— Господин Елис, идвате точно навреме да видите как ще извърша моята евхаристия16 — доволно извика Нютон, за да заглуши бученето на огъня, и сложи гвинеята на господин Фел в загретия тигел.
„Евхаристия“ наричаха проверката още от едно време, с която Задругата на златарите проверяваше чистота на златото и среброто в новоизсечените монети.
— Според мен опитите да се превърне оловото в злато са също толкова абсурдни, колкото да очакваш хлябът и виното да се превърнат в тялото и кръвта на Исус. Трябва да се вдъхновяваме от онова, което те символизират. Природата е не само химия и физика, но и разум. Нужно е да приемем и изследователския дух, съдържащ се в opus alchemyicum17 пред вас, така както други приемат opus divinum18 на материята. И двете представляват пътуване към познанието. Всички търсим истината, но малцина са надарени с вярата, която дава отговорите. Мнозина трябва да намерят отговорите сами. За някои отговорът в мрака е светлината на Светия дух, а за други откритието е във факта, че в мрака на природата е скрита друга светлина. Моят живот е отдаден именно на това интелектуално просветляване. А сега, да видим какво е станало с гвинеята.
Нютон започна да разглежда съдържанието на тигела, а аз се замислих върху думите му. Тогава не можах да разбера напълно смисъла им, но по-късно осъзнах, че той е имал предвид нещо извън обсега на човешкото изкуство и трудолюбие.
— Вижте — каза Нютон и държейки тигела с щипци, ми показа разтопения метал.
— Фалшива ли е? Не мога да разбера. Дори сега ми се струва истинска.
— Вие виждате, но не наблюдавате. Вгледайте се по-внимателно. Тук има четири, вероятно дори пет метала. Още не знам кои са, но имам силни подозрения, че монетата е от мед. Това обаче ще ни навлече много неприятности, защото от девет месеца не съм виждал такова изкусно направено копие. Ако са пуснали в обръщение много… — Той мрачно поклати глава, сякаш перспективата беше твърде ужасяваща, за да я допусне.
— Но как са я направили, господарю? Мислите ли, че е със същия процес, за който Хъмфри Хол спомена?
— Да. Процесът е измислен във Франция през миналия век. Източникът ми не ме осведоми за всичките тайни, но се предполага, че ключът е живакът. А истината е, че никой друг не знае за живака повече от мен. Преди около три години едва не се отрових, вдишвайки живачни изпарения, макар че въздействието не е добре познато. Живакът изисква уважение. Не е нещо, което може да се използва безопасно, и ще помогне на разследването ни, защото боравенето с живак оставя множество външни белези.
— Какво трябва да направим?
— Какво ми препоръчвате да направя?
— На ваше място бих разпитал Джон Бернингам за фалшивата гвинея. Може би ще успеем да го накараме да направи самопризнания.
— Това ще отнеме известно време. Такива като него лъжат, докато усетят, че Джак Кеч19 диша във врата им. Няма да е зле да научим повече по този въпрос, преди да го разпитаме. Казахте, че е платил, за да го посети съпругата му?
— Да, сър. Предплата от унция сребро за привилегията.
— Тогава може би тя ще е ключът, който ще отвори вратата. — Нютон вдигна глава. — Но чувам, че е пристигнал старшият свещеник и трябва да изиграя ролята си на домакин.
Облякохме рединготите си и се качихме горе да обядваме. Свещеникът беше по-приятен в компания, отколкото когато изнасяше проповеди, и занимава Нютон с различни теологични въпроси, докато ние с госпожица Бартън си отправяхме влюбени погледи. Един-два пъти тя дори допря крака си до пищяла ми, като през цялото време обсъждаше проповедта на свещеника. Това ме доведе до извода, че не е тъй непорочна, както си мислех.
След обяда Нютон стана от масата и заяви, че двамата с него трябва да свършим една работа, свързана с Монетния двор, и аз с нежелание се разделих с госпожица Бартън.
— В Монетния двор ли отиваме? — попитах аз, когато излязохме от дома му.
— Господин Фел, надзирателят в „Нюгейт“, не каза ли, че съпругата на господин Бернингам ще го посети в пет часа?
— Да. Признавам, че съвсем бях забравил за това.
Той се подсмихна.
