Надя Кехлибарева
Водоносец и водолеец
— Колко време губиш с Фането! — казва мама на баба Калиопа. — Лошо е, че не се намира място за Фането в детската градина.
А баба Калиопа мълчаливо поклаща глава. И се радва, дето няма място за Фането в детската градина. Не е ли весело внучката да се върти около баба си?
— Но догодина Фането ще тръгне на училище — казва мама. — Там има място за всички деца. Тогава ще купим чанта и на моето момиче.
А баба Калиопа пак мълчаливо клати глава. И сега вече се радва, че ще купят на Фането чанта.
Сетне мама взема дебелата си папка, бързо целува Фането и бързо се отправя към недостроеното пристанище.
Фането притисва с длан целувката на мама към бузата си и сяда на стъпалата пред къщата. И се замисля. Дали е приятно да тръгнеш на училище? Сигурно е приятно — там нали те чакат и други първокласници, голяма игра ще падне. Само че… буквите! Дали е мъчно да научиш буквите? Ето — Фането помни буквата „О“, която прилича на пръстен. И буквата „Е“, която прилича на гребен. Дори и буквата „Т“, която прилича на маса, където никой нищо не слага. Дори и буквата „Н“, която прилича на стол с облегалки. Но те, буквите, са много.
Докато се чуди дали е много мъчно до една да научиш буквите, Фането изведнъж забелязва белия облак, който се носи по небето. Какъв хубав облак! Може крилете му да са от пера. Както на птиците. А може да са от плат. Както платното на платноходката, която мина оня ден покрай брега на езерото. А може да са и от паяжина. От гъста паяжина, която не се къса току-така. Нито от подухването на вятъра се къса, нито от златната ножица на слънцето. Но чакай, чакай! Златната ножица на слънцето си е за подрязване на сенките. За подрязване на сенките около дърветата и под стряхата. Не й се вярва на Фането, че златната ножица на слънцето ще поиска да навреди на белия облак.
Пътува ли, пътува белият облак по небето. Но той сякаш се е наканил да поспре над Фането. Сякаш се е приготвил да й каже нещо. И Фането става от стъпалата, тя вече се повдига и на пръсти — за да чуе по- добре думите му. Тъкмо тогава иззад хълмовете изскача самолет.
Тътнат моторите на самолета, гърмят като гръмотевици. И заглушават думите на белия облак. Самолетът се завърта над дърветата и стряхата, описва кръг над целия двор и поема надолу — към синьото езеро и синия плавателен канал, който стига морето.
А после Фането долавя, че на двора отново е тихо. Баба Калиопа стои на балкона и тупа одеяла. Две пчели бръмчат и се гонят над лехата. Чукче почуква зад оградата. Чичо Ставри Съседа си потяга градинската чешма.
— Ах! Ами белият облак! — ахва Фането, отмята глава и търси по небето.
Отдалечил се е белият облак. Почти до Пясъчната планина е отишъл. Но в последната минута, точно преди да потегли нагоре по планината, белият облак се извива към Фането и неговата пухкава уста се разтваря. А гласът му напомня полъх, от разлюлени летни клони.
— През нощта ще се върна, Фане. Да се наприказваме ще се върна. Ако ти до довечера си наумиш да сънуваш сън за мене, аз непременно ще се върна. Чуваш ли?
Как няма да си науми да сънува сън за белия облак Фането? Тя още отсега си наумява да сънува такъв сън. Само нощта да дохожда по-бързо!
И Фането пак сяда на стъпалата пред къщата — да гледа кога ще залезе слънцето, кога ще потъмнее земята.
А през нощта.
През нощта белият облак се връща при Фането.
— Ще се наприказваме ние, както ти обещах — захваща гостенинът. И гласът му напомня полъх от разлюлени летни клони.
— По-скоро… аз ще се наприказвам, Фане. Знаеш ли, щом те зърнах тая заран — и разбрах, че съм ти се харесал. По очите ти разбрах. Затова си рекох: ще й поразправя за себе си на оная паланка. Винаги изпитвам удоволствие, когато говоря за себе си пред слушател, който ме харесва. Аз и за брат си ще ти поразправя, искаш ли? Защото ние с моя брат никога не се разделяме за дълго.
— А твоят брат къде живее? — пита Фането.
— Върху рамото на планината живеем и двамата. Върху рамото на Ясеновата планина, която се намира зад Пясъчната планина. И зад езерото. Но на мене ми се ще поред да ти разправям…
— Разправяй ми поред — казва Фането. И очите й се разширяват.
— И тъй: на мене… главната ми задача е да се разхождам и да събирам вода в котела си, в калайдисания си котел. Аз по всяко време мога да излизам на разходка. Но предпочитам да излизам призори. Тръгвам на разсъмване, вървя през ясеновите гори — да се надишам на прохлада. Безшумно се провирам между дърветата и ми е драго, че наоколо кръжи тънка горска миризма. Сетне се въземам над горите и се улавям с ръка за първите лъчи на слънцето, което излита в простора. А той, просторът, по изгрев слънце е червен като божурите, които цъфтят в подножието на планината. Краищата на моята дреха се допират до червения цвят. И не щеш ли — порозовяват. Разбудените гургулици на часа ме виждат и казват: „Какъв хубав облак!“ Но аз продължавам пътя си. Затрептя ли над сечището, веднага забелязвам, че бригадата на дърварите вече е започнала работа. Те и дърварите ме забелязват. И шофьорите на товарните коли. „Какъв хубав облак!“ — казват те. А най-младият от тях не пропуща да ме замоли:
— Разбира се! — кимам приятелски на най-младия от шофьорите. През това време розовото по дрехата ми избледнява и тя блясва от белота. Сякаш не е дреха, сякаш е сребърна пряспа. Радвам й се аз. И току я поглаждам. А преди да се разделя с Ясеновата планина, гребвам шепа вода от нейното Петково кладенче. Дядо Петко изградил преди сто години кладенчето, оттогава останало името. Гребвам аз с моя калайдисан котел, а кладенчето отразява лицето ми и казва: „Какъв хубав облак!“
казва кладенчето.
