благодетел, както са правили прадедите му преди Потопа. Дал съм много, за да разбера какво представлява светлината. Веднъж едва не пожертвах зрението на едното си око в експеримент да я проумея. Взех тъп кинжал, сложих го между очите си, натиснах и видях няколко бели, тъмни и цветни кръгове. Те бяха най- ясни, докато търках окото си с края на кинжала, но щом спирах, макар че все още притисках окото си, избледняваха и изчезваха. А започнех ли да движа кинжала или окото си, отново се появяваха. Светлината е всичко, драги мой. „И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината.“31 Както винаги трябва да правим и ние.
Госпожа Алън се върна и аз се зарадвах, защото не обичах много да ми изнасят лекции, дори хора като Нютон. Що за човек беше той, след като се бе изложил на риск да ослепее в стремежа си да разбере нещо? Изпихме халбите с ейл, които госпожа Алън ни донесе, и си тръгнахме. Тъй като бях разсъждавал върху случилото се по-рано през деня, попитах Нютон дали е възможно алхимичните символи да са предупреждение към онези, които заплашват синовете на тайното изкуство и техния окултен свят. Нютон ми даде изключително неясен отговор.
— Драги мой младежо, алхимиците търсят истината, а истината идва от Бога, както съм сигурен, че ще се съгласите. Следователно не мога да допусна, че извършителите на убийство са истински философи.
— Тогава може би са фалшиви философи? Струва ми се, че доктор Лав и граф Гаетано лесно могат да замислят подобно злодеяние. Онези, които са готови да изопачат идеалите на алхимията за собствените си цели, вероятно не биха се посвенили да извършат и убийство. Графът ви заплаши, нали?
— Празни заплахи. Пък и те заплашиха мен, а не клетия господин Кенеди.
— Но господин Кенеди не ги ли придружаваше, когато за пръв път ги видяхме пред моята къща? — настоях аз. — И според собствените им признания не идваха ли от Лъвската кула? Обстоятелствата говорят срещу тях, господарю. Вероятно Кенеди е имал с доктор Лав някаква лична работа, която им е дала повод за недоволство срещу него.
— Може би в думите ви има зрънце истина — съгласи се Нютон.
— Вероятно ако ги поканим да разкажат къде са били снощи, те може да разсеят подозренията.
— Мисля, че няма да са склонни да отговорят на въпросите ми.
Минахме по моста още веднъж и аз купих хляб и сирене, защото бях много гладен. Нютон не яде, тъй като беше поканен на обяд от колега, член на Кралското дружество. Това беше един от начините да се осведомява за научната дейност на дружеството, защото отказваше да ходи на сбирките, докато господин Хук е жив.
— По-добре елате с мен — рече Нютон. — Затова не яжте много. Приятелят ми предлага превъзходни ястия, но се опасявам, че ще трябва да му откажа, защото изпитвам известно неразположение. Вие ще ми помогнете да се реванширам за липсата си на учтивост.
— От моето присъствие ли се нуждаете или от апетита ми?
— И от двете.
Докато вървяхме към „Нюгейт“, Нютон се оплакваше от множеството строежи. Той отбеляза, че след като новият град се съедини със стария, няма да остане природа. Лондон бързо се превръщал в огромна метрополия за огромно съжаление на жителите му, които са принудени да търпят мръсотията и беззаконието там. Стана ми ясно, че Нютон не обича Лондон. Беше ми казал, че Кембридж му е омръзнал, но често ми се струваше, че копнее за тишината и спокойствието на университетския град.
В „Уит“ ни чакаше лоша новина. Фалшификаторът на златни гвинеи Джон Бернингам имаше силни стомашни болки и, изглежда, щеше да умре. Броят на затворниците, очакващи съдебен процес или изпълнение на наказанието, беше толкова голям, че съвсем не беше трудно да се разболееш и после да умреш, защото там не стъпваше лекар. Заболяването на Бернингам беше остро, мъчително и съпроводено с конвулсии и Нютон се усъмни, че е бил отровен. Надзирателят каза, че Бернингам е започнал да повръща скоро след посещението на съпругата му предишната вечер.
