много млад. Зрелостта е всичко, нали така? Така че аз все още трябва да изиграя крал Лир. Безкрайна отговорност. Моето завръщане.
Той се поклони, след това се завъртя около себе си тържествено, така че видях профила му на фона на цветното стъкло.
— Къде съм бил? Къде съм сега? Прекрасна дневна светлина ли? — повдигна треперещата си ръка и премигна неразбиращо. — Не знам какво да кажа, не моите ръце са това.
Неочаквано ботчето се смъкна в краката му.
— О, погледни ме сър — изрече с детския си глас. — И задържи ръката си за благословия.
— Моли се, а не ми се подигравай — присви се баща ми всред изблика на сутрешната светлина. — Аз твърде глупав съм, любящ, тъй стар човек, преминал съм осемдесет, дори и малко нанагоре, ни час отгоре, ни отдолу, и провидението недвусмислено ми определя: аз губя съвършения разсъдък.
Той крадешком погледна към мен, за да прецени реакцията ми от импровизираното представление. Може би едно намръщване от моя страна би го спряло, а една грешна дума би го съкрушила. Вероятно би трябвало да го направя, но се страхувах, че отново ще започне да говори за Мама и да ми разправя неща, които никога не съм знаела. Затова смаяна продължих да го наблюдавам.
— Метхинкс, би трябвало да те познавам… — протегна той ръце към главата на ботчето. — … да, да познавам този странник — подхвана неумело и дългите му крака го отнесоха през стаята по посока към мен. Когато се приближи, изглеждаше поизгубил годините си. — Сега съм главният невежа — продължи, — на място като това, каквото е, и всичките умения в спомените ми, не се намират ни в уменията ми, ни в ложето от миналата нощ — рецитираше истинският Питър Фенси, а лицето му отдалечено се докосваше до мен. — Не ми се смейте, аз съм мъж, но смятам тази лейди да бъде моето дете. Корделия.
Той се бе взрял право в мен, разцепвайки индеферентността, към болката която бях лекувала през всичките тези години и никога нямаше да бъде изцерена. Изглеждаше че очаква някакво повторение, но не бях наясно с линията на поведение. В мен пищеше тъничък скимтящ глас: ТИ МЕ ИЗОСТАВИ И ПОЛУЧИ ТОЧНО КАКВОТО ЗАСЛУЖАВАШЕ. Но стегнатото ми гърло ме разубеждаваше.
— Аз съм! Аз съм! — викаше ботчето.
Но тя го беше объркала. Виждах как смущението го бе обхванало.
— Ще бъдат ли сълзите ти мокри? Да, обещание. Аз ще се моля… не плач. Ако имаш отрова за мен, ще да я изпия. И зная, че не ме обичаш…
Той спря и веждите му се сбърчиха.
— Беше нещо за сестрите — промърмори.
— Да — рече ботчето. — … би трябвало да имам грешка за сестрите твои…
— Не ми подавай шибани реплики — изкрещя. — Аз съм Питър Фенси, по дяволите!
След като тя го поуспокои, седнахме да обядваме. Ботчето му предложи фъстъчено масло и бананови сандвичи, след като той беше загрял със супа от ориз и домати на „Кампбел“, излята от истинска метална кутия. Сандвичите му присядаха, защото беше нарязал бананите на късове с големина на орехи. Тя се опита да го накара да ми разкаже за лалетата, цъфтящи в задния двор, за Бостонската градина и за времето, когато те двамата с Мама са били поканени на закуска с Боби Кенеди. Ботчето го попита дали след това е очаквал вечеря в присъствие на телевизията и то с пай за десерт. Той отказа да се присъедини към всичките й разговорни маневри. Остана само с половин паница изядена супа.
Той я накара да се отдръпне от масата и обяви, че е време да си ляга. Ботчето вдигна формална врява, макар да беше съвсем ясно, че баща ми е изморен. Колкото до действието му, то по-скоро приличаше на изчерпване.
