ще съумеем да улучим печелившия.
Едва забележима, несигурна усмивка.
— Много сте мил, мистър Торнтън.
— Да, действително. — В гласа на маркизата прозвуча явно облекчение. — Виж, Харуик, конете се нареждат. — И тя подкани съпруга си да седне. — Ела.
Очевидно убеден, че не са нанесени непоправими щети, Трагмор кимна леко.
— Много добре.
— Мистър Торнтън? — обърна се към младия мъж Елизабет. — Заповядайте, настанете се при нас. Стига, разбира се, да нямате някаква друга уговорка.
Забелязал незабавно изписалото се по лицето на маркиза недоволство, Пиърс взе светкавично решението си.
— Не, нямам други уговорки. С истинска радост ще дойда при вас.
— Прекрасно. Столът зад Дафни е празен. Аз ще седна на него, така че двамата със съпруга ми да можете да обсъждате вашите дела.
— Не искам и да чуя за подобно нещо — отклони предложението й Пиърс. — Конните надбягвания са истинско събитие. С вашия съпруг имаме много общи интереси, всеки един от които обещава да ни отнеме доста време. Прав ли съм, Трагмор?
— Така е. — Маркизът започна да се изпотява.
— Добре. В такъв случай можем спокойно да си уредим среща за утре. А сега настоявам да седнете до вашата съпруга. Аз пък ще заема празния стол зад лейди Дафни. А ако, колкото и да е невероятно това, се сетя за нещо, което не може да чака цял ден, просто ще го обсъдим между отделните надбягвания. Как ти се струва това, Трагмор? — Усмивката на Пиърс можеше да разтопи дори айсберг.
— Ъ-ъ, чудесно. Би било чудесно, Торнтън.
— Прекрасно. — Младият мъж направи жест с ръка, за да даде път на маркиза и маркизата. — В такъв случай — след вас.
Трагмор хвана съпругата си за лакътя и я поведе към ложата.
— Лейди Дафни? — протегна ръка Пиърс.
— Благодаря ви. — Дафни се спря, а въпросителният й поглед премина от очакващия я млад мъж към баща й.
— Всичко наред ли е, миледи? — Пиърс прошепна в ухото й тези думи, предназначени единствено за нейните уши. Възползва се от мига, в който тя го изгледа с широко отворени очи, за да намести дланта й върху ръката си.
Усмивката й се появи бавно и постепенно, предизвикана от емоции, по-дълбоки от обикновена сърдечност или радост.
— Да, мистър Торнтън, така ми се струва.
— Добре. — Младият мъж я поведе към стола й. — В такъв случай нека да се отдадем на сериозния разговор около избирането на победителя.
— Двамата? — погледна го изненадана Дафни.
— Разбира се, че двамата. Обещах да ви помогна при това рисковано начинание, нали?
— Е, да, но аз знам много малко за…
— Друг път ходила ли сте на конни надбягвания?
— Разбира се, много пъти, но…
— Тогава със сигурност от време на време сте имала предчувствие за възможностите на някой от конете.
— Така мисля. И все пак…
— В такъв случай, доверете се на инстинктите си. — Пиърс посочи към наредените за първите надбягвания коне и жокеи. — От кой, според вас, се излъчва аурата на успеха?
Дафни се надвеси неуверено напред и заоглежда претендентите. След миг очите й светнаха и нежеланието й се превърна в нетърпение.
— Какво, днес ще бяга Гранд Профит! Това е онази прекрасна кафява кобила, чийто жокей е в зелено. Гледала съм я вече няколко пъти на надбягванията. Бърза е като вятър, и е грациозна, и…
— Това няма почти нищо общо с въпроса дали ще победи или не, глупава ми дъще — прекъсна я, като се обърна през рамото си, баща й. — Торнтън, не обръщай внимание на глупавите брътвежи на Дафни. Умът й е вечно в облаците, няма представа от правилата на хиподрума. — Гласът му премина в шепот. — Носят се слухове, че жокеят на Профит имал нареждания да се остави да го победят.
— Нима? — кръстоса небрежно крака Пиърс. — Имам ли честната ти дума за това, Трагмор?
— Имаш я.
— Колко успокоително — изправи се младият мъж. — В такъв случай съм готов да заложа.
— Моите пари са за Дарк Сторм — прошепна маркизът.
Пиърс се усмихна подигравателно.
— Приятно ми е да узная къде са твоите пари. — После се обърна към Дафни. — Ще ме извините ли?
— Разбира се — усмихна се грациозно младата жена, но светлинката в очите й беше изчезнала.
Пиърс набързо привърши с работата си и се върна точно навреме, за да види как конете се спуснаха по хиподрума.
— Като че ли Грнд Профит има значителна преднина — отбеляза той.
— Да. — Събеседничката му седеше малко по-изправена и гледаше напрегнато към прекрасния кон, който бягаше няколко метра пред останалите.
— Дявол да го вземе! — надвеси се напред маркизът, стиснал здраво коленете си с длани. — Проклятие! — възкликна няколко минути по-късно той, когато Гранд Профит пресече първа финалната линия.
— Някакъв проблем ли имаш, Трагмор? — попита с привидно съчувствие Пиърс.
— Информаторът ми се оказа негоден — отпусна се в стола си маркизът. — Съжалявам, Торнтън.
— Парите са си твои, Трагмор — напомни му Пиърс. — Спомняш ли си? — И без да дочака отговор, младият мъж се облегна на стола си и се обърна към Дафни.