— Странно съвпадение — отбеляза Нютон, разглеждайки съдържанието на нощното гърне на Бернингам, сякаш доказателството можеше да бъде намерено там. — Може би тя го е отровила. Но мисля, че има бърз начин да проверим това.
— Как? — попитах аз, поглеждайки гърнето.
— Много лесно. Ако госпожа Бернингам е напуснала жилището си на Милк Стрийт, тогава ще бъда сигурен, че е виновна като Месалина32, и горкият нещастник е бил отровен.
— Не мога да повярвам, че дама би извършила подобно нещо — възразих аз.
— Тогава скоро ще разберем кой от нас познава по-добре жените — рече Нютон и тръгна към изхода.
— Но не можем ли да направим нещо за клетия Бернингам? — попитах аз, бавейки се до изцапаното му легло.
Нютон измърмори нещо и се замисли, а после извади шилинг от джоба си и направи знак на едно момиче да се приближи.
— Как се казваш?
— Сали.
Той й даде шилинга.
— Ще ти дам още един, ако се погрижиш за този човек точно както ти кажа. — За моя изненада Нютон се наведе над огнището, взе изстинал въглен и го натроши. — Искам да го накараш да изяде колкото е възможно повече въглени. Както се казва в Псалтира: „Ям пепел като хляб, питието си със сълзи смесвам.“33 Трябва да яде въглен, докато умре или докато конвулсиите му спрат. Ясно ли е?
Момичето кимна мълчаливо. Бернингам отново започна да повръща мъчително и аз помислих, че червата му ще излязат през устата.
— По всяка вероятност вече е твърде късно за него — невъзмутимо отбеляза Нютон. — Но съм чел, че въгленът абсорбира някои растителни отрови. Мисля, че отровата е растителна, защото в урината му няма кръв. Понякога това показва и наличие на нещо като живак и в такива случаи препоръчвам да му се дава белтък на яйце.
Той кимна, сякаш изведнъж си спомни полезна информация, която беше забравил. Това беше характерна за него черта. Винаги оставах с убеждението, че умът му е огромен като голям селски чифлик със стаи, съдържащи неща, известни само на него, но рядко посещавани, така че понякога се изненадваше от знанията си. Изказах мислите си на глас, докато вървяхме по Чийпсайд към Милк Стрийт.
— Най-важното, което научих, е колко малко знам. Понякога ми се струва, че съм само момче, което играе на морския бряг и се забавлява, като от време на време намира камъче, по-пъстро, отколкото обикновено, или красива черупка, докато огромният океан на истината се простира пред мен неизследван.
— В случая има много неоткрити неща. Но от нашите действия останах с убеждението, че скоро ще открием нещо важно.
Лично аз бих останал доволен, ако не бяхме разкрили, че никаква особа като госпожа Бернингам, нито жена, отговаряща на нейното описание, не е живяла в къщата на Милк Стрийт, където каретата на Нютон я бе оставила само преди тридесет и шест часа.
— Като се замисля, тя изобщо не влезе — призна Нютон. — Трябва да се възхитим на дързостта на тази уличница.
Измамата на госпожа Бернингам ме разочарова, защото хранех надежди, че е невинна и не е отровила съпруга си. Но фактът, че тя никога не бе живяла там, затвърди подозренията относно вината й.
— Кой би помислил, че аз съм по добър познавач на жените от вас? — присмя ми се Нютон.
— Но да отрови съпруга си, ми се струва прекалено — рекох аз и поклатих глава.
— Ето защо законът е толкова строг към това провинение. Това се смята за предателство и ако я заловят, госпожа Бернингам ще гори на кладата.
— Тогава се надявам да не я хванат, защото никой, най-малко една жена, заслужава да преживее подобна участ, дори да е убила съпруга си. Но защо? Защо би направила такова нещо?
— Защото е разбрала, че го разследваме. И се надява да предпази някого, вероятно себе си. А може би и други хора. — Нютон се замисли. — Мъжете, които вие заподозряхте, че искат да я нападнат близо до