— Очевидно съзнанието ви е заето с други, далеч по-несериозни въпроси. Сега обаче бих искал да се съсредоточите, господин Елис. Ще отидем в „Нюгейт“ и докато аз разпитвам Скоч Робин и Джон Хънтър, които може да не са единствените мошеници, служители на Монетния двор, откраднали матрица за златни гвинеи, вие ще чакате госпожа Бернингам и щом я видите, ще я проследите, защото съпругът й несъмнено пази в тайна къде е килията му.
Отидохме в „Нюгейт“. Затворниците, застанали на един от прозорците на горните етажи, познаха господаря ми и тъй като го мразеха заради усърдието му, хвърлиха по него гърне с изпражнения. Той отскочи встрани с неприсъща за петдесет и четирите си години ловкост и аз видях, че е изключително атлетичен, когато обстоятелствата го налагат. Минавайки през портала, Нютон се пошегува, като отбеляза, че за щастие върху главата му е паднала ябълка, а не лайно, защото инак нямало да може да измисли теорията си за всемирното привличане, тъй като в главата му щяло да има само лайна.
Бернингам беше в крилото на директора на затвора, което се състоеше от тринадесет килии, всяка голяма колкото параклис. Седнах на дървена пейка пред вратата и докато си убивах времето там, ми се предложиха две-три проститутки, упражняващи професията си в затвора. Малко момче с няколко зъба поиска да ми продаде вестник отпреди няколко дни и да ми осигури „пране и квартира“, както обитателите на това ужасно място наричаха джина. Съжалих го и му дадох половин пени за усилията, тъй като бяха по- приемливи от тези на курвите, предлагащи ми чукане на крак за три пенса в някой тих ъгъл на „Уит“. Издържах на всичко това и най-сетне момчето, което възнаградих с още една монета, ми намигна, давайки ми знак, че красивата дама — макар тя да носеше маска — която водеха към килията на съпруга й, е въпросната жена. Не се изискваха големи усилия да я проследя, защото върху сивия си костюм тя носеше дебело подплатена червена пелерина и изпъкваше като кардинал в квакерска църква.
Госпожа Бернингам стоя при съпруга си повече от час, а после отново скри лицето си зад маската и излезе през главната порта. Запромъквах се след нея като италианец в трагедия за отмъщение. Тя тръгна на юг, към Олд Бейли, и за моя изненада до мен закрачи господарят ми. Очевидно беше по-изкусен преследвач, отколкото можеше да се предположи за човек, станал толкова известен като учен.
— Това ли е госпожа Бернингам? — попита той.
— Същата — отвърнах аз. — Какво стана със Скоч Робин и Джон Хънтър? Разпитахте ли ги?
— Оставих им много храна за размисъл. Предупредих ги, че ще се погрижа и двамата да намажат въжето преди сряда, ако не ми кажат кой е откраднал матрицата. Утре ще отида отново за отговор. Мисля, че ако една нощ размишлява върху перспективата да бъде обесен, човек развързва езика си.
Госпожа Бернингам остана лесно забележима в червената си пелерина с качулка, макар че ставаше все по-тъмно и студено, затова се зарадвахме, че вървим близо след нея. Тя зави на изток към Лъдгейт Хил. Нямахме намерение да я изпускаме от поглед, но щом свърнахме зад ъгъла, видяхме, че е заобиколена от трима хулигани с тояги в ръцете. Те й говореха грубо и аз се уплаших, че възнамеряват дай сторят нещо лошо. Извиках им да престанат. Най-едрият и брутален на вид тип тръгна към мен, заплашително размахвайки тоягата си.
— Виждам, че се нуждаете от малко усмиряване, господа — изръмжа той — за да ви се напомни да си гледате работата.
Извадих двата германски двуцевни пищова, които носех в себе си винаги когато ходех в „Уит“, заредих ги и стрелях над главата му, като мислех, че това ще го разкара. Но когато мъжът продължи да се приближава към мен, ми стана ясно, че и преди са стреляли по него. Бях принуден да стрелям отново, само че този път се прицелих добре. Той извика и изпусна тоягата. Бях сигурен, че куршумът ми го е улучил в рамото. Заредих другото си оръжие, стрелях два пъти по един от другите, който бе тръгнал след приятеля си, но не го улучих, защото се движеше бързо. Видях, че негодникът се готви да се нахвърли върху господаря ми с щик, извадих шпагата си и го намушках в бедрото. Той изквича като куче и избяга. Така