— Казах ти какво да направиш — каза той. — Обикновено играем по свирката ти, сърчицето ми. Но ти трябва да си починеш, за да не бъдеш раздразнена тази вечер.
Двамата седнаха на края на леглото на ботчето, близо до „Голямата птица“ и „Сънливко“. Баща ми започна да пее и тя веднага се присъедини към него.
— ИТСИ БИТСИ ПАЯКА, нагоре лази в гърлото на чайника.
Жестовете им бяха почти като огледални образи, с изключение на тези ръце-развалини, които се клатеха във въздуха и изглеждаха като на паяк.
— Падна дъжд и паяка изми — продължиха да пеят.
Ботчето сияеше, сякаш баща ми беше единственият човек в този свят.
— Отвънка грейна слънце и дъждът изсъхна, паякът отново през гърлото на чайника се промъква.
Докато раменете му бяха над главата й, тя се хилеше глуповато и го стискаше в прегръдката си. Той се оставяше да падне върху нея и отново да я получи.
— Това е добро момиче — казваше. — Това е моята Джени.
Изразът на лицето му показваше, че бях сгрешила: не беше играене на роля. Бе толкова истинско за него, колкото и за мен. Помъчих се да не се затруднявам, но все още си спомнях, че двама от нас винаги ще играят заедно — Татко и Джени, Джени и Татко.
Очаквайки Мама да се върне в къщи.
Той я целуна и тя се пъхна под чаршафите. Очите ми засмъдяха.
— Ако започнем да си играем, кога ще се върнеш? — попита го тя.
— За каква игра ми говориш?
— За онази, дето веднъж ми разказа. За царя и дъщерите.
— Няма да има повече игри, Джени — прекара той ръцете си през черните й къдрици. — Никога няма да те оставя, сега не се безпокой — повдигна се неустойчиво и се хвана за кръста.
— Нощни юфки — рече ботчето.
— Приятни сънища, сладко сърчице — каза баща ми. — Обичам те.
— И аз те обичам.
Очаквах от него да каже нещо, но той дори не осъзнаваше, че все още съм в стаята. Затътри се към стаята си, отвори вратата й и се помъкна към своето легло.
— Съжалявам за станалото — каза ботчето отново с гласа на възрастен.
— Не го прави — отвърнах и нещо заседна в гърлото ми. — Беше чудесно, бях много… заинтересувана.
— Обикновено е много щастлив. Понякога работи в градината — отметна тя чаршафите и показа крачетата си извън леглото. — Той харесва изолираността.
— Да.
— Грижа се добре за него.
Кимнах и се протегнах за чантата си.
— Можех да го видя, но трябва да си тръгвам. Това ли е всичко?
— Той е моя Татко — сви рамене тя.
— Имах предвид парите. Защото ако липсват, бих искала да ви помогна.
— Благодаря, той ще го оцени.
Предната врата беше отворена за мен, но аз се спрях преди да изляза навън и да попадна в „Строубери фийлдс“.
— Какво ще кажеш… за по-нататък?
— Когато умре ли? Моето задължение ще свърши. Той каза, че ще остави къщата за мен. Зная, че може да оспорваш правата ми, но ще бъдеш принудена да платиш двайсет и пет годишна издръжка.
— Не, не. Това е хубаво. Ти го заслужаваш.
Тя дойде до вратата и обърна поглед нагоре към мен — малката Джен Фенси и жената, с която никога не си бяха подхождали.
— Знаеш ли? Ти си, която си го обичала — рече тя. — Аз съм само един реалистичен образ.
— Той обича своето малко момиче — казах аз. — Не ми споменавай за нещо по-добро, аз съм на четиридесет и седем.
— Ако можеш да си ги позволиш — намръщи се ботчето. — Чудя се дали майка ми би направила всичко това. Трябва да го разбереш.
— Или винаги е съжалявала — поклатих глава. Мама беше интелигентна жена. Бих искала да я опозная.
— И така, госпожице Фенси, може би някога ще ни посетиш отново — ухили се ботчето и се ръкува с
